понасям клюките на съседите. Да не мога да изляза и да се забавлявам. Помисли си, Бри, помисли какво ще пишат във вестниците, когато им разкажа историята. Ще им разкажа всичко и след това ще убия и нея, и себе си.
— Мис Палмър. — Питър вдигна успокоително ръка. — Давам ви дума, че ще се споразумеем.
— Нека Джоно да заведе Ема в кухнята, Джейн. Ще поговорим. — Брайън предпазливо пристъпи към нея. — Ще постигнем най-доброто споразумение за всички.
— Искам само да се върнеш.
— Не съм си тръгнал. — Той наблюдаваше напрегнато как ръцете й се отпускат. — Ще поговорим. — Кимна на Джоно. — Ще поговорим за всичко. Защо не седнем?
Джоно колебливо пое момиченцето от майка му. По природа чистоплътен, той се намръщи малко на мръсотията, която беше насъбрала под мивката, но я отнесе в кухнята. Когато тя продължи да плаче, той седна заедно с нея и я погали по главата.
— Хайде, сладурче, престани. Джоно няма да позволи да ти се случи нищо лошо. — Подруса я на коляното, опитвайки се да си представи как би постъпила майка му. — Искаш ли бисквита?
Разплакана, Ема кимна.
Той продължи да я подрусва. Под сълзите и мръсотията се криеше едно привлекателно малко създание. Копие на Макавой, призна той с въздишка.
— Знаеш ли къде крие бисквитите майка ти?
Тя се усмихна и посочи към високия бюфет.
Тридесет минути по-късно те привършваха чинията с бисквитите и чая, който бе направил той. Брайън наблюдаваше от прага на кухнята Джоно, който правеше физиономии, за да накара Ема да се засмее. Когато имаше проблеми, винаги можеше да се разчита на него.
Брайън влезе в кухнята и погали дъщеря си по косата.
— Ема, искаш ли да се повозиш с моята кола?
Тя облиза трохите от устните си.
— С Джоно?
— Да, с Джоно.
— Аз съм нейният любимец. — Той бързо налапа последната бисквита.
— Искам да живееш при мен, Ема, в новата ми къща.
— Бри…
Вдигна ръка, за да прекъсне Джоно.
— Хубава къща и ти ще имаш собствена стая.
— Трябва ли?
— Аз съм татко ти, Ема и бих искал да живееш с мен. Можеш да опиташ и ако не си щастлива, ще измислим нещо друго.
Тя го изучаваше, пълничката й долна устна беше издадена нацупено напред. Познаваше лицето му, но беше някак различно от снимките. Не знаеше и не се интересуваше защо. Гласът му я караше да се чувства добре и в безопасност.
— Ще дойде ли мама?
— Не.
Очите й се насълзиха, но тя взе раздърпаното черно куче и го притисна към гърдите си.
— А Чарли?
— Разбира се. — Брайън протегна ръце и я вдигна.
— Надявам се, че знаеш какво правиш, синко — обади се Джоно.
Брайън му хвърли поглед над главата на Ема.
— И аз се надявам.
Глава 2
Ема видя за пръв път голямата каменна къща от предната седалка на сребристия ягуар. Мъчно й беше, защото Джоно със смешната брада си беше отишъл, но човекът от снимките пък й позволи да натиска копчетата на таблото. Той не се усмихваше вече, но не й се караше. Миришеше хубаво. И колата миришеше хубаво. Тя притисна носа на Чарли в седалката и си забърбори.
Къщата със сводестите си прозорци и извитите кулички й изглеждаше огромна. Беше каменна, потъмняла от времето, а прозорците бяха ромбовидни. От поляната наоколо се носеше мирис на цветя, а тревата беше гъста и зелена. Тя се засмя, подскачайки възбудено.
— Замък!
Баща й се усмихна.
— Да. Отначало и аз така си помислих. Когато бях малък, исках да живея в къща като тази. Моят баща — твоят дядо — работеше в тази градина. „Освен когато беше мъртвопиян“ — добави Брайън на себе си.
— Тук ли е сега.
— Не, в Ирландия.
В къщичка, която той му беше купил, кредитиран от Пит преди година. Спря колата пред главния вход. Каза си, че трябва да проведе няколко разговора, преди новината да гръмне във вестниците.
— Някой ден ще те запозная с него и с роднините. — Вдигна я на ръцете си, смаян от доверчивата й прегръдка. — Вече имаш семейство, Ема.
Когато влезе вътре с детето на ръце, той чу гласа на Бев.
— Мисля синьо, обикновено синьо. Не бих могла да живея с тези цветя по стените. И ужасните пердета трябва да се махнат. Като в пещера е. Искам бяло, бяло и синьо.
Той тръгна към салона и я видя седнала на пода с десетина книги с мостри. Част от тапетите бяха сменени. Бев обичаше да се залавя едновременно с много неща.
Изглеждаше толкова малка, седнала сред огромния салон. Тъмната й коса беше подстригана късо. Големи златни халки блестяха на ушите й. Очите й бяха екзотични както по цвят, така и по форма. Бяха бледозелени, изпъстрени със златни точици и дълги мигли. Още личеше загарът от уикенда, който прекараха на Бахамските острови. Знаеше колко мека и ароматна е кожата й.
Бев беше слабичка и с триъгълно лице. Седеше с кръстосани крака в прилепнал кариран панталон и спретната бяла блуза. Едва ли някой би предположил, че е бременна от два месеца.
Брайън премести дъщеря си от едната ръка в другата, питайки се как ще реагира бременната му любима.
— Бев.
— Брайън. Не те чух. — Обърна се, надигна се и застина. — Ах! — Тя пребледня и се втренчи в детето. Съвзе се бързо, изправи се и даде знак на декораторите, които спореха над мострите. — Двамата с Брайън ще помислим още малко. Ще ви се обадя към края на седмицата.
Избута ги любезно навън. Когато затвори вратата след тях, пое дълбоко дъх, като сложи ръка на корема си.
— Това е Ема.
— Здравей, Ема. — Бев се усмихна пресилено.
— ’давей. — Детето засрамено зарови лицето си в рамото му.
— Ема, искаш ли да погледаш телевизия? — Брайън я потупа успокоително. Когато детето сви рамене, той продължи да говори с престорена веселост. — Има един голям, хубав телевизор в онази стая. С Чарли можете да седнете на дивана.
— Пишка ми се — прошепна Ема.
— О, добре…
Бев отмести бретона от очите си. Ако не й беше толкова тъжно, навярно щеше да се засмее.
— Ще я заведа.
Но момиченцето се вкопчи по-здраво в Брайън.
— Още не е свикнала с теб. — Когато влезе в тоалетната, хвърли към Бев безпомощен поглед и затвори вратата. — Ти… — Гласът му пресекна, когато Ема свали гащичките си и седна.
