местно дърво — огромен дъб простира дългите си хоризонтални клони, гъсто покрити с вечнозелени твърди листа, които хвърлят дебела сянка върху тревата. Под сянката на дъба стои едно красиво момиче в лека лятна рокля. Изпод бялата кърпа, с която е прибрана косата му, се изплъзват дълги плитки, блестящи като злато. Това е Вирджиния — моята единствена сестра. Тя е по-млада от мене. Златистите й коси не издават индианския й произход, но тях тя е наследила от майка ни. Тя играе с любимците си — една сърна и нейното красиво петнисто сърне. Вирджиния ги храни с обелени сладки портокали, които те много обичат. Край нея стои, завързан на тънка верижка, друга нейна любимка — черна катеричка с лъскава козина и подвижна опашка. Веселите подскачания плашат боязливото сърне, карат го да побягва и да се притиска до майка си или да търси закрила от сестра ми.
Чуват се птичи гласове. Златната авлига, чието гнездо е сред клоните на портокаловите дървета, лее своята песен. Дроздът от кафеза на верандата повтаря мелодията с вариации. Този весел присмехулник повтаря като ехо гласовете на червения кардинал и синята сойка, които пърхат сред цъфналата магнолия. Той се присмива на бърборенето на зелените дългоопашати папагали, които кълват плодовете на високите кипариси край брега на реката. От време на време той повтаря дивите крясъци на испанските ибиси, които размахват сребристи криле в небето, или виковете на горския щъркел, които достигат от далечните островчета на езерото. Този изкусен и несравним певец наподобява лая на кучето, мяукането на котката, рева на мулетата, цвиленето на конете и даже човешки гласове.
Зад къщата се разкрива съвсем друга гледка. Може би не толкова привлекателна, но не по-малко оживена. Там кипи работа, разкрива се картината на труда в една плантация за индиго.
Близо до къщата се намира обширно място, заградено с дървена ограда. Някъде към средата е най- важната постройка. Тя представлява голям навес, подпрян със здрави греди, който покрива едно пространство около половин акр4. Под него се виждат огромни продълговати корита, издълбани от големи кипарисови стебла. Те са наредени по три едно над друго и са свързани с канелки, поставени на краищата им. В тези корита се изкисва ценното индигово растение и се извлича неговата синя боя.
По-нататък са наредени малки къщички, еднакви по големина и форма. Всяка от тях е сгушена между портокаловите дървета, чийто узрял плод и бели восъчни цветове изпълват въздуха с аромат. Това са колибите на негрите. Тук-таме над покривите на колибите се изправят или леко свеждат клони палмови дървета, също тъй величествени като онези, които украсяват поляната пред къщата. В ограденото място има и други сгради — груби постройки от неодялани трупи с дъсчен покрив. Това са конюшнята, хамбарът за царевица и кухнята, която е свързана с господарското жилище чрез дълъг навес, покрит с летви и подпрян на греди от уханния червен кедър.
Отвъд оградата се простират обширни поля, а зад тях — тъмен кипарисов лес, който закрива хоризонта. По тези поля расте ценното индиго. Но то не е единственото растение — има и царевица, сладки картофи, ориз и захарна тръстика. Те се сеят не за пазара, а за да задоволяват нуждите на имението.
Индигото е засято в прави редици на известно разстояние една от друга. Растенията са на различна възраст: някои от тях са наскоро поникнали — листата им са като на детелина, а други израснали над два фута височина — приличат на папрат. Техните листа са светлозелени и перести, както на повечето от растенията от вида пеперудоцветни, към които спада и индигото. По трети личат пъпките, които се готвят да цъфнат. Но тях ги очаква друга съдба: преди да достигнат до пълен разцвет, пурпурните цветове ще бъдат безмилостно отрязани.
Стотици хора се движат в ограденото място сред индиговите поля. С изключение на един-двама — надзирателите и притежателя на плантацията — те са африканци, роби. Но не всички са чернокожи — едва ли може да се каже, че мнозинството са негри. Има мулати5, самбо6, и квартерони7. Дори и някои от тези, у които тече чиста африканска кръв, не са черни на цвят, а бронзови. Някои от тях са отвратително грозни, те имат дебели устни, ниски чела сплескани носове и техните тела са безформени. Други са добре сложени. Между тях има и хора, които може да се сметнат за хубави. Има и почти бели жени — квартеронки. Някои от тях са дори красиви.
