— Окончателно — отрязах аз.
Той натисна бутона за повикване на гравиплана…
Тръгнахме към площадката за излитане. Йосиф изхлипа и нещо жално измърмори. Но след като разбра, че връщане няма да има, мърморенето престана да бъде жално. Различих неговата любима думичка „мръсници“.
След половин час, оставяйки след себе си почти седем хиляди километра, се приземихме на територията на специалния интернат за „мъчни“ деца. Посрещнаха ни две момченца, въпреки моите очаквания, две съвършено обикновени момченца: не някакви си вежливи многознайковци.
— Учителят сега е на първата спортна площадка — каза едното от тях и кимна към второто. — Той ще ви заведе.
— Казвам се Родик — кратко се представи то и веднага ни поведе по пътечката към хълма, гъсто обрасъл с храсталаци.
Ескалатор тук нямаше. Като изминахме около половин километър, Йосиф седна на тревата и каза, че повече пеша няма да върви. Той, виждате ли, не бил камила. Аз пристъпих към него, но бях изпреварен от нашия водач. Той се наклони и зашепна на ухото на Йосиф.
— Не така. Тук какво ли само не опитваха… Под секрет ти казвам: Първо се поогледай кое как е…
Не бих казал, че с голямо желание Йосиф стана, но стана и заситни, държейки се по-близко до Родик и по-далече от мен. Но тъй като нашият водач крачеше бързо, то и Йосиф ускори крачка. Чак сега видях, че Родик леко накуцваше.
Храсталаците свършиха и започна гора. Над главите ни пееха птици така звънливо, както никога не пеят в градовете. Без да щем, ние се заслушахме, дори и Йосиф.
На края на гората срещнахме един висок мъж, вероятно това беше лесничеят. На рамото си носеше брадва и връзка колове.
— Здравейте — поздрави го Родик.
— Новак — кимна лесничеят към Йосиф.
Родик весело му намигна. Зад гърбовете ни прозвуча:
— Успех!
Гората незабелязано премина в парк. Все повече и повече пътечки, пейки, спортни площадки, басейни. Над каналите висяха дъгообразни подвижни мостове.
Ние се спряхме на брега на канала. Срещу нас, на игрището, няколко момчета играеха баскетбол.
— А ето го и учителя — каза Родик.
Строен гигант в спортен костюм леко прескочи канала и се насочи към нас. Стъписах се от учудване. Работата не беше в това, че широчината на канала надминаваше осем метра — за всеки сихом това беше дребна работа — но на мен ми се стори… Да, стори ми се, че го познавам, че съм го виждал не един път. И неговата гъвкава фигура, и неговата походка, и че ми е познато всяко негово движение… Изведнъж банални мисли нахлуха в бедната ми глава: „Та това е прекрасно“, „поразително“, „чудесно“…
Аз видях неговото лице, на което дори линиите на ноздрите биха убедили и най-гордия скулптор, че е бездарен. Разбрах трудността на своите опити да създам облика на учителя. Това не бе по силите на нито един художник от Земята. Все пак кой беше създателят му?
Но това беше именно той — учителят, създаден от моето въображение, стоеше пред мене и дори Йосиф, без да откъсне очи от него, изведнъж боязливо попита:
— А аз ще мога ли някога така да скачам?
— Ще можеш — Каза учителят и противното момче веднага му повярва.
Тук нямах повече работа…
Не искам да ви лъжа, но ми стана някак тъжно. В мое лице беше унижен не само художникът, не само възпитателят…
Аз се обърнах, промърморих нещо за сбогом и тръгнах обратно, а в главата ми като лъч проблясваше мисълта: Кой все пак беше неговият създател? Кой беше създал този облик? Само един човек можеше да ми отговори…
— Оправихте ли се вече?
Повдигнах поглед. Пред мене стоеше лесничеят.
Той забеляза, че съм разстроен и меко попита:
— Не се вълнувайте, всичко ще бъде наред. Да не сте му баща?
— Учител — отговорих аз и усмивката му бавно изчезна.
— Нищо не може да се направи — каза той с някакво предизвикателство. — И нима е лошо, че човек може да стане по-силен от природата?
„Това не е лесничей“ — помислих си аз и попитах:
— Кой сте вие?
— Моята фамилия е Щаден.
— Онзи?
Той сви рамене:
— Да.
„Философът и математик Борис Щаден е един от създателите на сихомите, знаменит, прославен и т.н. Но какво прави тук? Може би?… А защо не?… Разбира се, така и трябва да бъде!“
Аз попитах:
— Учителят ваше създание ли е?
— Да, наистина — със зле прикрита гордост отговори той.
На мен ми се искаше да разкажа на Щаден за своите мъки и безуспешни опити. Но реших да мина без предисловие:
— Виждате ли, имам един въпрос. Ако не искате, ако е тайна, не отговаряйте… Кой е художникът и скулпторът, кой е създал неговия облик?
Той се засмя:
— Собствено, този сихом бе създаден не както другите. Та нали беше предназначен за необикновени цели? Започнах с посещение на различни училища за сакати деца. Дълго си изяснявах кое е най-заветното желание на сляпото дете и узнах, че то иска да стане художник и да рисува говоряща гора. „Разказват, че тя е зелена — казва то, — а аз знам само как тя разговаря. Аз бих я нарисувал и говоряща, и зелена.“ Сакатото мечтае да играе балет, глухото — да пише музика и да чуе гласа на майка си. Гърбавият иска да има фигурата на гимнастик… Аз разпитвах паралитици, най-различни уроди… Всеки си имаше своя мечта…
— Разбирам! — пророних аз. — И вие сте го създали по детските мечти!
Гледах към Щаден с възхищение. Той обърна поглед и отрицателно поклати глава.
— Това би било много просто. Вие забравяте за главното — сихомът е длъжен докрай да разбира тези деца…
Щаден помълча и припомняйки си нещо, въздъхна:
— Аз го направих и сакат, и сляп, и гърбав… Дадох му само мощен разум и детските желания, като първа програма. И той сам се създаде…
Информация за текста
© Игор Росоховатски
© Наталия Дюлгерова, превод от руски
Игорь Росоховатский
Учитель,
Сканиране и OCR: Мандор, 2003
[Заб: Разказът е публикуван в списание „Космос“, където погрешно е посочен за автор А. Горбовски.]
