никога не са включвали пряк контакт с когото и да било от вътрешното крило… — Сано имаше неприятното усещане, че навлиза в чужда територия. — Е, да започваме — каза той, придавайки увереност на гласа си въпреки съжалението заради отложеното сватбено празненство. Колко още трябваше да чакат, преди двамата с Рейко да бъдат заедно? Сано пое нататък по коридора, като потисна инстинктивното си желание да стъпва на пръсти.
Лакираният до блясък кипарисов под отразяваше неясните изкривени образи на Сано и Хирата. Таванът бе украсен с изрисувани цветя. Незаетите стаи бяха пълни със сандъци от полирано дърво, шкафове с инкрустации и щедро изписани паравани, мангали за дървени въглища, лъскави огледала, събрани на купчини пищни кимона и луксозни принадлежности — гребени, фиби и стъкленици с мазила. Стените бяха изписани в златно, а в баните все още вдигаха пара пълни дървени вани. Коридорът бе пуст, но зад хартиените стени и решетъчните прегради се движеха безброй неясни фигури. Когато Сано и Хирата отминаваха, вратите се открехваха и през процепите надничаха уплашени очи. Отнякъде звучеше тъжна мелодия на шамисен3.
Приглушени женски гласове изпълваха въздуха, наситен със сладкия аромат на парфюм и благовонни мехлеми.
В този претъпкан кошер самите стени сякаш се свиваха и разширяваха в ритъма на женското дишане. Сано бе чувал слухове за екстравагантни забавления, за тайни интриги и бягства. Но какъв можеше да бъде неговият принос към разгадаването на една мистериозна смърт от фатална болест в това уединено светилище?
Сано хвърли поглед към Хирата. Върху широкото лице на младежа бе изписана напрегната решителност. Той крачеше с присвити рамене, като внимателно пристъпваше напред, сякаш се боеше да не вдига шум или да не заема твърде много място. Въпреки собственото си притеснение Сано се усмихна — и двамата изобщо не се чувстваха в свои води на това място.
Сано, син на ронин — самурай без господар, — някога бе изкарвал прехраната си като инструктор в школата по бойни изкуства на баща си, както и като учител по история. Семейни връзки му бяха осигурили поста на йорики — началник на отдел в силите на реда. Още докато разследваше първия си случай, бе имал шанс да спаси живота на шогуна, заради което се бе издигнал на настоящия пост.
Двайсет и една годишният Хирата бе потомствен дошин — низш служител в силите на реда и полицейски патрул. На петнайсетгодишна възраст момъкът бе наследил поста от баща си и допреди година и половина поддържаше реда по улиците, докато случайността не го срещна с новоназначения сосакан, който разследваше серийните убийства Бундори. Впоследствие Хирата стана първи помощник на Сано. Двамата заедно бяха излизали с чест от не едно трудно положение, но сега скромният им произход и минал опит слабо им помагаха в настоящата задача.
— Какво да направим най-напред? — попита Хирата, а предпазливият му тон сякаш отразяваше съмненията и на Сано.
— Ще намерим човек, който да ни покаже къде е издъхнала Харуме.
Това обаче се оказа излишно. Суматохата привлече Сано и Хирата по-навътре в сумрачния лабиринт от стаи към малко помещение в дъното на коридора, където лекари в сини роби се суетяха с медицинските си куфарчета. Следваха ги слуги, понесли билки и лекове. Гласове припяваха и подвикваха, биеха барабани, шумолеше хартия. По коридорите се носеше сладкият мирис на силен тамян. Сано и Хирата влязоха в стаята. Вътре петима будистки свещеници в шафранови роби биеха звънци, припяваха молитви, удряха барабани и поклащаха окичени с хартиени лентички пръчки, за да прогонят злите духове на болестта. Прислужници посипваха сол по праговете на прозорците и по краищата на стаята, за да прочистят помещението от скверността на смъртта. Две дворцови служителки на средна възраст, облечени в сиво, полюшваха кадилници. През задушливата мъгла Сано едва успя да забележи завитото с покров тяло.
— Моля ви, изчакайте навън за момент — обърна се той към свещениците, прислугата и дворцовите служителки! Те се подчиниха и Сано нареди на Хирата: — Доведи главния дворцов лекар.
