вождове.
Оределите редици на обикновените бойци показваха, че вождовете бяха отвели със себе си и хората, които предвождаха. Повечето от присъстващите индианци изглежда принадлежаха към племената на Оматла, Черната глина и Охала.
Сред вождовете забелязах Хойтл Мати, Арпиуки, негъра Абрам и Джуджето. Зад тях стояха неколцина от техните бойци. Едва ли тези вождове бяха останали, за да се подпишат.
Потърсих с поглед Оцеола. Не бе мъчно да се открие човек с такава забележителна фигура. Той беше застанал на края на оределия полукръг от вождове, на мястото на вожда с най-низш ранг, но това не означаваше, че в действителност той беше най-младшият между вождовете. По всяка вероятност, заемайки това място, той бе проявил чувство за скромност. Тази негова черта бе добре известна. Наистина той бе най-младият от вождовете и по рождение имаше по-малки права да командва от всички други присъстващи тук, но достатъчно беше човек да го погледне и да го сравни с другите, за да разбере, че той именно ръководи всички останали.
Както предишния ден, в държанието му нямаше нищо надуто. Въпреки че видът му бе тържествен и студен, от него лъхаше пълно спокойствие. Той бе скръстил ръце върху широките си гърди. Тялото му почиваше на един крак; другият бе леко отпуснат. Спокойното му лице бе озарено от благороден израз. Изглеждаше като олицетворение на Аполон или — за да не си служа с митологични образи — на благовъзпитан джентълмен, който очаква някаква церемония, на която щеше да бъде обикновен зрител. Досега не беше се случило нищо, което да го развълнува. Не бяха изречени думи, които да разубедят духа му, който сякаш бе задрямал.
Но не след много време неговото спокойствие щеше да се наруши, благата му усмивка щеше да се замени от сурово и напрегнато изражение.
Вглеждайки се в лицето му, човек едва ли би предположил че е възможна такава рязка промяна. Но по-задълбоченият наблюдател би открил, че е възможно. Лицето му приличаше на спокойно небе пред буря, на тих океан, който след миг може да се развълнува от яростен ураган, на излегнал се лъв, който при най- малкото предизвикателство може да избухне в необуздана ярост.
Не изпусках от очи младия вожд през цялото време преди започването на съвета. Мнозина други също го наблюдаваха. Той бе център на внимание, но аз го гледах с особен интерес.
Аз се мъчех да уловя в израза му някакъв знак, че ме е познал, но той не показа това нито с кимване, нито дори с поглед. Веднъж или два пъти погледът му се спря върху мене, а после се отмести към другите — сякаш бях един от тълпата на неговите бледолики противници. Изглежда не си спомняше за мене. А може би мисълта му бе заета с важни мисли и затова не ме забелязваше.
Разбира се, аз огледах и равнината, палатките и групите от индианки, които се въртяха около тях. Разгледах внимателно жените една подир друга.
Стори ми се, че видях сред тях безумната индианска кралица. Тя бе заобиколена от няколко жени. Надявах се, че девойката, която тя покровителстваше, е някъде наблизо, но не я видях. Нито една от женските фигури не радваше окото ми — те бяха или твърде ниски, или твърде високи, твърде дебели или твърде кокалести. Тя не беше между тях, защото ако не се беше променила, щях да позная изящните й форми даже и под широката хунна.
Това „ако“ може би ви изненадва. Защо пък да се е променила, питате се вие. Наистина тя може би е пораснала, може би се е развила и е станала зряла жена. В южния климат девойката бързо се превръща в жена. Не, не става дума за това. Макар и да беше твърде млада, закръглените линии на тялото й вече се очертаваха, когато я видях за последен път. Те бяха стигнали своите граници — фигурата й напомняше смелите извивки на перото на Хогарт79, така характерни за зрялата жена. Не от това се страхувах.
А от какво тогава? Може би от обратното. От това, че тя може би е отслабнала от болести или някаква мъка? Не, не е и това.
Трудно мога да си обясня подозренията, които ме измъчваха — подозрения, породени от случайно дочути думи. Бъбривият офицер, който така самодоволно се хвалеше предишната вечер, бе налял отрова в сърцето ми. Но не, не можеше да става дума за Маюми. Тя беше толкова чиста и невинна! Но защо се вълнувах така? Любовта не е престъпление! Но ако все пак тя… не, и тогава тя нямаше да бъде виновна, а единствено той!
