нас бронзова портретна статуя, обединеното царство на горния и долния Египет почва да се разлага и властта на фараоните все повече и повече става само номинална.
Великото време, през което просъществувал обединеният Египет (от I до VI династия), съвпада с втората половина на IV хилядолетие и началото на III. Дейността на парете през този период за нас сега е повече дейност мирна, епохата им е време на строителство, на създаване на велики паметници и заздравяване на основите на административния и икономически живот на Египет. Наред с това, както личи по всичко, то е и време на мощно външно разширение, време, през което египетските граници се разпростират на юг в Нубия, а на изток към Синай и към крайбрежието на Палестина, Финикия и Сирия. Още при царете от първите династии Египет, без съмнение, престава вече да е една само континентална държава; още тогава е поставил основите и на своята морска сила.
За разложението на обединеното царство станали причина сепартистичните стремежи на управителите на отделните части на Египет — номите, някога си, по-рано, независими държави, които все още още не могли да забравят самостоятелното си минало. Царските управители на номите (номарсите), управляващи от името на царя, постепенно, осланяйки се на населението и на натрупаните си богатства, почнали да затвърждават властта си, да набират своя войска и да настояват властта им да се счита само като номинално васална от царете — носителите на централната власт. Успехите им в борбата с централната власт довели до разпокъсването на Египет на ред почти самостойни малки царства и до онези условия за живот, които ние, в сравнение с живота на Европа през Средните векове, наричаме феодални. Тая феодална епоха в живота на Египет, която съвпада с времето на слабите VII до XI династия, е време смутно и пълно с мъки в египетската история, време на постоянни вътрешни войни и на дълбок упадък на културното творчество. Това положение е оплакано с патетическо красноречие и дълбок песимизъм от Ипувер в неговите „Напомнялия“; от пророка Неферти в оная мрачна картина на бъдещето, която той разкрива пред фараона Снофру, който е предшественик на Хуфу; а също така в прочутия „Диалог между уморения от живота човек и неговата душа“. Първите двама от тия писатели предвиждат светло бъдеше и появата на Месия, но третият не намира никаква утеха освен в смъртта.
Центростремителните тенденпии, обаче, и през това време не замират. Отделни фараони правят опити, повечето безуспешни, пак да обединят царството, но опитите довеждат до нови и нови войни, до нови и нови вътрешни сътресения. Централната власт пак почва да се мести: от Мемфис се премества в Хераклеопол (гръцко име), а по-късно се съсредоточава в ръцете на местните управители на Южен Египет, чийто главен град е Тива, който от сега за цели векове вече става религиозен и политически център на Египет.
Тиванската династия сполучва към края на III–то хилядолетие отново повече или по-малко да обедини феодалния Египет под своя скиптър и да възроди културния и политически живот на Египет. Царете от тая династия (XI и XII по ред) с постоянно повтарящите се имена Аменемхет и Сенусерт (в гръцката транскрипция Сезострис), особено Сенусерт III (2099–2061) и Аменемхет III (2061–2013) били талантливи и предприемчиви управници. Те успели да принудят васалите си, управителите на отделните номи (номарсите), да им се подчинят и да обединят усилията им в цял ред важни начинания, както вътре в Египет, така и извън него. Велико и важно тяхно дело вътре в Египет било това, че те чрез широко замислени и системно изпълнени напоителни и осушителни подобрения създали една нова плодородна и богата провинция на бреговете на Меридското езеро, сегашното Фаюм, от чийто главен град те направили втора своя столица, а главния бог на града — бога-крокодил те въздигнали до степен съуправител на тиванския бог Амон, който се слял с хелиополския Ра. Във външната си политика развили и осъществили идеи, завещани им от предшествениците още от IV и V династия. При тях Египет все повече изоставя предишната си изолираност. Сега вече се завързват оживени търговски връзки с бреговете на Африка, с Южна Палестина, със Сирия и с богатите острови Кипър и Крит. Египетски търговски флоти стават постоянни гости на пристанищата на Червено море и на част от средиземноморските брегове. Фараоните от XI и XII династия свързват търговските си предприятия с редица военни експедиции в Нубия, в Палестина, а, може би, и във Финикия, Сирия, Кипър и Крит. Името на Сенусерт се покрива със същата слава, с каквато и името на Саргон. То става синоним на цар-завоевател.
