— Вие ли — запита той — искахте оръдие?
— Не съм и сънувал даже! — обясни изненадано храбрият капитан.
— Ами кой тогава? Тук, изглежда, има сума ти хора, които си правят майтапи.
И старият артилерист се засмя под мустак.
— Върнете си оръдието, хайде — заповяда добродушно храбрият капитан. — И стига вече с тия шеги!
— Дошъл е един ваш стар приятел, който иска да ви говори — доложи един друг стар артилерист на храбрия капитан.
— Нека дойде! — каза храбрият капитан, като сложи далекогледа си настрана.
— Видя ли! — обърна се старият гренадир към един храбър артилерист, който стоеше наблизо. После добави, говорейки на храбрия капитан: — А пък тоя искаше да го застреля.
— Отде да знам! — извини се храбрият артилерист, като вдигна рамене. — Нали той винаги ми е казвал, че ако някой го търси, най-напред да го застрелям.
В този момент старият приятел дотича при храбрия капитан.
— Как е? — запита той, като му стисна ръка. — Как върви тая война?
— Ами така… — каза храбрият капитан. — Горе-долу.
— Е — запита старият приятел, — побеждаваме ли, побеждаваме ли?
— Лоши времена! — каза храбрият капитан, кривейки устни. — По-рано побеждавахме повече. — После добави: — Внимавай за новия си костюм: сега ще почне канонадата.
— Дръпнете се, моля — обърна се старият артилерист към стария приятел. — Сега ще ми донесат едно оръдие. Къде да го сложа? — запита той храбрия капитан.
— Извини ме — каза храбрият капитан на стария приятел. — Попадна в лош момент.
Старият приятел направи крачка назад.
— Не се тревожи — рече старият приятел, като извади вестник. — Стой си спокойно.
— Извинявай — настоя усмихнат храбрият капитан, — но трябва да хвърля батальона в атака.
— Карай, карай, аз ще застана тук — отвърна старият приятел.
— Ама и тук не може! — осведоми го усмихнат старият артилерист. — Тук ще застана аз с оръдието.
— Слушай — каза старият приятел, — ще си вървя. Друг път ще дойда.
— Прощавай — извини се храбрият капитан, стискайки ръката му. — Не го правя от лошотия. Можеш да ме чакаш утре на нашето място.
— Тази вечер няма ли да се видим? — запита старият приятел.
— Тази вечер не — отвърна храбрият капитан, като се препъна в оръдието. — Отивам да спя. Като наближи шест и денят свърши, чувствувам се изморен и не ми се иска нищо да правя.
После добави, хвърляйки зъл поглед към стария артилерист:
— И все това оръдие ми се мотае в краката!
ТРЕТИ ДЕН
— Ето заповедта за атака! — каза прашният куриер. — Дали няма тук наблизо някой клозет?
— По корем ли дойде? — запита храбрият капитан.
— По-добре да не говорим! — избоботи прашният куриер. — Тая история с лазенето по корем е истинска беда: всяка седмица трябват по едни нови дрехи.
— Слушайте — посъветва един стар артилерист, — гледайте добре заповедта. Да не е пак някой майтап.
— Оръдието се е задръстило! — извика внезапно старият артилерист.
— Слушай — рече с вид на инквизитор храбрият капитан, — ти това оръдие назаем ли го даваш някъде? Как така винаги се задръства?
— Че отгде да знам — отвърна, вдигайки рамене, старият артилерист. — Трябваше да го бракуваш досега или да пратиш да купят ново от селото. Сега цените са паднали. Един приятел си купи за малко пари отлично оръдие. И сега стреля по цял ден с него!
— Заловихме пленник! — доложи развълнувано един стар ефрейтор.
— Кой е? — запита един стар гренадир. — Да не е един висок с брадичка и кафява яка?
— Да — отвърна старият ефрейтор, бършейки потта си. — Защо? — запита той учудено.
— Пусни го да си върви — посъветва старият гренадир. — Знаем го — един проклет тарикат, който се оставя да бъде пленен ту от нас, ту от неприятеля. И така си живурка.
— Доведи го! — заповяда храбрият капитан.
— Точно тоя е! — каза старият гренадир с омраза. — Ще направиш добре, момче, да си ми върнеш оная лула от теракота!
— Вие ли сте пленникът? — запита храбрият капитан.
— Да — каза пленникът.
— Честта на армията ли искаш? — запита пак храбрият капитан.
— Божичко! — възкликна пленникът. — Ако ми направите това удоволствие… заради майка ми само!
— Оръдието се отпуши! — внезапно извика силно развеселен старият артилерист. — Виж какво е имало вътре!
— Браво! — рече иронично храбрият капитан. — Сега това оръдие можеш да си го блъскаш в главата… Вече се мръкна.
— Ама че начин да се говори! — избоботи старият артилерист. — Днес-утре ще взема да захвърля оръдието и да си ида, бога ми!
ЧЕТВЪРТИ ДЕН
— Какво има? — изрева храбрият капитан на стария артилерист, който влезе със зачервени очи. — Говори!
— Загубил си е оръдието — изхленчи един стар гренадир, като махна отчаяно с ръка.
— Какво направи! — извика храбрият капитан, като се приближи към стария артилерист. — Брей! Дори едно оръдие не може да ти се довери!
— Ама — промърмори измъчено старият артилерист, — аз си бях помъкнал оръдието към казармата, след като битката свърши, и като се обърнах — нямаше го.
— Можеше поне да се върнеш назад и да го потърсиш! — извика храбрият капитан, удряйки по масата с юмрук.
— Внимавай — каза с тих глас старият гренадир — с тия твои удряния по масата — наблизо има неприятели, които спят.
— На тебе казвам! — ревна храбрият капитан на стария артилерист, който стоеше с наведена глава.
— Върнах се тичешком по целия път! — заизвинява се старият артилерист, като събра кураж. — Гледах навсякъде и разпитвах всички — няма и няма!
— Отби ли се в кафенето? — подсказа старият гренадир. — Ловиш ли се на бас, че не си го забравил в кафенето? Ако се върнеш, можеш да го намериш там.
— Да… — каза сърдито храбрият капитан. — Ще го намери той! Такова ново оръдие като това — който го е намерил, та ще ти каже!
— Иди да провериш ти — заповяда храбрият капитан на едно храбро войниче, което минаваше бегом.
— Спомням си много добре — започна старият артилерист, — че когато станах да си вървя, оръдието беше до мен. Трябва да е изчезнало на улицата, веднага след площада…
— Намери се! — внезапно извика развълнувано и развеселено храброто войниче. — Беше в кафенето. Келнерът го взел и си го занесъл в къщи.
— Какво ти казвах! — рече успокоен храбрият капитан. — Ако не се намереше, вече бях решил да дам
