type='note'>105. Човек, който е измислил такава военна система, можеше да бъде само голям воин — така разсъждаваха сънародниците му. Разбира се, очакваха чудеса от новия главнокомандващ. Той даваше големи обещания. Вярваха, че ще се справи с диваците по съвсем друг начин и че скоро ще сложи край на унизителната война.
Всички се радваха, че генерал Скот бе назначен за главнокомандващ. Започнаха приготовления в много по-широк мащаб, отколкото при предшестващите командири. Броят на войниците бе удвоен, почти утроен. Снабдиха ни изобилно с провизии, преди изтъкнатият генерал да благоволи да стъпи на бойното поле. Най- после той пристигна и военните действия започнаха.
Няма да разправям подробно за тази кампания. Няма достатъчно важни подробности, за да бъдат отбелязани, или достатъчно интересни случки, за да бъдат разказани. Кампанията просто се състоеше от редица мъчителни походи, ръководени с блясъка и реда на военен парад. Армията бе разделена на три части, бомбастично наречени „ляво крило“, „дясно крило“ и „център“. Така разделени, те щяха да се приближат към непроходимото мочурище на Ойтлакучи — отново това злощастно мочурище — от три различни посоки: откъм форт Кинг, откъм форт Брук и откъм Сен Джонс. Щом пристигнеше до голямото мочурище, всяко крило трябваше да даде сигнал на другите, а след това трите крила заедно щяха да напреднат в разгърнат строй към сърцето на семинолската крепост.
Тази безсмислена маневра бе осъществена и свърши, както можеше да се очаква, с пълен неуспех. По време на похода не видяхме индианско лице. Намерихме няколко от лагерите им и нищо повече. Опитните индиански бойци бяха чули сигналните оръдейни гърмежи и добре бяха разбрали значението им. Сигналите им бяха доставили данни за разположението на врага, те леко се бяха измъкнали от „крилата“.
Може би най-необикновената, ако не и най-важната случка през време на кампанията за малко щеше да ми струва живота. Макар че не си струва да разказвам с всички подробности, заслужава да я спомена като пример за рядък случай на „изоставяне“.
Докато напредвахме към мочурището с централната армия, на великия пълководец му хрумна да остави на брега на Амазура отряд, който той нарече „наблюдателен пост“. Това бе отряд, съставен от четиридесет войници, повечето от тях доброволци от Суони и необходимия брой офицери, между които бях и аз. Заповядаха ни да се укрепим на мястото и да останем там, докато ни сменят. Кога щеше да стане това, беше неясно даже и за човека, който бе издал заповедта. Генералът издаде заповедта и начело на „центъра“, продължи похода, като ни предостави на собствената ни съдба. Всички участници в нашата малка група съзнаваха добре опасното положение, в което бяхме поставени, и веднага се заеха да го облекчат, доколкото е възможно. Изсякохме дърветата, издигнахме правоъгълно укрепление, изкопахме кладенец и се оградихме със здрава ограда.
За щастие врагът не ни откри близо седмица, след като войската се придвижи напред, иначе сигурно щяхме да загинем до един. По всяка вероятност индианците бяха следвали „централната армия“ и за известно време се бяха отдалечили от нас.
На шестия ден обаче те се появиха и ни поканиха да се предадем. Отказахме и поведохме бой. В продължение на цели петдесет дни отбивахме техните атаки! Неколцина от войниците ни бяха убити или ранени. Сред тях бе и смелият ни командир Холемън, който падна от куршум, преминал крез процепите на оградата. Бяха ни оставили провизии за две седмици. Тридесет дни се поддържахме със сурова царевица, вода и с няколко шепи желъди, които успяхме да наберем от дърветата в ограденото място.
Устояхме петдесет дни и все пак никакъв главнокомандващ, никаква армия не дойде да ни смени. През цялото време на тежката обсада не получихме вест от армията, не видяхме лице на бял човек, колкото и да се взирахме. Решихме, че са ни изоставили, забравили.
И наистина точно такъв беше случаят. В желанието си да избяга от Флорида генерал Скот бе забравил да смени отряда на „наблюдателния пост“. Другите, смятайки, че отдавна сме загинали, не направили никакъв опит да изпратят помощ. Гладната смърт се изпречваше пред очите ни, докато най-сетне смелият стар ловец Хикмън намери начин да се промъкне през редовете на обсадителите и да съобщи за положението ни на „приятелите у дома“.
Неговият разказ причинил голямо възбуждение в армията. Изпратиха отряд да ни помогне, който успя да разпръсне врага и да ни освободи от обсадата.