Но въпреки всичко това и тиванските фараони не успели да надделеят центробежните сили: тяхната държава малко по малко, главно в епохата на XIII и XIV династия, почнала пак да отслабва и да се разлага. Както в Месопотамия, тъй и тук, този процес довежда до катастрофа. Разните номадски племена от Южна Палестина и от Арабия, които научили много нещо през време на оживените търговски връзки на Египет с Азия от него, към края на III–то и началото на II–то хилядолетие от отбрана минават в настъпление и в края на краищата, както каситите във Вавилония, проникнали в Египет и затвърдили властта си там за дълги векове (около 1800 г.). Нашето предание нарича тия номади с името хиксоси.
V. ДЪРЖАВЕН И КУЛТУРЕН ЖИВОТ НА ЕГИПЕТ И НА ВАВИЛОНИЯ В III ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР.
Третото хилядолетие пр.Хр. е велика творческа епоха в областта и на материалната, и на духовната култура, и то както на бреговете на Нил, така и на бреговете на Тигър и Ефрат. Тъкмо през този период и двете страни си създали всяка за себе си един своеобразен, подробно разработен държавен и социален строй, строй, които по-късно легнал в основата на развоя на целия Изток дори до наше време и влиянието на който ясно личи в държавния и социален живот на цяла Източна и Западна Европа. В основите си формите на този строй са еднакви и в Египет и във Вавилония, но все пак с известни характерни различия.
Египетският държавен строй се основава на тесния съюз между религия и държава. Начело на държавата стои царят, който се смята за син на бога и сам бил бог в очите на народа. Властта му е неограничена. Управлява страната от името на бога като пълен неин стопанин и господар: командва въоръжените си поданици във време на война, ръководи стопанския им живот, грижи се за правилното напояване на страната и се разпорежда с държавните средства, както намери за добре.
Негови помощници в религиозните дела били жреците, които живеят в храмовете и помагат на царя да омилостивява боговете с жертви, с тържествени обреди, с химни и с песнопения. Само те могли да осигурят на вярващите задгробен живот, защото те балсамирали труповете и давали наставления, какво да се направи, та да се осигури за умрелите благоприятен край при последния съд над душите им.
В държавните пък работи помощници на царя били чиновниците — изпълнители на царските заповеди и ръководители на населението в стопанския, правовия и военния му живот. Едни от тях командвали войската и флотата; други събирали от населението ония продукти на неговия труд, които царят намирал за нужно да се употребят за нуждите на храмовете, на държавата и за неговите лични нужди; трети ръководели обществените работи и ги разпределяли между населението; едни завеждали съда и поддържали реда между населението, а други служели лично на царя и на семейството му. Някои от чиновниците обединявали в едно и също лице многобройни и разнообразни длъжности. Чиновниците нямат своя воля и своя лична инициатива: те са слуги и агенти лично на царя и на бога, както и жреците. Наред с висшите чиновници и жреци има още стотици и хиляди писари, надзиратели, техници и полицаи. Всички получавали заплата от царя; всички те, и висшите, и низшите, на теория били назначавани от царя (обаче на практика, разбира се, низшите били назначавани от по-висшите, а само висшите е назначавал сам царят); всички те, най-сетне, били отговорни за всичко пред царя, а той се разпореждал напълно неограничено и произволно и с живота им, и с имотите им.
Населението на страната било длъжно безропотно да се подчинява на царя и на чиновниците му. То не взимало никакво участие в държавния живот на страната. Право на частна собственост, особено върху земя, то нямало. Животът, имотът и трудът на населението били в ръцете на царя, който се разпореждал с тях напълно неограничено. Той определял кои земи и с какво да бъдат засети от дадено лице през дадена година, той определял каква част от жътвата земеделецът е длъжен да отдели за държавата. Той назначавал хора за изпълнение на разните обществени работи: прокарване на канали, устройство на насипи, постройки на храмове, гробници, дворци, кораби, разбиване на канари за камък, лов на диви зверове, добиване на сол, на метали и т.н. По негово назначение определен брой от населението служело във войската и в полицията, служело като гребци и войници в корабите. Пак от царя зависело каква част от продуктите си занаятчиите да отделят за държавата и кои от тях да работят само за царя и за храмовете.
