отговорил, че ще си помисли. Нед пък казал на Дебора, че е по-добре чичо й да вземе бързо решение или ще разкаже всичко.
Дебора казала на Хана, която вече е почти полудяла. Последната също намира спасение в лудостта. Другите момичета последвали примера й. Сега всички са се побъркали.
Така разясних всичко на Ребека, защото не й беше съвсем ясно.
Защо им трябва да се преструват на обладани? Тя не вижда смисъл в това. Не вижда, че така вината им е по-малка.
— Има смисъл — опитах се да й обясня. — Ако са обладани от дявола или някакъв друг зъл дух, тогава те не носят отговорност за делата си, виновен е духът, който ги е обладал.
Ребека ме погледна с любопитство:
— Откъде знаеш толкова за тези неща?
Погледнах я. По-голяма е от мен, но изглежда по-малка, въпреки че сега е жена и чака дете. Напълняла е, бузите й да разцъфнали. Щастлива е с Тобайъс. Къщата, която той строи, е почти готова. Моля се всичко това да не попари живота и на двамата.
— По-добре е да не знаеш.
Обърнах се, опитвайки се да овладея ужаса си. Тежестта на вината няма да падне върху поразените. Хората ще се огледат върху кого да хвърлят вината. Боя се, че това ще бъда аз. Тези момичета винаги са ме мразили. Особено Дебора, а тя им е предводителка. Разяжда я завист към Ребека и е убедена, че аз съм провалила всеки неин ход.
Запис деветдесет и осми
Елиас Корнуел доведе лекар от Салем. Достатъчен му беше един поглед, за да обяви, че за тези момичета няма лек. Лудостта им била причинена от вещица. Той само потвърди това, което отец Джонсън си мисли през цялото време. Отпратиха доктора, а Натаниел Кленч извика Корнуел и му нареди да открие човек, който да потвърди наличието на магия. Корнуел каза, че в Колониите е пристигнал човек, които има необходимите познания.
След него ще дойдат магистратите и съдията. Положението е ясно. Ако обявят някой мъж за магьосник или някоя жена за вещица, ще ги осъдят на смърт.
Според Изход 22:18: „Врачка да се не оставя жива.“
Според Левит 20:27: „Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени.“
Божият закон властва тук.
Запис деветдесет и девети
(октомври? 1660)
Вероятно това са последните думи, които ще напиша някога. Времето ми е ценно, много се страхувам за живота си, но трябва да оставя някакво свидетелство.
Мъжът, когото очакваха, пристигна.
Обявиха и днешния ден за ден на всеобщо смирение. Всички са призовани да се явят в молитвения дом, за да присъстват на службата. Няма изключения. Ще погледнат на отсъствието като на признание за вина.
Мястото беше пълно с хора. Обладаните момичета бяха най-отпред. Някои седят отпуснати, други лежат на носилки. Всичко започна с петте момичета: Дебора, Хана, братовчедка им Джудит Вейн, Сара Гарнър и Елизабет Денинг. Сега са повече. Заели са цяла пейка. Хана Вейн седи в края й, мърмори си под носа и върти една кукла. На нея й е позволено, защото все още е дете. Но в нея няма нищо детско. Докато сядахме по местата си, тя хвана куклата през средата и злобно я извъртя. До мен Ребека се преви одве и се хвана за корема. Успя да прошепне, че болките й са започнали и бебето се ражда преждевременно. Погледнах към Хана, тя въртеше глава с провиснал език. Очите й излъчваха злоба, а малките й остри зъбки ми се хилеха. После продължи с идиотската си пантомима.
Сара и Марта помогнаха на Ребека да се изправи. Тръгнах с тях, за да я изведем. Препречиха ни пътя. Двама от пазителите на реда стояха пред вратата.
— Никой не може да излиза. Заповед на отец Джонсън.
— Нима ще я оставите да роди в молитвения дом? — Гласът на Сара отекна достатъчно силно, за да достигне до мъжете в семейството. Тобайъс и Джона станаха от местата си. Джон Ривърс ги последва.
Пазителите на реда се спогледаха. Нито един от тях няма мъжеството да наруши заповедите.
Отнякъде изникна Елиас Корнуел:
— Могат да излязат — гласът му преливаше от фалшива доброта. — Не и ти, Мери. Ти трябва да останеш.
Шепнеше ми толкова отблизо, че зловонният му дъх бе в ухото ми. Кимна на мъжете зад гърба ми и си проправи път към предната част на залата.
Всички се бяха смълчали. Дори и обладаните момичета спряха да издават нечленоразделни звуци, когато отец Джонсън излезе отпред.
Той не беше сам. Имаше още някой с него. Това не беше Елиас Корнуел, който се бе спрял до обладаните момичета. Това беше човек, когото никой тук не беше виждал досега. Никой, освен мен.
Гледах като изпаднала в транс, сякаш виждах миналото си, когато Обадая Уилсън се изправи пред амвона. Движеше се бавно и се подпираше на парапета, който се виеше от едната му страна. Спря се горе, кокалчетата на пръстите му стискаха до бяло парапета. Познах го, въпреки че косата му бе по-рядка, лицето му бе повехнало, а по бузите му ясно личаха петната от треската. Той също ме позна. Погледна над главите на всички, които се бяха събрали пред него — бледи търсещи очи, те спряха, когато ме откриха. Започна да говори, но изведнъж получи пристъп на кашлица. Закри устата си с носната кърпичка. Махна я, белият лен светеше от кървавите петна. После поднови речта си:
— Сред вас има… — гласът му бе нисък и дрезгав, малко по-висок от шепот, подобен на шумоленето на царевичните листа, но отекна в залата като звук от тръба. — Сред вас има вълк в овча кожа. Сред вас има някой, който е белязан със знака на звяра!
Той протегна ръка. Костеливият му пръст сочеше към мен.
Тесният му гръден кош се повдигна, когато той си пое дъх, за да каже още нещо, но Хана вече се бе изправила. Не беше изрекла едно разбираемо изречение от началото на обладаването. Сега крещеше:
— Мери! Това е Мери! Духът й идва към мен!
Из цялата зала се разнесоха викове.
— Тя говори! Тя говори!
— Магията е разтурша!
— Хвала на Бога!
След това цялата редица момичета се изправиха едновременно и извикаха в един глас:
— Мери! Мери! Мери! — обърнаха се и посочиха натам, накъдето сочеше пръстът на Обадая Уилсън. — Мери! Мери! Мери!
— Води ли някого със себе си? — Нашепваше настоятелно гласът на Обадая от амвона.
— Води дявола със себе си! Тя ме кара да пиша в книгата му! — Отговори Хана. После изведнъж изквича, сякаш някой я бе ощипал или убол. Лицето й се сгърчи, ръцете й се вкопчиха в тялото й драскайки и дърпайки дрехите й. — Тя ме обладава! Напада ме! Недей, Мери! Недей, Мери!
— Недей, Мери! Недей, Мери! — Всички те започнаха едновременно да се тресат и треперят като кукли на конци. — Тя хвърля сянката си върху ми! Замръзвам! Замръзвам!
Отец Кромуел пристъпи напред и докосна момичетата едно по едно.
— Те са студени! — изрече той изумено. — Истина е! Истина е!
— Сега се преобрази на птица! — Хана размаха ръце към гредите на тавана. — Вижте как лети! Тя лети!
Момичетата погледнаха като едно нагоре — изпънати вратове, глави, които се поклащат напред-назад, сякаш следят потрепващите движения, които само те виждат.
Обадая Уилсън не се нуждаеше от повече доказателства.
— Хванете я! Доведете я при мен!