После отвори прозореца, за да пусне вътре слънчевата светлина и да проветри от дима. Извади сгъната кърпа от пояса си и закри носа и устата си. След като уви ръка в края на колана си, за да се предпази от физическа болест и духовно омърсяваме, той клекна до трупа и отмахна белия покров.
Тялото бе на млада жена — красива и съблазнителна. Полите на кимоното й бяха разгърнати и откриваха голите й бедра и крака. Имаше овално лице, чиято гладка кожа и меки черти вероятно са били красиви, но сега бяха изцапани с кръв и повръщано, петна от които се виждаха и по рогозката около тялото. Сано преглътна мъчително. По-рано тази сутрин той бе твърде напрегнат около сватбата, за да яде. Сега заради празния стомах имаше чувството, че всеки миг ще му призлее. Поклати глава със съжаление. Харуме бе умряла в разцвета на младостта си. В следващия миг Сано се навъси, забелязвайки странното състояние на тялото й. Трупът изглеждаше вдървен, сякаш смъртта бе настъпила преди часове, а не преди няколко минути: гръбнакът бе извит, юмруците — здраво стиснати, ръцете и краката — изпружени, челюстите — сковани. С увита длан Сано опипа ръката. Тя бе стегната и твърда, мускулите бяха замръзнали в последен спазъм. А широко отворените очи изглеждаха твърде тъмни. Сано се приведе, за да ги огледа по-добре, и видя, че зениците се бяха разширили чак до ирисите. А върху обръснатите слабини се открояваше нещо като прясно татуиран символ, все още червен и подпухнал около почернените с туш разрези — йероглифът ай.
При шума от стъпки в коридора Сано вдигна поглед и видя Хирата и дворцовия лекар да влизат в стаята. Те клекнаха до него, като държаха кърпи върху устата и носа си, и заоглеждаха трупа.
— Що за болест е това, доктор Китано? — запита Сано през собствената си кърпа, която вече бе овлажняла от слюнка.
Лекарят поклати глава. Той имаше прорязано от бръчки лице и оредели сиви коси, събрани на кок отзад на тила му.
— Не зная. Лекар съм от трийсет години, но никога не съм виждал или чувал за нещо подобно. Внезапен пристъп, делириум, бълнуване за демони, конвулсии, разширени зеници, светкавична смърт… Пълна загадка! Не мога да посоча лек. Боговете да са ни на помощ, ако тази болест се разпространи…
— През първата ми година в силите на реда — каза Хирата — триста души в Нихонбаши погинаха от треска. Но тя не е с тези симптоми… не умираш тъй бързо… Колко неприятности си имахме с онази епидемия! Трупове по улиците, кражби, паника, бежанци, изоставени магазини, пожари…
Сано закри с покрова мъртвото тяло на Харуме, изправи се и махна кърпата, с която пазеше лицето си. Същото сториха и другите двама. Той добре си спомняше епидемията и се ужасяваше от още по-гибелно развитие тук, в сърцето на държавното управление. Но в този миг му хрумна и друга, не по-малко обезпокоителна възможност.
— По-рано сокушицу Харуме имала ли е някакви симптоми на заболяване? — попита той доктор Китано.
— Вчера аз лично проведох ежемесечния й преглед, както правя с всички наложници. Харуме бе в безупречно здраве.
Макар че страхът на Сано от епидемия стихна, го обзе нарастващо безпокойство.
— Има ли други болни сред жените?
— Не съм успял да прегледам всички. Главната служителка ми каза, че са много разстроени, но чисто физически са добре.
— Ясно! — макар че това бе първото му посещение във вътрешното крило, Сано знаеше, че е пренаселено. — Жените живеят заедно, спят заедно, къпят се заедно, ядат една и съща храна и пият една и съща вода? И са в непрекъснат контакт с персонала, нали?
— Точно така, сосакан сама — отвърна лекарят.
— И въпреки това никой друг няма симптомите на покойната? — Сано размени поглед с Хирата, чието лице първо се проясни и после помръкна в униние. — Доктор Китано, смятам, че трябва да разгледаме възможността Харуме да е била отровена.
Тревожното изражение на лекаря премина в нескрит ужас.
— По-тихо, моля ви! — възкликна той, макар че Сано не бе повишавал глас. След като хвърли предпазлив поглед към коридора, той прошепна: — В днешно време наистина отровата е най-честото обяснение при случаите на внезапна и необяснима смърт… Но давате ли си сметка за опасностите от едно такова твърдение?
