ми. Какво би се случило, запитах се аз, ако тези невидими жилища едно след друго станат видими. Или може би не всички, а само толкова, колкото да заличат анонимността в околното пространство, без да отнемат простора на общата гледка. Понеже се интересуваш от истината, това значи, че моята идея нямаше градоустройствени цели. Чисто и просто мене ме вълнуваше пластичният ефект, който бих постигнал… И все пак съществуваше една трудност. Това не бе видимостта, която за мене е обикновена техническа задача и можех да я реша, щом вляза в електрическата централа… Затрудняваше ме разпределението на пространството. Не се учудвай… Представи си невидим град, висок няколко километра, който се простира на огромна площ. Сам можеш да прецениш, че при такива условия не е чак толкова лесно да се изчисли начинът за редуване на „пълно“ пространство с „празно“ пространство, за да се създаде у зрителя впечатление за градоустройствена система. Това беше математическа задача, с която се заех страстно.
Пристъпих към изпълнението на гибелния си план в деня, в който стигнах до ония тоположки решения, способни според моята безумна мисъл да съживят бездната. Смятам, че съм бил луд. За нищо друго не мислех освен за пластичния ефект и за съответното математическо решение… Замисъл, откъснат от действителността и доведен докрай въпреки действителността… В същност това е изкуството… И може би затова е нежно като дихание, неумолимо като камък, дълготрайно, но и обречено на гибел…
Байконур млъкна, а двукрилите насекоми забръмчаха в тягостен хор.
— Изведи ме оттук — викнах аз. — Искам да дойда при тебе.
— Няма смисъл… Нали търсиш истината, предлагам ти я. Имам още малко неща да ти кажа. Когато привърша, ще се озовеш навън. А сега слушай. Нямам никаква заслуга в изграждането на градовете от системата „видими-невидими“. Аз се стремях към съвсем друго нещо… То се оказа илюзия и за съжаление се провали катастрофално… Направеното от мое име в същност представлява резултат от едно недоразумение и от техниката, която е толкова напреднала, че и частица от мисъл може главоломно да се превърне в реалност. Не твърдя, че така наречените градове „Аламбай“ са по-лоши от другите, но те не са мое творение. Моята творба…
Както ненадейно увиснах във въздуха преди малко, така изведнъж се появи някакво помещение отвъд моите невидими стени. Видях доста възрастен мъж, който много старателно се опитваше да стои с главата надолу и с опънати към тавана крака.
— Йога-любител — поясни ми Алам. — Изчаках да започне упражнението си. Дори и не подозира, че го гледаме. Внимавай! Сега ще направя така, че за няколко минути да те вижда и той.
Човекът беше все така погълнат от ексцентричното си занимание. Очите му бяха воднистозелени и леко зачервени, навярно от неудобната поза, но спокойни и някак вглъбени в самия него, макар че гледаше към моята стая. Когато ме зърна, мъжът примигна недоверчиво, но като разбра, че няма халюцинации, загуби равновесие и се свлече на земята.
— Ще го изправя още веднъж пред тебе — съобщи ми Алам.
Преди да увисна отново в празното пространство, успях да зърна нещастния човек, който изумен търкаше очите си и се блещеше към стената-фантом, после побърза да застане с главата надолу само и само да види още веднъж чудото.
Смехът замря на устните ми, защото бръмченето на мухите прозвуча враждебно.
— Ти сега видя един-единствен случай — уморено продължи Алам. — Но когато аз приложих проекта си стотици хиляди помещения станаха видими едно за друго.
— Така беше предизвикана злополуката…
— Сякаш над града се понесе луд вятър. И всичко би било доста поучително и доста смешно, ако за нещастие смешното не беше се превърнало в тъжно. Тридесет и трима жители на града изчезнаха от кабината за превъплъщение. Между тях беше и знаменитият Puzzle1.
Поради жуженето това име ми се стори зловещо.
