нови впечатления, те разказвали всичко това на съгражданите си по пазарите и обществените площади, в храмовете и в работилниците; от тия им беседи възникнали първите географски, етнографски и исторически разкази, logoi, записани от самите автори — писатели на логоси, логографи. Отначало тия разкази имали поетична форма, например разказът на Аристей за пътуването му в страната на чудесата — в Централна Азия през черноморските колонии и през страната на скитите; в тях митът е още тясно свързан с действителността. Но ето вече в произведенията на Хекатей Милетски стихът е заменен с проза и разказът се превръща в полунаучен трактат, в който историята по един своеобразен начин се смесва с география и етнография. По същия път ще тръгне и първият гръцки историк Херодот, бащата на съвременната история, у когото наука и литература са все още неразделни елементи.
Втори извор за прозаическата литература е политическият живот. Споровете и разискванията на площадите и в съветите на старейшините, опитите да се запишат и точно да се изразят основите на правото и на конституцията в сборници на законите, решенията на съда и на Народното събрание — всичко това най-после става материал за писмени прозаически произведения, увековечени на камък, дърво или бронз. От тях ше се развие по-късно прозаическата юридическа и политическа литература, литературата на съдебните и на политическите речи и по-суровата и строга литература на официалните актове.
Хоровата песен и танцът още отдавна били израз на религиозно чувство. Те били различни по различните празненства и в различните култове. В култа на Дионис те получили оригинална форма, която особено богато се развила в Атика. По време на гроздобер хор от кукери във фантастични костюми на птици, жаби и т.н., под ръководството на предводител, който представял хора на публиката, пеел с различно съдържание и отминавал, като пускал напреде си флейтистите и по такъв начин се получавала весела и буйна процесия (комос). Такова представление се наричало комедия. А през време на пролетния празник пак в чест на Дионис, празник, въведен от Пизисттрат, бога прославяли кукери, маскирани като козли и сатири (фантастични същества — полузверове, духове на полетата и горите, постоянни Дионисови спътници), редувайки се с „отговаряча“ (по гръцки — хипокрит, актьор), който давал на хора реплики в стихове. По името на козите маски това действие (драма) се наричало трагедия (трагос на гръцки значи „козел“). Новата форма за прослава на бога лесно се популяризирала и скоро станала част от Дионисовите празненства. От това тъй скромно начало Есхил, за когото по-подробно ще говорим по-долу, създал гръцката драма — една от най-великите творби на атическия гений.
Но религиозното чувство могло да бъде изразено не само с поезия, музика и танц; гърците искали да виждат и чувстват чрез осезанието си своите богове, искали да им създадат достойни за тяхното величие жилища. Зевс, Аполон, Деметра, Афродита, Дионис и Посеидон станали близки на гърците, когато живописци и скулптори след продължителни търсения започнали да намират вече подходящи художествени форми за божествените жители на Олимп. Сега вече имаме възможност да проследим тия търсения в областта на скулптурата благодарение на сравнително многобройните запазени големи и малки статуи, служещи за украса на храмовете и светилищата, и то отчасти култови статуи — фигури на богове, които се почитали от вярващите, отчасти статуи и статуетки, поставени като оброк на някой бог от вярващите (вотивни статуи). Такива художествени произведения са намерени в твърде голям брой и го по всички части на гръцкия свят и се пазят в днешните наши музеи. Развоят на разните типове богове в живописта, с която са украсявали храмовете си, но от която нямаме нищо запазено, се отразил и върху орнаментите на гръцките вази, за които ше стане дума по-долу.
В живописта вероятно по-рано отколкото в скулптурата художниците започнали да изобразяват не отделни фигури на богове, а сцени от техния мит и също тъй, може би, и сцени от техния култ. Същото използвала и скулптурата, особено откакто станало обичай да се украсяват разните части на храма: фронтони, фризи, метопи (вж. по-долу) с релефни скулптури и с пълни фигури. Търсенията на скулпторите и на живописците не се ограничавали, разбира се, само с фигури на богове, но все пак трябва да установим, че главният им интерес бил съсредоточен в религиозното изкуство.