Думите ми са безсилни да предадат мъката, която изпитвах след злощастното „подслушване“ на чуждия разговор. То бе извор на страдания през целия ден. Намирах се в мъчително положение на човек, който е чул твърде много и все пак недостатъчно. Не е чудно тогава, че думите на Хай-Юа ме ободриха. Те прогониха неоснователните съмнения от главата ми и ми вдъхнаха нови надежди. Вярно е, че тя не спомена нейното име, преди аз да го произнеса, но за коя друга можеха да се отнасят думите й „Бедната горска птичка. Нейното бедно сърце ще се облива в кръв и ще се разбие“. Тя спомена „Изгряващото слънце“. Това бе Оцеола; коя можеше да бъде „хайнтклиц“? Коя друга освен Маюми?
Но разказът на лудата можеше да се отнася и до минали дни — да се дължи на впечатления от миналото, оставили дълбоки следи в паметта й. И това бе възможно. Хай-Юа ни познаваше по онова време. Тя често ни срещаше, когато се разхождахме в девствените лесове, идвала е с нас дори и на острова. Безумната кралица можеше с умение да кара кануто си, да язди дивия си жребец, да ходи, където си ще.
Може би някакъв спомен от тези щастливи дни я караше да говори така, обърквайки миналото с настоящето в безредните си мисли. Не дай, Боже!
Тази мисъл ме разтревожи, но не за дълго. Бях се вкопчил в по-приятната мисъл — думите на Хай-Юа бяха сладки като мед! Те ме предпазиха от страховете, които иначе бих изпитвал, когато научих, че се готвят да ме убият. Научавайки, че Маюми продължава да ме обича както преди, аз бях готов да се опълча срещу стократно по-големи опасности. Само малодушните не проявяват смелост под влияние на любовта. Дори страхливецът, окуражен от усмивките на своята любима, става смел.
Аренс Рингоулд стоеше до мене. Тълпата ни притискаше от всички страни и дрехите ни се допираха. Ние дори разговаряхме! Той бе по-учтив от обикновено, дори изглеждаше приятелски настроен. В думите му почти не се проявяваше характерната за него наглост. Но той избягваше погледа ми и навеждаше очи, когато го поглеждах.
А при това той ни най-малко не подозираше, че аз зная, че стоя до човека, който възнамерява да ме убие.
ГЛАВА XXXVIII
РАЗЖАЛВАНЕТО НА ВОЖДОВЕТЕ
Този ден пълномощникът изглеждаше по-самоуверен. Той бе решил да играе по-смела роля, тъй като чувстваше, че има изгледи за успех. И затова лицето му тържествуваше. Той гледаше към вождовете с властния вид на човек, който е решил да ги командва и който е сигурен, че те ще се подчинят на волята му.
От време на време погледът му се спираше многозначително на Оцеола. Тогава той придобиваше едновременно зловещ и тържествуващ вид. Аз знаех тайната на тези погледи. Предугаждах значението им. Знаех, че не вещаят нищо добро за младия семинолски вожд. Ако в този миг можех да се приближа до него щях да забравя дълга си и да прошепна на ухото му няколко предупредителни думи.
Ядосвах се на себе си, че не бях се сетил по-рано. Хай-Юа можеше да му занесе съобщение предната нощ. Защо не го изпратих? Умът ми бе зает с друго. Мислейки за собствените си работи, не се сетих за опасността, която заплашва приятеля ми. Аз все още гледах на Пауел като на приятел.
Не знаех точно какво ще предприеме пълномощникът, макар малко или повече да бях разбрал намеренията му от дочутия разговор. Щяха да арестуват Оцеола под някакъв предлог. Това беше необходимо. Не можеха да го задържат произволно, без причина. Даже безскрупулният пълномощник не можеше да стори това без някакъв предлог. А какъв предлог можеше да намери той?
Оттеглянето на Онопа и на „враждебните“ вождове, докато Оматла оставаше с „приятелските“, създаваше такава възможност на правителствения пълномощник. Оцеола щеше сам да даде повод.
Да можех само да му прошепна една предупредителна дума!
Бе твърде късно. Капанът бе поставен и благородната жертва щеше да се хване.
