съюза ръководната роля. Тя била в съюза най-мощната военна и икономическа сила и поради това в съвета имала най-много гласове; само тя имала достатъчно хора и енергия, та да обърне парите на съюзниците, в случай че те не пожелаят или нямат възможност сами дейно да участват във войната, в кораби и войници. Върху нея, като ръководителка, падала най-голямата отговорност и, естествено е поради това, че значението й в съюза било пропорционално на отговорността й.
Благодарение на силите на атинския морски съюз Егейско море малко по малко било очистено от персите. Проливите и Мраморно море стават съюзни, т.е. атински води; най-важните пунктове биват заети от военни сили — колонии от атински граждани — клерухии. Те изгонили постепенно персите и от южната част на Егейско море. През време на тази с последователен план водена борба с персите в Атина се сменили ръководните лица и изпъкнали нови такива. Аристид, един от стратезите на атинската армия в битката при Платея и основател на атинския морски съюз, и Темистокъл, саламинският герой и създателят на атинската флота, слезли от сцената. Последното дело на Темистокъл било това, че той укрепил Атина и пристанището й Пирея със стени. Това укрепяване на морската и сухопътната атинска база развързало ръцете на Атина във военната й дейност по море, защото й позволило да бъде сигурна, че няма опасност Атина и Пирея да могат да бъдат нападнати по суша. След всичко това, както и повечето от дейците на атинската демокрация, Темистокъл бил даден под съд и осъден на заточение. Останалите дни от живота си той прекарал в Персия.
Главно лице в Атина сега става Кимон. Той бил главатар на аристократическата партия и защитник на политиката за равновесие на силите в Гърция, т.е. съглашение и мир със Спарта и с другите гръцки държави. Поради това той бил най-подходящото лице за ръководител на атинската външна политика в дадения момент. И той, подобно на Милтиад — неговия баща, и на Темистокъл, бил талантлив. Най-бележитото му дело е победата му над персите при Евримедон в 468 г. Тази победа решила въпроса, кой да е господар на южните морета, и след нея на персите останала само една морска база — бреговете на Палестина, Сирия, Финикия и на Египет.
С битката при Евримедон завършват редицата военни действия против персите, действия, намиращи се в тясна връзка с персийското нашествие в Гърция. Изгледи за ново нападение поне в близко бъдеще нямало. Гърците ясно схванали това. Но все пак и това още не значело, че борбата е завършена. Персия все още си оставала силна морска държава и имала изходи към Средиземно море. Рано или късно тя могла да започне настъпателната си политика и този път вече с по-голям опит и повече знание. Само Атина схващала и разбирала опасността. Другите гърци се почувствали свободни от всякаква опасност и не чувствали нужда да залазят и занапред морската си организация, която бяха създали за борба с Персия. Ето защо вътре в самия атински съюз заработил бацилът на разложението. Съюзниците не искат вече да се подчиняват на Атина и се стремят към пълна политическа независимост.
По такъв начин пред Атина се изправя въпросът: или да се откаже от хегемонията си в Егейско море и да се върне към времената отпреди Персийските войни, или пък да превърне съюза в Атинска държава, т.е. не в ръководство над съюзниците, а във владичество на Атина над съюзниците. Това обаче тя би могла да постигне само с насилие. Освен съзнанието, че борбата с Персия още не е завършена, вторият път й се налагал и по други съображения. Атина станала вече истински голям град; в нея сега се съсредоточила по- голямата част от егейската търговия; тя станала и важен промишлен център; населението й силно се увеличило; наред с гражданите се появили и много метеки — не атински граждани, заселили се в Атина само за да могат да се занимават със занаятите си и с търговия. Много се увеличил и броят на робите. Ако Атина изгуби морската си хегемония, това би значело не само спиране на тъй засиленото й развитие, но би могло дори да я принуди да се върне към условията от преди персийските войни, а това пък вече би довело работите до големи вътрешни сътресения. Ето защо Атина решила въпроса за морския съюз по втория начин и решила да употреби всички усилия, та да превърне Атинския съюз в Атинска империя, като направи атинските граждани повелители на гражданите на другите градове и като превърне съюзните вноски в данък.
