— Значи вие се страхувате да не ви укорят заради една справедлива постъпка? И смеете да ми говорите за вашето приятелство към нас. Добре, сър, друго няма какво да ви кажа, освен че вече не ви вярвам. Моля ви занапред да не идвате в нашия скромен дом.
Тя се отвърна от него с презрителна усмивка. Колко очарователна ми се видя тя в този миг!
— Останете, Маюми! Прекрасна Маюми, не си отивайте, не се съмнявайте, че ще направя всичко, каквото мога.
— Направете това, за което ви помолих. Освободете брат ми. Пуснете го да се върне у дома.
— А ако…
— Какво, сър?
— Знайте, Маюми, че мога да загубя всичко, ако изпълня желанието ви. Може да ме разжалват, да ме направят обикновен войник, да ме опозорят в очите на моите сънародници. Може да ме накажат, да ме затворят в затвор по-лош от този, който трябва да понася брат ви. Рискувам да си навлека всички тези беди.
Девойката се спря, но не отговори.
— И все пак с радост бих понесъл всичко, дори и опасността от смъртта, ако вие, прекрасна Маюми… — на това място в гласа на адютанта прозвуча страстна молба — ако вие сама се съгласите…
— Да се съглася? На какво, сър?
— Нужно ли е да ви казвам, хубава Маюми? Сигурно разбирате какво искам да кажа. Едва ли сте сляпа за любовта, за страстта, за дълбоката преданост, които изпитвам към вас…
— Да се съглася? На какво, сър? — повтори тя въпроса си с тон, сякаш обещаваше съгласие.
— Да ме обичате, мила Маюми, да ми станете любовница.
Известно време не последва никакъв отговор. Девойката стоеше неподвижна и величествена като статуя. Тя дори не трепна, като чу наглото предложение, а остана като вкаменена.
Нейното мълчание окуражи разгорещения влюбен. Той изглежда бе изтълкувал нейното безмълвие като знак на съгласие. Навярно той не бе видял погледа й, защото в него щеше да прочете нещо, което би го накарало веднага да спре увещанията. Но той сигурно не забеляза погледа й, иначе едва ли щеше да направи такава грешка. Той добави:
— Обещайте само, прекрасна Маюми, и брат ви ще бъде свободен, преди да се съмне, и вие ще получите обратно вашето…
— Ах, какъв негодник! — каза тя и звучно се засмя. — Ха, ха, ха!
В целия си живот не бях чувал нищо по-очарователно от този смях.
Това бе най-приятният звук, който бе стигнал до ушите ми. Нито сватбеният звън от камбани, нито всички лютни, арфи и обои, тръби и тромпети по целия свят биха могли да прозвучат за мене така очарователно, както този смях на Маюми.
Луната на небето сякаш лееше сребро. Звездите бяха станали по-светли и по-големи. Зефирът носеше приятен аромат, сякаш от небето се изливаше благоухание. Целият свят за мене изведнъж се превърна в райска градина.
ГЛАВА XLV
ДВА ДУЕЛА В ЕДИН ДЕН
Може би в този миг щях да сляза от дървото, но омаломощен от чувството на щастие, аз не можех да се помръдна от мястото си. Стрелата бе извадена от гърдите ми, без нейната отрова да остави следа. Кръвта приятно се разливаше по жилите ми. Сърцето ми биеше бодро и свободно. Душата ми тържествуваше. Идваше ми да викам от щастие.
С усилие запазих мълчание, за да дочакам развръзката, тъй като виждах, че драмата още не е свършила.
— Любовница, я виж ти! — възкликна презрително гордата красавица. — Значи такава била целта на вашето предложение за приятелство! Нещастнико, за каква ме мислите? За лагерна блудница или за леконравна жена от племето ямаси. Знайте, сър, не ви отстъпвам по кръв и произход. И макар вашите бледолики приятели да заграбиха наследството ми, има неща, които нито вие, нито те могат да ми отнемат — честта на моето име. Любовница, виж го ти! Глупак! Аз не бих станала дори ваша съпруга. Предпочела бих да скитам гола и боса из дивите гори и да се храня с жълъдите на дъба, отколкото да се продам на вас! Предпочела бих смелият ми брат да прекара във вериги целия си живот, отколкото да го откупя на такава цена. О! Ако той беше тук, ако той бе свидетел на тази гнусна обида! Нещастнико, той щеше да ви повали като тръстика на земята.
