заздравели.
Знаех, че Рингоулд е злопаметен. Той бе унижен в очите на другарите си, тъй като в кратката схватка метисът бе излязъл победител. Рингоулд нямаше да остави работите току-така и сигурно щеше да потърси случай да си отмъсти.
Затова именно останах доволен, като видях, че индианецът си е отишъл. Може би и той беше почувствувал опасността и се беше върнал от другата страна на реката, където щеше да бъде в безопасност. Даже ш Рингоулд не би се осмелил да го преследва от другата страна, тъй като договорът не можеше да бъде нарушаван безнаказано. Дори най-дръзките скуатери22 знаеха това. Подобно нарушение можеше да предизвика война с индианците, а върховното правителство, макар и да не страдаше от много скрупули, по това време имаше други планове.
Готвех се да се прибера у дома, когато ми хрумна да настигна Рингоулд и да му кажа, че не одобрявам държанието му. Бях възмутен от начина, по който бе постъпил, бях силно разгневен и не можех да не му кажа какво мисля. Рингоулд бе по-възрастен и по-едър от мене, но аз не се страхувах от него. Напротив, знаех, че по-скоро той се страхува от мен. Обидата, която нанесе на човека, който само час преди това бе изложил живота си на опасност заради нас, бе накарала кръвта ми да кипне и реших да го наругая. С такива намерения аз се огледах, за да го видя. Нямаше го.
— Не си ли виждал Аренс Рингоулд? — попитах стария Хикмън.
— Ей сега си отиде.
— Накъде тръгна?
— Нагоре по реката. Видях го да препуска с Бил Уилямс и Нед Спенс. Май че доста бързаха.
Смътно подозрение ме обзе.
— Хикмън — попитах аз, — ще ми услужиш ли с коня си за около един час?
— С мойта стара кранта? Дадено. Ако щеш за цял ден. Ама, Джордж, мойто момче, как ще яздиш с тази ръка?
— Не се тревожи. Мога. Само ми помогни да се кача на седлото.
Старият ловец изпълни желанието ми и след като разменихме още няколко думи, аз препуснах нагоре край реката. Нагоре по течението имаше малък кей. Вероятно младият индианец е оставил кануто си на пристана. За да си отиде у дома, той трябва да тръгне в тази посока, именно натам не трябваше да върви Рингоулд, за да стигне до своя дом, тъй като пътеката за плантацията им беше в обратната страна. Това обстоятелство ме накара да се усъмня, още повече че той беше тръгнал с такава компания. Имената, споменати от Хикмън, бяха на двамина от младежите, които се ползваха с най-лоша слава в поселището. Знаех, че са приятели или по-скоро „хора“ на Рингоулд. Предполагах, че са тръгнали след индианеца, и то с лоши намерения. Бях почти сигурен. И наистина, докато яздех край реката, се уверих, че не се лъжа. Видях следите на конете им по пътеката към нея, а тук-там и отпечатъци от мокасините на индианеца, оставили влажни следи по праха. Знаех, че дрехите му още не са изсъхнали и че мокасините му са напоени с вода. Пришпорих коня. Когато се приближих до пристана, чух ядовити гласове, които доказваха, че не съм се излъгал, но не видях никого, тъй като наоколо имаше дървета. Не спрях да слушам, а пришпорих коня си и отново продължих да яздя. На един завой на пътя видях три коня, завързани за дърветата. Познах конете на Рингоулд и другарите му, но не ми стана ясно защо са ги оставили там.
Без много да размишлявам, препуснах на откритото. Както предполагах, и тримата бяха там. Метисът бе в ръцете им.
Разбрах, че бяха оставили конете си, за да се промъкнат до него незабелязано. Навярно го бяха хванали точно когато се е качвал в кануто. Той не бе въоръжен — пушката, която му бях дал, бе още влажна, а мулатът бе избягал с ножа му, тъй че не е могъл да се съпротивява.