— Знам — отвърнах аз и косите ми настръхнаха. — Някои от свидетелите твърдяха, че в момента на превъплъщаването от кабината изскочили насекоми. Но официално не бе потвърдено… Немислимо е…
Млъкнах, защото стигащото чак до мене жужене доказваше, че все пак е възможно. Сега бях склонен да вярвам, че мухите са ме следвали и до пристигането ми в Австралия. Но защо бяха привлекли вниманието ми? Може би защото са ме наблюдавали по-предпазливо, отколкото в града-червей, а аз, зает с Байконур, забравих оная подробност, свързана с произшествието, която се оказа основна, но твърде налудничава, за да бъде взета тогава под внимание.
— Да, немислимо е — изстена гласът. — Но друго обяснение не може да съществува. Освен това и тези мухи…
По-нататък се чу само тяхното кошмарно бръмчене. Неволно си представих как Байконур гледа изплашено бясното и гневно летене на насекомите.
— Мислиш, че са дошли нарочно, за да…? — възкликнах аз, но не довърших въпроса си, защото ми се видя страшен.
— Тръгнали са след тебе.
В гласа на Алам не долових дори следа от упрек, а само примирение… Стори ми се, че ще се пръсна. Трябваше да предприема нещо, за да се измъкна от глупавото положение, в което попаднах.
— Изведи ме оттук! — извиках отново. — Вземи ме при себе си. Да пратим по дяволите тези проклети мухи. Гласът се засмя тихо и тъжно.
— Успокой се! Нищо не може да се направи.
Като видях колко е упорит, не можах да се сдържа: пуснах радиото-гривна. Австралийският филиал на моята служба бе вдигнат по тревога. След четвърт час щяха да бъдат тук. Това решение трябваше да взема много по-рано.
— Позволи ми поне да видя какво става там! Знаех, че го моля напразно, но трябваше да му говоря, докато дойдат изпратените от филиала хора.
— Параграф шести има всякакви права — горчиво рече Алам.
— Да върви по дяволите! — избухнах аз. — Забрави го! Аз вече забравих всичко, което ми каза. Сега разбирам защо не искаха да съобщят мястото, където си се скрил.
Бях искрен. Мъчно ми беше за Байконур и се чувствах виновен за това, което се случи.
— Много е късно — промълви той. — Не се тревожи напразно.
— Защо не оперира лицето си? Ако не бях те открил…
Тогава Алам ми каза, че се смятал закрилян от параграф седми. Иначе без колебание щял да си извае друго лице.
— Не се ядосвай — добави той. — Предполагам, че пак щеше да ме намериш. А освен това ти не можеше да предвидиш последиците от нашата среща. Дори аз самият не допусках, че…
— А откъде знаеш, че те ти желаят злото?
— Нищо не знам. Всъщност тези мухи са въплъщение на моята лудост. Достатъчно е да чуя бръмченето, за да разбера присъдата им.
— Изгони ги! — изкрещях аз.
— Няма да успея, убеден съм. И не е необходимо. Отново ме порази мисълта, че разговарям с умопобъркан.
— Алам, искам да ти помогна — опитах се да го убедя. — Но независимо от мнението ти, моля те, пусни ме… Не мога повече.
— Разбирам те, Алфа-Омега — глухо отвърна гласът. — В края на краищата аз ти признах всичко… Какво друго бих могъл да прибавя? Все пак добре е, че съществува параграф шести… За да научат всички за моя случай… И без него… тоест без мухите… пак нямаше да имам мира… А сега сбогом…
Стана така, както той ме предупреди. Озовах се на улицата. Хората от филиала пристигнаха само след няколко минути.
Влязохме в жилището на Алам. Предупреждаващият апарат на един от участниците в нашата група ни извести опасността: отвъд вратата, пред която се намирахме, бушуваше отровен газ.
Това е странната и тъжна история на великия архитект Аламогордо Байконур. Казвам „архитект“, макар че той не се смяташе за такъв, а и в действителност не беше. Но какво значение има какъв е бил в действителност, щом цялата съвременна архитектура тръгва от необикновената му идея. Може би това е изводът от моя репортаж.