Нейният поглед, нейното твърдо и безстрашно държание — всичко ми напомняше за Оцеола, когато той говореше пред съвета. Маюми бе достойна негова сестра.
Самозваният любовник се сви под унищожителните упреци и известно време стоя смутен и жалък.
Имаше защо да се чувствува унижен: той бе направил предложение, което бе посрещнато с насмешка, преживял бе разочарование, а намеренията му бяха осуетени.
Може би само миг преди това той щеше да съумее да подтисне яда си и да остави девойката да си отиде, без да й попречи, но нейните презрителни думи бяха събудили у него някакво безразсъдство. Вероятно едва в този миг той бе решил да постигне насила това, което желае.
Не допусках, че е имал такива намерения, преди да дойде на срещата. Макар да бе известен като развратник, адютантът Скот не бе човекът, който би се впуснал в такава опасна авантюра. Той бе суетен и надут, но му липсваше безразсъдната смелост на похитителя. Едва след като думите на индианската девойка го ужилиха, той бе решил да отиде до крайност.
Маюми му обърна гръб и се отдалечи.
— Не бързай толкова — извика той, като се втурна и я сграбчи за китката, — не бързай толкова, моя мургава красавице! Не мисли, че така лесно можеш да ме отхвърлиш! От месеци те следя и кълна се в бог Феб, че ще те накарам да платиш за неискрените усмивки, с които ме даряваше. Не се опитвай да се съпротивяваш! Тук сме сами и преди да се разделим, аз ще…
Повече не слушах. Бързо напуснах скривалището си — слязох от дървото и се спуснах да й помогна. Но друг ме изпревари.
Хай-Юа се втурна към него със свиреп блясък в очите и с див лудешки смях. В протегнатата си ръка тя държеше гърмящата змия, чиято глава бе проточена напред. Влечугото се поклащаше насам-нататък, което означаваше, че е разярено и е готово за нападение. От време на време се чуваше съскане и зловещият шум, който издаваше с опашката си.
Следващия миг лудата бе лице с лице със злополучния похитител, който изненадан от нейното появяване, пусна девойката, отстъпи назад и изумен, вторачи поглед в странната жена, която се появи пред него.
— Хо, хо! — крещеше лудата, като се приближаваше. — Неговият син, неговият син! Хо! Сигурна съм, че и той е неверен като бащата, като онзи, който онеправда доверчивата Юа. Халуук! Настъпи часът! Луната е в същата четвъртина — също така рогата и зла — усмихва се на злодейството. Хо! Хо! Часът на престъплението е и час на отмъщението. Синът ще изкупи вината на бащата. О, Велик дух, искам отмъщение! Чита мико, да отмъстим!
Произнасяйки тези думи, тя скочи и протегна змията напред, сякаш искаше да й даде възможност да клъвне ужасения адютант.
Подтикван от инстинкта за самосъхранение, той машинално извади сабята си и изкрещя:
— Вещице, ако направиш още една крачка, ще те промуша! Назад! Махай се или ще свърша с тебе!
Решителният му тон показваше, че говори сериозно, но лудата не обърна внимание на предупреждението. Тя продължи да се приближава към него, въпреки че вече се намираше в обсега на лъскавото острие, което я застрашаваше.
В този миг се намерих при тях. Бях се втурнал с извадена сабя, за да предотвратя съдбоносния удар, който можеше да бъде нанесен всеки миг. Исках да спася Хай-Юа, която безразсъдно излагаше живота си на опасност.
По всяка вероятност нямаше да успея, ако той не бе забавил удара си.
Ужасен от зловещия вид на жената, която бе го нападнала, или може би уплашен, че тя ще хвърли змията върху него, адютантът отстъпваше назад, обзет от непреодолим страх.
