араби — продължавали да живеят своя номадски или полуномадски живот, освен когато се смесвали с по- културни народи в градове и привиквали на по-други условия. Такова влияние упражнили върху тях Вавилония и Асирия. Палестина и Финикия също така са били подложени до известна степен на по-високото културно влияние и на Египет.
Този номадски или полуномадски живот е добре описан в простонародния египетски роман, в който се разказва за похожденията на Синухет, съвременник на Сенусерт I, който стигнал до Сирия и се издигнал там като главатар на семитско племе. Някакъв фактически материал може да се намери също така и в библейските разкази за Авраам, Яков, Лот и за другите патриарси — и тия разкази съставят част от квази- историческата традиция относно ранните съдбини на евреите. За минейското и сабейското царство в южна Арабия са известни малко неща. Но те са били семитски и са достигнали, изглежда, по независим път до висока цивилизация.
Не знаем с положителност към коя раса е принадлежало и населението на Мала Азия, на Егейските острови и на южната част от Балканския полуостров — бъдещата Гърция. Разкопките на Шлиман и приемниците му в Мала Азия и в Гърция, на сър Артър Евънс и други в Крит, на цял ред археолози в Кипър за пръв път ни дадоха възможност да си представим какъв оживен политически и културен живот е кипял по тия места през II хилядолетие др. Хр. Едва сега можем вече да проследим, как жителите на посочените места и на Финикия са се движели постепенно все по-нататък и по-нататък на запад — по африканския бряг и по-бреговете на Сицилия, Италия и Испания. Западният свят дължи първите си успехи в областта на държавния и културния живот тъкмо на тези търговски и колонизатор ски стремежи на тия смели мореплаватели. Мъчно е с положителност да се каже, дали творците на току-що споменатия значителен културен напредък са били хора от една раса (за по-голяма простота занапред ще ги наричаме просто егейци) и дали тая култура се е зародила само на едно място или пък едновременно в няколко центъра. Извън всяко съмнение обаче остава, че един от тия центрове е бил остров Крит — бариерата, отделяща Егейско море от оная част на Средиземното, която е свързана с Египет и Сирия, остров, обърнат с едната си страна на юг — към Египет и Азия, а с другата — на север, към Егейските острови, Гърция и Мала Азия, Под влияние на твърде отрано започналите отношения с Египет, под влияние на съседството си с богатия на метали Кипър, към който още много отрано протягали ръце и Египет, и Вавилон, Крит през късния неолитен период има вече широко развита култура. След това, като се запознал с обработката на металите и като си създал по египетски образец своя собствена писменост, той бързо тръгнал напред, поставяйки основите на своя собствена цивилизация и преработвайки културните придобивки на Изтока. Един след друг покрай удобните заливи на Крит възникват големите градове: Кнос, Фест, Гурния, Тилис и т.н. (старите егейски имена на тези градове и досега са ни непознати). Градовете не са били укрепени, защото нямало никаква опасност за нападение отвътре; животът на тия градове бил свързан главно с морето, от което и водачите, и населението получавали главните си приходи. Отделните критски градове живеели в мир със съседите си на острова и успели да създадат нещо като федеративна общокритска държава. Постепенно Крит закрепнал и се обединил не само вътрешно, но си спечелил голям авторитет и между жителите на съседните острови — също такива търговци, пирати и колонизатори, каквито били критяните; и тук, както изглежда, се създало нещо като съюз под хегемонията на Крит. Около 1600 г. пр.Хр. се случила някаква голяма катастрофа, може би земетресение или вътрешна революция. Известно е поне това, че дворците в Кнос и Фест са били разрушени през тая епоха (може би от огън). Но скоро настъпило съвземане, и най-високият разцвет на критската култура се пада в XVI в. пр.Хр.
В същото време, в което се развил описаният живот на Крит, развил се почти също такъв живот и по сирийско-финикийското крайбрежие, и в Мала Азия. Научното изследване обаче на тия места е постигнало твърде малко успехи и още не можем да си съставим онази ясна картина за живота и културата им, каквато имаме сега за Крит. Систематичните разкопки в Тир, Сидон и Бибъл едва-що са почнати. В Мала Азия добре познаваме само един град — Троя, центърът на съюза на северозападните малоазийски градове и племена, също такъв, като Кнос на о-в Крит, но намиращ се в по-неудобно положение, защото откъм сушата е бил открит за нападенията на силните си съседи. Ето защо Троя винаги е била силна крепост, заградена със здрави стени. Не се съмняваме ни най-малко, че разкопките в едно много скоро бъдеше ше ни запознаят с още други все такива политически центрове от егейски тип и то както по крайбрежието, тъй и в централна Мала Азия и в бъдещата Йония, а също така и по бреговете на югозападната й част — Ликия и Киликия.
