пече ли или губи.
— Съжалявам, че мама избра да направи изявлението си пред толкова много хора — започна Пилар. — Ако ме беше уведомила за намеренията си предварително, щях да я убедя да говори с теб насаме.
— Няма значение. Нейните лични чувства към мен са съвсем ясни. — Тъй като перушината му бе доста проскубана и смачкана, очевидно тези чувства го бяха измъчвали доста години. — От професионална гледна точка бих могъл да очаквам повече благодарност. Но няма значение, ще се справя. — Да се справя с чувствата на другите беше второто нещо, което Тони умееше най-добре. Първото бе да не им обръща внимание.
Влязоха в библиотеката и той се отпуска в едно от дълбоките кожени кресла. Някога, преди години, си беше мислил, че ще живее тук или поне тук ще бъде основната му резиденция. За щастие нещата се развиха така, че той предпочете града. Нямаше кой знае колко много за правене в Напа Вали, освен да гледа как зрее гроздето.
— Е, Пилар! — Усмивката му беше мила и очарователна както винаги. — Как си?
— Как съм ли, Тони? — В гърлото й се надигаше истеричен смях и заплашваше да се излее. Но тя го потисна. Това пък беше едно от нещата, които тя умееше да върши най-добре, — Не се оплаквам. А ти?
— Нито пък аз. Зает съм както винаги. Смяташ ли да приемеш предложението на Ла Синьора да вземеш по-активно участие в работата на фирмата?
— Това не беше предложение, а заповед. И не знам какво да правя. — Мисълта за нейната безпомощност все още пронизваше сърцето й като жилото на оса. — Нямах време да размисля.
— Сигурен съм, че ще се справиш. — Тони, се понаведе напред, лицето му беше искрено загрижено.
Това беше част от умението му да очарова и заблуждава събеседника си, помисли си Пилар с лека горчивина. Демонстрация, че е загрижен. Проява на искрен интерес, докато изобщо не му пука за нищо.
— Ти си красива жена и със сигурност ще допринесеш много за фирмата. А и за теб е полезно да излезеш от къщата, да бъдеш ангажирана с друга дейност. Може би ще откриеш, че имаш талант за това. Възможно е кариерата да се окаже точно онова, което би искала да постигнеш в живота си.
Пилар бе мечтала да има семейство. Съпруг и много деца. Никога не бе мислила за кариера.
— За какво искаш да говорим Тони? За моите нужди или за твоите?
— Те не се изключват взаимно. Наистина, Пилар, бихме могли да погледнем в тази нова посока, която ни описа Тереза, може би това е възможност за двама ни да започнем отначало. — Той взе ръката й съвсем естествено, така както правеше с всички жени, и я покри със своята. — Може би се нуждаем от подобен тласък. Разбирам, че идеята за развод винаги е била трудно приемлива за теб.
— Така ли?
— Да. — Тя продължаваше да му действа зле, разнежваше го. Колко досадно! — Факт е, че от много години ние водим съвсем самостоятелен живот. Всъщност живеем разделени.
Спокойно, но твърдо Пилар измъкна ръката си от неговата.
— За кой живот говориш? За този, който водихме след като ти си премести в Сан Франциско, или за този, през който продължихме да се преструваме, че сме женени?
Много точен удар, помисли си Тони. И въздъхна.
— Пилар, нашият брак очевидно се провали. Няма смисъл да обсъждаме защо, да търсим причините, да разчистваме сметки или да се обвиняваме. Няма смисъл след толкова много време.
— Не мисля, че изобщо някога сме си разчиствали сметките, Тони. Но може би наистина безвъзвратно е минало времето да спасим брака си.
— Искам да кажа, че ако не приключим нещата юридически, ще се чувствам подлец. Не искам да постъпя нечестно към теб, Пилар. Ти трябва да имаш възможност да започнеш новия си живот на чисто.
— Но не в това проблемът ти, нали? — Пилар стана и отиде до камината. Защо изобщо се бореше? Какво значение имаше всичко това? — Нека поне веднъж да бъдем честни. Ти дойде днес, за да искаш развод, и това няма нищо общо с решението на майка ми. Всъщност, когато си поставил пръстена върху ръката на Рене, ти не си знаел нищо за това решение.