Така свърши „походът на Скот“, а с него и командването му във Флорида. Цялата работа бе фарс и само щастливата случайност спаси Скот от присмех и срам. Той бе получил заповед да поеме ръководството на друга „индианска война“, която бе избухнала в югозападната част на Съединените щати. Това послужи на объркания генерал като подходящо извинение да се оттегли от Страната на цветята.
Писано бе Флорида да си остане страна на тъжни възпоминания за американските генерали. Не по- малко от седем генерала бяха бити един след друг във войната със семинолите, предвождани от техните хитри вождове, които владееха индианското военно изкуство. Но аз нямам за цел да описвам подробно нашите военни неуспехи и нещастия. След оттеглянето на генерал Скот аз самият не останах в главната армия. Съдбата ме отведе към по-романтичните странични пътеки на войната — пътеките на „малката война“ — и само за нея мога да пиша. Затова трябва да се разделя с ролята си на летописец на големи исторически събития.
ГЛАВА LXXII
СЪСТОЯНИЕТО НА ЧЕРНИЯ ДЖЕЙК
От укреплението на „наблюдателния пост“ избягахме с лодки до устието на реката и оттам до Сен Марк. Тук доброволците се пръснаха по домовете си, тъй като срокът за службата им бе изтекъл, Отидоха си, така както се бяха събрали — поединично или па малки групи от по трима-четирима.
В една от тези групи бях аз, старият Хикмън, един друг ловец и моят верен ординарец.
Джейк вече не бе предишният „Черен Джейк“. Тъжна промяна бе настъпила във външния му вид. Скулите му бяха изпъкнали, а бузите — хлътнали. Очите му бяха потънали дълбоко в орбитите си, а изоставената му коса висеше над слепите очи на гъсти дребни къдри. Кожата му бе изсъхнала и бе загубила своя хубав блясък на абанос. По нея явно личаха бръчки.
Бедният негър бе прекарал зле в обсадената крепост. Трите седмици истински глад бяха оставили отпечатък върху външния му вид.
Гладът обаче не бе успял да промени характера па Джейк. През цялото време той запази веселото си настроение и лекият му хумор често ме изтръгваше от мрачните ми мисли. Докато гризеше царевичните кочани и поглъщаше сухите зърна с помощта на кратуна студена вода, той се отдаваше на сладки мечти за „качамак и свинско“, с които щял да се натъпче, когато съдбата го върнела в „старата плантация“. Приятните мечти за бъдещето му помагаха по-лесно да понесе лишенията на настоящето, тъй като предвкусването също доставя радост. А сега, когато отново бяхме свободни и пътувахме към дома, когато мечтите щяха скоро да станат действителност, Джейк не можеше да удържи радостта си. Той непрекъснато бъбреше. Усмивката не слизаше от лицето му и откриваше два реда бели зъби. Кожата му сякаш започна бързо да възстановява своята тъмна маслена лъскавина.
Джейк бе душата на нашата група, докато се влачехме уморени из пътя. Веселите му шеги развеселяваха сериозния стар ловец и от време на време го караха да се смее гръмогласно.
Аз рядко споделях тяхното весело настроение, освен когато шегите на моя помощник ставаха неудържими. Духът ми бе обхванат от мрачни чувства, причината за които не можех да си обясня.
Не трябваше да бъде така. Трябваше да съм щастлив, че се връщам у дома и пак ще видя хората, които са ми скъпи. Щастлив бях, когато се освободихме от обкръжената крепост. Това беше естествено — избавих се от опасност, от почти неминуема смърт. Радостта ми не трая дълго.
Мина и си отиде. А сега, когато наближавах родния дом, тъмни сенки витаеха в душата ми. Измъчваше ме предчувствие, че не всичко е в ред. Не можех по никакъв начин да си обясня това чувство, тъй като не бях чул никакви лоши новини. Всъщност не бях чувал нищо за дома или за приятели близо два месеца. По време на дългата обсада до нас не достигаха никакви писма. В Сен Марк научихме много малко новини за поселищата на Суони. Връщахме се, без да знаем какво е станало по време на нашето отсъствие, ако изобщо е станало нещо, което трябваше да научим.
Такава неизвестност можеше да причини несигурност, съмнения и страх. Но тя не бе единствената причина, която пораждаше предчувствията ми. Те се кореняха другаде. Може би спомените за внезапното ми тръгване, неопределеното положение, в което оставих семейството си, сцената на раздялата, която сега