Действали са бързо — бяха свалили ловджийската му риза и го бяха привързали за едно дърво. Канеха се да излеят гнева си върху му, като го бият на голо с камшиците, които държаха в ръцете. Сигурно щяха да го наложат здравата, ако не бях дошъл навреме.
— Срамота, Аренс Рингоулд, срамота! — извиках, като се приближих. — Постъпваш подло и аз ще разкажа на всички в поселището.
Рингоулд измънка със запъване някакво извинение. Явно бе поразен от внезапното ми появяване.
— Пада му се на проклетия индианец — изръмжа Уилямс.
— За какво, мастър Уилямс? — попитах аз.
— Че дрънка такива работи на бял човек.
— Що търси тука? — присъедини се Спенс. — Няма право да идва отсам реката.
— А вие нямате право да го бичувате нито отсам, нито оттатък реката, така както нямате право и мен да бичувате!
— Ха, ха! И това може да се случи… — каза Спенс подигравателно, което накара кръвта ми да кипне.
— Няма да е толкова лесно! — извиках, като скочих от стария кон и се спуснах към тях.
Дясната ми ръка бе здрава. Опасявайки се, че може да изпадна в затруднено положение, бях взел назаем пистолета на стария Хикмън, който сега държах в ръка.
— Джентълмени — казах аз, като застанах до пленника опитайте се до го бичувате, но знайте, че ще пронижа с куршум първия който го удари.
Макар и още момчета, и тримата бяха въоръжени с ножове и пистолети, както бе обичаят по онова време. От тримата Спенс изглежда бе най-твърдо решен да изпълни заплахата си. Но и той и Уилямс видяха, че Рингоулд, техният водач, се бе отказал от намерението си, тъй като за разлика от тях той рискуваше да загуби нещо при една свада с нашето семейство. Освен страха за собствената си безопасност той имаше предвид и нещо друго.
После и тримата, след като заявиха, че съм се бъркал, без да са ме викали, в разпра, която не ме засягала, напускаха полесражението посрамени и изпълнени със злоба.
Веднага освободих младия индианец от неудобното положение. Той ми каза само няколко думи, но очите му изразяваха голяма благодарност. Като стисна ръката ми на раздяла, той каза:
— Идвайте на лов от другата страна на реката винаги когато пожелаете. Никой индианец няма да ви докосне. В земята на червенокожите хора вие ще бъдете добре дошъл.
ГЛАВА XV
МАЮМИ
Едно такова познанство не можеше да се развие другояче, освен като се превърне в дружба. Метисът бе благороден младеж — истински бъдещ джентълмен. Реших да приема поканата и да го посетя в горския му дом. Той каза, че колибата на майка му е недалеч, от другата страна на езерото. Щял съм да я намеря на брега на потока, който се влива в реката, преди тя да се разлее.
Изпитвах тайна радост, когато слушах упътванията. Знаех потока, за който ми говореше. Неотдавна бях плавал до него с моята лодка. Но бреговете му бях видял онова прекрасно видение — горската нимфа, чиято красота не даваше мира на въображението ми. Дали тя бе Маюми?
Копнеех да узная. Чаках с нетърпение да заздравее раната ми и ръката ми да стане отново силна за греблото. Ядосвах се, че става толкова бавно. Но мина време и най-после аз оздравях.
Избрах едно прекрасно утро за обещаното посещение и се приготвих за път. Нямах друг другар освен кучетата и пушката. Бях се приближил до лодката и тъкмо щях да се кача, когато някой ме повика. Обърнах се и видях сестра си.
Бедната малка Вирджиния! В последно време тя се бе променила много. Беше загубила своята предишна веселост, беше станала замислена и по всичко личеше, че тя още не беше се съвзела напълно след преживения ужас.
— Къде отиваш, Джордж? — попита тя, като се приближи.
— Трябва ли да ти кажа, Вирджиния?
— Кажи ми или ме вземи със себе си.
— Как? Да те взема в гората?
— Защо не? Как ми се иска да поскитам из нея! Ах, какъв лош брат си! Никога не ме вземаш със себе си!