През VI в. гръцкото изкуство, главно йонийското, отбелязало големи успехи. В областта на орнамента били изработени тънките и изящни форми на растителния орнамент, които по-късно стават един от най- главните отличителни белези на гръцкото изкуство. С по-бавни крачки вървял развоят на изкуството да се изобразяват хора и животни, особено в скулптурата, в която пред художника се изправяли чисто технически пречки. Обаче и тия пречки постепенно били надвити. От дървения стълп или дъска, от които изрязвали формата на човешкото тяло, от каменния безличен и замръзнал в неподвижността си идол гърците в VI в. преминават към все по-реалистично изобразяване на човешкото тяло, към по-правилно и вярно предаване на анатомическото му устройство и на мускулатурата му, към по-индивидуализирани черти на лицето. Появява се и движение във фигурите: повдига се единият крак, повдигат се нагоре ръцете, тялото е обърнато малко на една страна, опитват се да предадат бързо движение или дори полет, особено при изобразяване на фантастични крилати фигури. Скулптурата, вървейки по стъпките на живописта, се старае и тя от своя страна да групира фигурите, като ги подчини на архитектурното им предназначение.
Оформят се постепенно и разните типове богове: величественият Зевс, стройният юноша Аполон, дивната красавица Афродита, стройната девица — страшната и войнствена Атина. Както скулптурата, тъй и живописта се стремят да въплътят в изкуството някоя идея и да създадат типични човешки същества. Тъкмо това умение — да се създадат типове — е една от най-характерните особености на гръцкото изкуство. В края на VI в. обаче в йонийското изкуство се забелязва началото на една, тъй да кажем, условна традиция, известна маниерност, известно преувеличаване при изработката на подробностите в ущърб на цялото. За това много добре свидетелстват намерените на Акропола статуи от доперсийската епоха. Тия свойства на йонийското архаично изкуство до известна степен могат да се видят и в скулптурата на същинска Гърция.
Храмовете — жилища на боговете, са достойни за техните обитатели. Скромният дом с първоначалните си четири стени, с пруст и с два стълба при входа постепенно се превръща във величествена зала, заобиколена с колони, поддържащи заедно със стените покрива му. Колоните с базите и с капителите си стават главната част на храма; те определят художествения му характер и се съчетават с поставените върху тях каменни греди (антаблеман), с издигнатия над земята подиум на храма, с неговите стени и с покрива, та всичко това образува и дава едно общо художествено цяло, в което няма място за произвол, в което всичко е пресметнато и измерено, в което и боите и скулптурата са подчинени па същия ритъм, на който са подчинени и основните линии на зданието, и в което при все това всичко е индивидуално. В цяла Гърция не ще намерите два храма, които да съвпадат във всичките си детайли. Главната част на храма — колоната, не замръзва в една форма. Наред с масивната дорийска колона, в която за капител служи формата на сплесната възглавница, в Мала Азия се появява по-изящната и по-сложна йонийска колона с богат капител, възпроизвеждащ мотив на двойна завивка (волута), със строен корпус, покрит с канелюри и с богата база. След нея идва още по-сложната и по-красива коринтска колона с капител, издигащ се високо с орнаменталния си горен край, украсен с акант (архитектурен орнамент с бодливи листа). Във всички по- големи центрове на гръцкия живот израстват величествени колонни храмове. Храмът на Артемида в Ефес, храмът на Зевс в Олимпия, на Посейдон в Коринт, на Аполон в Делфи, на Хера в Самос — всички те ясно говорят за особеностите па гръцкия гений в различните части на Гърция. И досега още в Сицилия и в Италия стоят изправени величествени произведения на гръцкия гений, поразявайки зрителя с размаха на архитектурния си порив и със строгостта на формите си.
Гръцкото изкуство обаче е процъфтявало не само в храмовете. Още от най-ранните времена на гръцката история то обхващало целия живот. Убедително доказателство за това е преди всичко гръцката керамика, а също тъй и обикновените грънчарски изделия за домакинството. Както у егейците, така и тук, вероятно под тяхно влияние, керамиката не се задоволява само с един цвят. И тук именно, както никъде другаде, личи разнообразието и творческата сила на гръцкия гений. Но заедно с това се очертават две струи. Едната идва от Изтока. Тя обича пъстрите редове на животни както от истинския свят, така и от света на източната фантазия, при които ярките бои не възпроизвеждат същинската природа, а й придават само едно ново, несвойствено за нея богатство от красоти. Типът на тази източна керамика е един, но колко разнообразни са местните му изменения! Сравнете само една ваза източен стил от Родос с една ваза от Коринт и ще се убедите, колко много местно и своеобразно има във всяка една от тях.
Наред с източната струя върви и друга една, европейска, бедна в избора на боите, суха с опростените си геометрични орнаменти. Но тя бързо се развива. Орнаментът се заменя с човешка фигура, отначало ъглеста и геометрична. Фигурите се обединяват в сцени. И от това скромно начало постепенно израства
