поде: — Да продължим ли със следващия въпрос от дневния ред?
— Кой е той? — разсеяно попита дворцовият управител.
— Докладът на сосакан Сано за успешното разследване на контрабандната мрежа в Нагасаки.
— А, да! — яростта изпълни Янагисава като гейзер. — Ще помисля как да му видя сметката!
Откакто Сано Ичиро бе дошъл в замъка Едо, дворцовият управител не спираше да крои планове, как да се отърве от него. Сосаканът бе враг, защото възпрепятстваше най-съкровеното му желание. Още от младежките си години Янагисава бе любовник на шогуна и фактически втори по власт в страната — правителството действаше благодарение на административните умения на Янагисава, а шогунът се бе посветил на изкуствата, религията и… на страстта си към млади момчета. През годините дворцовият управител бе натрупал несметни богатства, като заделяше пари от ежегодните налози върху клановете на даймио, от данъците за търговците и от таксите за издръжка на шогуна. Но тези богатства и мощ не му бяха достатъчни, защото искаше сам да стане даймио, да има благородническа титла и собствена земя, да бъде официален губернатор на цяла провинция. Преди четири месеца бе прокудил сосакан Сано в Нагасаки с мисълта, че повече няма да го види, и с убеждението, че по този начин завинаги ще си остане любимец на шогуна, но планът му се провали, даже по-лошо — постигна обратен ефект. Сано не само оцеля от изгнанието, но и се върна като герой. На всичко отгоре днес се ожени за дъщерята на съдията Уеда, дълбоко уважавания съветник на шогуна. Освен това Токугава Цунайоши се бе ядосал, че Янагисава е изпратил Сано толкова далеч, и сега го отбягваше като любовник. Деспотът най-после бе прозрял враждата между сосакан Сано и дворцовия управител, и Янагисава вече не смееше да използва срещу Сано най- изпитания метод за елиминиране на някой враг — убийството. По-рано често го бе използвал срещу противниците си, но сега рискът от разкриване бе твърде голям.
— Но сосакан Сано защитава Япония от корупцията и предателствата — разпалено рече Хамата Казуо, един от по-възрастните старейшини, известен с идеализма и неподкупността си — и всички ние трябва да подкрепим усилията му!
От всички старейшини се разнесоха неясни реплики на плахо съгласие. Само Макино, главният приближен на Янагисава, замълча. В съзнанието на дворцовия управител лумна паника. По-рано старейшините винаги го подкрепяха и му се подчиняваха, а сега заради Сано изпускаше контрола над най- важните хора в държавата.
— Как смеете да ми противоречите? — запита рязко той и ускори крачка, за да принуди старейшините да вървят по-бързо, докато му се извиняват припряно.
О, каква наслада му носеше покорството им! И как се ужасяваше и от най-малката заплаха властта му да се срине и да го запрати обратно в кошмара на миналото му, когато баща му, управител в яшики, феодалното имение на даймио Такей от провинция Арима, пребиваше от бой невръстния Янагисава Йошиясу и по-големия му брат Янагисава Йошихиро за незначителни провинения, които не оправдаваха семейните амбиции за издигане в йерархията:
— Вие и двамата сте глупаци, недостойни да ми бъдете синове! — крещеше той с мораво от гняв лице и ги налагаше с дървена пръчка, докато в съседната стая майка им наказваше сестра им Киоко, задето си е играла с децата на даймио Такей и на останалите васали, които според нея бяха недостойна компания за предопределената цел — да сроди фамилията с някой изтъкнат и приближен до шогуна клан.
През всичките тези ужасни години Янагисава помнеше, че е плакал само веднъж — в студения дъждовен ден, когато погребваха Йошихиро. Навръх седемнайсетата си година брат му си бе направил сепуку, ритуално самоубийство, защото не бе издържал на натиска да бъде главно хранилище на семейните амбиции. Но Йошиясу и Киоко плачеха не за него, а за себе си, защото родителите им бяха изтъргували децата си за по-високо положение в обществото. Петнайсетгодишна, Киоко бе омъжена за богат държавен служител, който непрестанно я биеше и обиждаше. На единайсет старият Янагисава предостави малкия си син за сексуален обект на владетеля Такей. Анусът на Йошиясу кървеше от непрестанните набези на ненаситния даймио, но младият Янагисава се закле, че един ден ще бъде най-могъщият човек в страната и никой няма да може да го използва, наказва или унижава. Тогава ще отмъсти на всички, които някога са му причинявали болка, и всички ще му се подчиняват и ще се страхуват от гнева му. Единайсет години по-късно Токугава Цунайоши чу за един младеж, чиято външност и интелигентност силно изпъквали сред васалите на даймио Такей. Цунайоши, прочут със слабостта си към красиви мъже, повика младежа в замъка Едо. Янагисава бе пораснал и бе достигнал великолепна зрялост — поразително красив, с пламтящи тъмни очи. Когато стражите на замъка го съпроводиха до покоите на Цунайоши, двайсет и девет годишният бъдещ шогун изпусна книгата, която четеше, и зяпна онемял.