— Щом искаш да бъдем честни, трябва да признаем, че бракът ни преживя една достатъчно дълга и закъсняла агония. Отлагах развода само заради теб, Пилар. — Докато казваше това, Тони си вярваше. Напълно си вярваше, което направи гласът му да звучи съвсем искрено. — А сега те моля да се разведем само за твое добро. Време е да се промениш.
— Съмнявам се — прошепна тя. Не можеше да се обърне, все още не за да го погледне в очите. Защото кой знае как ставаше, но когато гледаше в честните му искрени очи, продължаваше да вярва на лъжите му. — Ти не можеш да бъдеш честен дори тук. Ако искаш развод, няма да се възпротивя. Все пак имай предвид, че тя няма да е толкова лесна за манипулиране като мен — добави Пилар и се обърна. — Но може би съжителството с нея ще ти бъде от полза. Вероятно тя е най-подходящата жена за теб. Аз със сигурност не бях.
Той чу единствено онова, което искаше да чуе. Че получава каквото иска, без каквито и да било спънки и неприятности.
— Аз ще се погрижа за подробностите. Всичко ще бъде съвсем дискретно, разбира се. След толкова години раздялата ни едва ли ще представлява интерес за пресата. Всъщност няма да е нищо повече от подписването на няколко листа хартия. Сигурен съм, че освен нас и няколко близки приятели, които знаят как стоят нещата, всички отдавна смятат, че сме разведени. — Когато тя не отговори, той се изправи. — И двамата ще бъдем по-щастливи, когато всичко свърши. Ще видиш. Между другото мисля, че трябва да съобщиш на Софи. Редно е да го научи от теб. Като жена от жена. Без съмнение, когато разбере за твоето съгласие, ще започне да се отнася по-приятелски с Рене.
— Защо винаги мислиш само за себе си, Тони?
Той вдигна ръце.
— Просто смятам; че и за двама ни ще бъде по-удобно, ако запазим приятелските си отношения. Рене ще стане моя жена и като такава ще бъде част от моя професионален и социален живот. Сигурно ще се срещаме тук и там в обществото. Неизбежно е. Очаквам от Софи да се държи възпитано и учтиво.
— И аз очаквах от теб да бъдеш почтен и благороден. Ние всички живеем с недостатъците си. Вече получи онова, за което беше дошъл. Сега ти предлагам да вземеш Рене и да си вървиш, преди мама да е допила портото си. Мисля, че в тази къща имаше достатъчно неприятности за един ден.
— Съгласен съм. — Той тръгна към вратата, но преди да прекрачи прага се поколеба и се обърна. — Желая ти всичко най-хубаво, Пилар.
— Благодаря ти. Поради известни причини и аз ти желая същото. Сбогом, Тони.
Когато той затвори вратата зад себе си, Пилар отиде внимателно до креслото и седна бавно, сякаш костите й можеха да се счупят, ако направеше някое по-рязко движение.
Спомни си каква беше на осемнадесет години. Луда от любов по него, пълна с планове и мечти.
А на двадесет и три бе ранена право в сърцето, нарязана на късчета от предателството и излъганото доверие.
На тридесет се бореше да събере парчетата от разбития си брак, да отгледа и възпита сама детето си и да издържа един съпруг, който изобщо не правеше усилия дори да се преструва, че я обича.
Спомни си как на четиридесет години най-накрая прие загубата, изхвърли мечтите, а ярките планове за бъдещето помръкнаха и се превърнаха в безнадеждното сиво на примирението.
Сега, мислеше си Пилар, беше на четиридесет и осем, сама, без илюзии и мечти. Законно заменена от новия, подобрен модел съпруга, така както тя самата често сменяше дамаската на мебелите.
Вдигна глава и свали брачната халка от пръста си. Беше носила това просто тъничко колелце цели тридесет години. Сега й бе казано да го хвърли и да забрави обещанията и клетвите, дадени пред Бога, пред семейството и пред приятелите.
Сълзи напълниха очите й, когато свали халката. Какво беше тя в края на краищата? Най-обикновено колелце с дупка в средата. Едно празно кръгче. Идеалният символ на нейния брак.
Пилар си даде сметка, че никога не е била обичана. Тя отметна глава назад. Колко тъжно, колко тъжно да седи тук да осъзнава нещо, което винаги бе отричала. Непрестанно бе отхвърляла, не бе искала да