По гръцките брегове имаме същите явления. Навсякъде тук през II хилядолетие възникват укрепени градове, заградени с каменни стени, с царски дворец, със светилища, складове, магазини и с помещения за дружината вътре в стените, а жилищата на поданиците на царя — извън тях. Навсякъде тия градове растат и богатеят. Навсякъде културата им постепенно получава същият онзи егейски характер, какъвто и на Крит — Тиринт, Микена, Аргос в източен Пелопонес, Пилос на западния пелопонески бряг, Орхомен, Тива и Тисбе в Беотия, Атина в Атика; първите от тях са ни най-добре познати.
Целият този особен свят от егейски градове-държави използвал широко политическата слабост на Египет, който още по времето на XI и XII династия успял да стане голяма морска сила. Под властта на хиксосите Египет почти напълно изгубил морската си сила и отново тръгнал по пътя на свойствената му още от ранния период на живота му политическа изолация. И затова егейците лесно успели да разгърнат политическия си и търговски живот и на финикийското крайбрежие, и на съседния с Египет Кипър. Оттук и от Крит те, няма съмнение, повели оживена търговия със самия Египет. Трябва да се предположи, че техният износ се е състоял главно от дървено масло и вино, които били все още гордостта на Гърция. Конкуренцията на Изтока била невъзможна поради неговото по-долнокачествено и по-оскъдно производство.
Процесът на образуването на нови държави с повече или с по-малко културен живот не се ограничил само с Европа и Азия. В Африка, в съседство с Египет, наблюдаваме същото нещо: в Нубия — на южната египетска граница, и в Либия — по западната му граница, й тъй, значи, Египет и Вавилония, някогашните господари на Северна Африка и Предна Азия, през първите векове от II хилядолетие били вече заобиколени с цял ред нови държави, постепенно засилващи се и развиващи се. Всички те, коя по-силно, коя по-слабо, се стремели да разширят териториите си особено за сметка на предишните владетели на Северна Африка и на Предна Азия — Египет и Вавилония. И ето, и двете последните изпадат вече в положението да бъдат постоянно нащрек новите държави да не ги погълнат.
При господството на хиксосите, чиято власт била омразна на туземното египетско население, и дума не могло да става за някакво си възстановяване или възраждане на политическото значение на Египет. Това станало възможно едва тогава, когато неколцина поред енергични дейци от Южен Египет, център на чиято власт станала Тива, успели да разкъсат веригите на чуждоземното иго и да възстановят в Египет предишната обединена национална държава. Борбата с хиксосите била трудна, но завършила с пълна победа на тиванските ръководители на националното движение, завършила с изтребление, поробване и прогонване на семитските завоеватели на страната. Естествено, когато първите царе от XVIII династия вече завършили делото за освобождението на Египет, сега вече като първа и главна своя задача те си поставят делта по всякакъв начин да осигурят страната срещу нови и повторни нахлувания на племена откъм Азия, т.е., възобновили политиката на царете от IV и V династия. Станало явно, че Египет ще бъде вън от всяка опасност само тогава, когато Палестина, Сирия и Финикия паднат под негова власт и само тогава, когато засили флотата си дотолкова, че тя да е в състояние да брани египетските брегове от нападания откъм морето, нападения, еднакво възможни както откъм финикийските, тъй и откъм критските пристанища, а също тъй откъм Кипър и Мала Азия. Ето защо и фараоните от XVIII династия възприели не отбранителна, а настъпателна, чисто империалистическа политика, която се отличавала от политиката на предшествениците им с това, че сега тя е трябвало да се стреми не към случайни завладявания на отделни места в Азия, а към трайна власт над една голяма част от Азия, а също тъй и над най-големите съседни острови — Кипър и Крит.
Бляскаво осъществили тази си задача царете от XVIII династия (1580–1346). Основател на XVIII династия и освободител на Египет бил Яхмос — националният египетски герой. Първият по-значителен завоевател бил Тутмос I (1545–1514). Делото му временно било прекъснато през време на мирното царуване на първата жена на египетския трон — Хатшепсут, вероятно, дъщеря на Тутмос I (1501–1479), която предпочитала да строи и да развива търговските си отношения пред външните войни, обаче се започва отново и се продължава през времето на Тутмос III — племенник на Тутмос I и, вероятно, съпруг на Хатшепсут. Известно време Тутмос III бил само съуправител на Хатшепсут и се държал настрана. Едва след