Това й решение предопределя и основните линии на понататъшната й външна и вътрешна политика. Носители на империалистическите идеи и въжделения на Атина станали водачите на демократическата партия: отначало Ефиалт, а след него Перикъл. Дейността на Ефиалт била за късо време; още при първите по-решителни крачки той бил тайнствено убит. Перикъл в това отношение бил по-щастлив: задържал се за по-дълго време и плановете му винаги били одобрявани от народното събрание. Бил строг и последователен защитник на идеята за една велика демократическа, но същевременно империалистическа Атина, бил отличен оратор, предпазлив и предвидлив политик. Не току-тъй времето след заточението на Кимон (461 г.) и до началото на Пелопонеската война обикновено се нарича век на Перикъл.
Решението да се тръгне по пътя на постепенното превръщане на Атина в център на една велика държава, т.е. наред с демократична Атина да се създадат още редица зависими и управлявани от нея във всяко отношение, без дори да имат и някакво местно значение градове, лишени по такъв начин от политическата си самостоятелност, изменило политиката на Атина както към най-близките й съседи и Спарта, тъй и към Персийската монархия. И в единия, и в другия случай икономическите и главно търговските интереси наложили на Атина новата политика. Победата над Персия откъснала Гърция от Изтока. Изтокът престанал да е един от главните пазари, на които Гърция изпращала продуктите си, главно дървено масло и вино, а също и суровите материали, които гръцките търговци получавали от бреговете на Черно море и на Запада в замяна на продукти от източната промишленост.
През времето от VII до V в. Гърция създала своя богата промишленост, развила и подобрила лозарството и маслино-въдството си и намерила за продуктите си много пазари на запад, на север и на североизток, които все повече и повече привиквали към тия продукти и ги купували във все по-големи количества. Главните пазари за Гърция били: Италия, Галия и Испания — на запад; Македония, Тракия и черноморските брегове — на север и североизток. Единствени съперници на Гърция в търговско отношение били финикийците. Гърците ги изместили по Егейско море, но те останали господари на положението на най-богатия пазар — Египетския, където гърците се опитвали да им станат конкуренти още от VII в. пр.Хр. От своя страна финикийците пък се борели да спечелят за себе си целия западен пазар. Ето защо няма нищо чудно в това, че ударите на Атинската морска империя били насочени преди всичко към финикийците, и то в двата центъра на търговията им в Средиземно море; на Кипър и в Египет. Успехът на Гърция в тази борба би и отворил пътя и към самата Финикия. Обаче и двете атински експедиции — и в Египет и против остров Кипър — завършили безуспешно. В Египет атиняните с опита си да подкрепят въстаналите срещу персите египтяни (от 456 до 454 г.) изгубили големи части войска и една силна ескадра; заради войната с Кипър те върнали от заточение Кимон и спечелили наистина победата (450 г.), но не спечелили никакви по- сериозни придобивки от нея. Кимон през време на експедицията срещу Кипър се разболял и умрял. Оставало им едно: да сключат мир с Персия и да отложат разрешението на въпроса за Финикия като задача на следващите поколения.
Главната причина за неуспеха на Атина в борбата й с Персия се състояла в това, че тя едновременно била принудена да се бори и с по-близките си съседи и със Спарта, а между това империята й далеч още не била сплотена както трябва в Атина, както ще видим по-надолу, постоянно е трябвало да води борба и със самите си съюзници, та дори и с поданиците си. Борбата с близките съседи — с Егина, Коринт и Беотия била предизвикана от същите причини от икономически и търговски характер, които й наложили и борбата с Персия. Егина е отдавнашен враг и съперник на Атина. Коринт с колониите си на запад затварял за Атина достъпа й към бреговете на Италия — към богатите пазари на зърнени храни в Италия и в Сицилия. За Атина, особено когато вече промишлеността й се развила и когато нивите й били превърнати в лозя и маслинови гори, въпросът за внос на сурови материали и хранителни продукти станал за нея въпрос на живот и смърт. А между туй главен извор през това време на сурови материали и на зърнени храни, освен Египет, били Италия и Сицилия. Северните пазари току-що почнали да се развиват и количеството на получаваните от тях продукти съвсем не било достатъчно за цялата обширна Атинска империя, в състава на която сега влизали и малоазийските градове, ползващи се по-рано от суровите материали на Изтока, но сега вече напълно откъснати от него.
Както и в борбата с Финикия, Атина не нападнала отведнъж Коринт. Най-напред тя се опитала да го обезвреди по друг начин, като завзела и включила в състава си Егина, като лишила съседката на Коринт и Атина — Мегара, от всяко търговско значение и като затвърдила влиянието си в Беотия. Опитите на Атина да разшири влиянието си и в същинска Гърция естествено я довели до конфликт със Спарта, за която, както