— Разкошен! — възкликна той. На меките му женствени черти се изписа удивление. Той се обърна към стражите и нареди: — Оставете ни!
Единственото, което излъчваха очите му, бе похот. Янагисава се усмихна вътрешно. Вече знаеше как да се възползва от чуждите слабости. Той се поклони, без да си прави труда първо да коленичи — първата от многобройните му по-късни волности с бъдещия шогун! — после се приближи и вдигна изпуснатата книга.
— Какво четете, ваше превъзходителство?
— Ами… ъ-ъ… — заекна от вълнение Токугава Цунайоши, — „Сънят на червената стая12“.
Янагисава дръзко се разположи на подиума до него и започна да чете чувствено и изразително, като спираше между пасажите и се усмихваше предизвикателно в лицето на Цунайоши. Бъдещият шогун се изчерви. Янагисава протегна ръка и Токугава я сграбчи трескаво.
В този момент на вратата се почука и в стаята влезе един служител.
— Ваше превъзходителство, време е за срещата ви със съвета на старейшините.
— Аз… ъ-ъ… сега съм зает.
И в този момент Янагисава съзря златния си шанс — да бъде не само компаньон на този мъж, но и манипулатор на слабостите му. И когато Токугава Цунайоши прие титлата шогун, Янагисава стана дворцов управител. Предишните господари му станаха подчинени. Заграби земите на владетеля Такей и прати на заточение развратния даймио и всички негови васали, в това число баща си. Но никога не забравяше колко несигурно е положението му на фаворит. Да, шогунът бе луд от страст по него, но винаги се намираха съперници, които да се състезават за изменчивата благосклонност на върховния владетел. Янагисава упражняваше контрол над бакуфу, но нито един режим не е вечен…
Хрипливият глас на главния старейшина Макино изтръгна дворцовия управител Янагисава от размишленията му.
— Следващият въпрос от дневния ред е опасността от епидемия и…
— Няма да има епидемия — прекъсна го Янагисава. Небето все повече потъмняваше и горските пътеки изчезнаха в гъстата плетеница от дървета, но Янагисава не забави крачка. — Сокушицу Харуме е била отровена.
Старейшините възкликнаха слисани:
— Но как? Отровена?!? Откъде знаете? Какво ще правим сега?
— Имам си информатори. И не е необходимо да правим каквото и да било — отвърна Янагисава. — Нали почитаемият сосакан разследва убийството? — и в този миг му хрумна блестящ план. Случаят с убийството на Харуме му предоставяше възможност с един удар да унищожи и двамата си съперници — Сано и другия, по-опасния. Но планът изискваше изключителна дискретност и… доверен помощник. По дяволите, Янагисава нямаше верни приятели! Вместо приятели имаше ласкатели. Беше се оженил за богата жена, родственица на клана Токугава, но се държеше на разстояние от нея и от петгодишната си дъщеря, за която вече търсеше подходящ съпруг, който да му осигури политически предимства. Не го беше грижа дали всички го презират, след като до един се подчиняваха на заповедите му. Но къде да намери подходящия човек за плана си? Дворцовият управител спря рязко и се обърна към придружителите си: — Сега си вървете!
Старейшините си тръгнаха с облекчение, остана само личната му прислуга.
— Имам нужда да си отдъхна и да се подкрепя. Слуги, опънете ми заслон!
Слугите разтовариха припасите и издигнаха ограждение, подобно на тези, използвани от генералите като боен щаб — завеси от бяла коприна, спуснати от квадратна, открита към небето рамка. Вътре разпънаха футони, запалиха фенери и мангали с дървени въглища и поднесоха саке и храна. Янагисава самодоволно се опъна върху един футон. Нямаше нужда от този импровизиран подслон, тъй като целият