Мъжете са в работно облекло: широки памучни панталони, груби яркоцветни ризи и шапки от палмови листа. Дрехите на неколцина показват добър вкус. Мнозина са голи до кръста. Техните черни кожи лъщят под слънцето като абанос. Жените са облечени по-пъстро — те носят басми на райета и косите им са вързани с яркоцветни карирани кърпи от мадрас8. Роклите на някои от тях са хубави и са ушити с вкус. Прическите им, обвити с тюрбани, ги правят още по-живописни.
И мъже, и жени са заети с производството на индиго. Някои от тях режат растенията със сърпове и ги връзват на снопи. Други пренасят снопите от полята до големия навес. Неколцина ги мятат в горните корита „да киснат“, а други източват водата и ги „изстискват“. Трети изгребват утайката и я прехвърлят в чувалите за изцеждане. И най-после няколко души наглеждат сушенето и нарязват добитата боя. Всички изпълняват работата, която им е определена, и изглеждат весели. Те се смеят, бъбрят и пеят, подмятат си шеги и няма миг, в който да не ехтят веселите им гласове.
И все пак те са роби — роби на баща ми. Той се отнася добре с тях. Камшикът рядко се използва и може би затова всички са в добро настроение и имат бодър вид.
Такива приятни картини са запечатани дълбоко в паметта ми. Те образуват мизансцена на моето детство.
ГЛАВА III
ДВАМИНА НА ИМЕ ДЖЕЙК
Всяка плантация си има своя „лош човек“. Често той не е само един, но винаги един е най-злият. Жълтият Джейк беше нашия зъл демон.
Той беше млад мулат, не грозен на вид, но винаги начумерен и мрачен. Вече няколко пъти Жълтият Джейк бе проявявал свирепа злоба и жестокост.
Хора с такъв характер се срещат по-често сред мулатите, отколкото сред негрите. Тази психична особеност се обяснява с обстоятелството, че мулатите се гордеят със своята жълта кожа и смятат, че стоят по-горе от негрите както умствено, така и физически. Ето защо те чувствуват по-болезнено несправедливостта на своето унизително положение.
Що се отнася до чистокръвния негър, той рядко проявява безчовечна жестокост. В драмата на човешкия живот той е жертвата, а не злодеят. Няма значение къде се развива действието, по родните му земи или другаде. Нему винаги се пада ролята на страдащия. И все пак душата му не е помрачена от отмъстителност или жестокост. По целия свят няма по-добро сърце от сърцето, което бие в гърдите на черния африканец.
Жълтият Джейк проявяваше жестокост дори и без да го предизвикат. Жестокостта бе вродена в неговия характер, без съмнение това беше наследено качество. Той беше истински мулат — по баща — испанец, а по майка — негър. Собственият му баща го бе продал на баща ми!
Робиня ли е майката, и синът е роб. Ако бащата е бил свободен човек, това съвсем не означава, че и неговият син ще бъде свободен. При чернокожите и червенокожите в Америка децата споделят съдбата на майката. Само жена от кавказка раса може да бъде майка на бели хора.
В плантацията имаше и друг Джекоб и за да ги различават, на единия бяха дали прякора Жълтия Джейк. Другия наричаха Черния Джейк. Двамата бяха еднакви по ръст и на възраст, а по нрав се различаваха повече, отколкото по цвета на кожата. Жълтият Джейк имаше по-светла кожа, но затова пък Черният Джейк имаше по-добро сърце. Израженията на лицата им също се различаваха, единият беше винаги мрачно начумерен, докато белите зъби на Черния Джейк винаги блестяха, тъй като усмивката не слизаше от лицето му. Другият се усмихваше само когато замисляше нещо лошо.
Черният Джейк беше от Вирджиния. Той беше един от хората, които принадлежаха на старата плантация, и се бе „пренесъл“ заедно с господаря си. Той изпитваше към него чувства на привързаност, каквито често съществуват между господар и роб. Смяташе се за член на нашето семейство и се гордееше, че принадлежи към нашата плантация. Като всички негри, родени в „Стария доминион“, той се гордееше с родното си място. „Негрите от Вирджиния“ се ползуваха с уважението на другите негри. Като изключим цвета на кожата му, Черният Джейк не беше грозен. Неговите черти бяха по-скоро като на мулат. Устните му не бяха дебели, носът му не беше сплескан, нито челото му беше ниско като на хората от неговата раса.
