обграждаше от всички страни. Листата на дърветата се свеждаха до земята и поляната изглеждаше оградена от огромна зелена стена без никакъв изход.
В сивата светлина различих очертанията на лагер. Имаше две-три палатки, коне завързани край тях и хора. Някои стояха прави и се движеха. Други се излежаваха на тревата сами или на групи сякаш заедно, за да се топлят. Сред лагера гореше голям огън. Около него седяха или стояха мъже и жени.
Заведоха ни в лагера, но не ни дадоха възможност да го разгледаме. В момента, в който спряхме, ни смъкнаха грубо от конете и ни хвърлиха на тревата. След това ни обърнаха по гръб. Завързаха ни с ремъци през китките и глезените. Опънаха ръцете и краката ни и здраво приковаха ремъците към земята. Приличахме на кожи — опънати, за да изсъхнат. Разбира се, не можехме да разгледаме лагера. Не виждахме нито дърветата, нито дори земята, а само синьото небе над нас.
При всички обстоятелства това положение би било болезнено, а сега с моята ранена ръка то бе непоносимо.
Пристигането ни бе раздвижило лагера. Мъже излязоха да ни посрещнат, а жени се навеждаха над нас, докато лежахме по гръб. Между тях имаше индианки, но за моя изненада забелязах, че повечето жени са от африканската раса — мулатки, самбо и чистокръвни негърки.
Те стояха известно време над нас, като ни се подиграваха и дразнеха. Позволиха си дори да ни измъчват — плюеха върху нас, отскубваха от корен цели шепи коса от главите ни, забиваха остри тръни в кожата ни, като през цялото време надаваха чудовищни крясъци, с които изразяваха удоволствието си и бърбореха на неразбираем диалект, който приличаше на смесица от испански и ямаси.
Моят другар по съдба пострада не по-малко. Сродният цвят на кожата му не събуди съчувствие у тези жени-чудовища. Както белият, така и черният пленник бяха жертви на тяхната адска злоба. Знаех малко испански и успях да разбера нещо от жаргона, на който приказваха. Разбрах какви са намеренията им — щяха да ни подложат на мъчения. Бяха ни довели в лагера, за да ни измъчват. Щяхме да бъдем жертви на голямо представление и тези вещици ликуваха при мисълта за страданията, които щяха да ни причинят. Затова не бяха ни убили, а само пленили.
В ръцете на кои кръвожадни псета сме попаднали? Това човешки същества ли са, индианци ли са? Възможно ли е това да са семиноли? Нали поне досега тяхното отношение към пленниците бе разсеяло всички обвинения, че ги подлагат на мъчения?
В отговор на въпроса ми се разнесе вик. Гласовете около нас бяха заглушавани от крясъци, но думите, които се чуваха, бяха все едни и същи:
— Мулато Мико, Мулато Мико, viva108 Мулато Мико!
По тропота на много копита разбрахме, че пристига група конници. Това бяха бойците, които взеха участие в битката, които ни победиха и плениха. С нас в нощния поход бяха дошли само шестима пазачи. Ние бяхме пристигнали при изгрев. Новата група представляваше главното ядро на неприятеля. Те бяха останали на полесражението, за да доограбят падналите си противници. Макар и да бяха наблизо, не ги виждах. Чувах само тропота на конете им.
Лежах и слушах многозначителния крясък — Мулато Мико, viva Мулато Мико!
За мене тези думи бяха изпълнени със злокобни предвещания. Изразът „Мулато Мико“ не бе нов за мене и той ме изпълваше с ужас. Но едва ли бе възможно да се увеличи чувството на невероятен ужас, което изпитвахме. Очакваше ни зла участ. Присъствието на самия дявол никак не би допринесло за отегчаване на положението ни.
Моят другар споделяше мислите ми. Ние бяхме един до друг и можехме да разговаряме. Предположенията ни съвпадаха.
Но скоро въпросът бе изяснен и не останаха никакви съмнения. В ушите та прозвуча груб глас, който отсечено даваше нареждания. Жените се пръснаха. Зад нас се чуха тежки стъпки. Човекът, който говореше идваше към нас.
В следващия миг неговата сянка падна върху лицето ми. Той се появи в ограниченото поле на моя взор.
Въпреки боята, която скриваше естествения му цвят, въпреки украсената с мъниста риза, пояса и бродираните гамаши, въпреки трите черни пера, които се вееха над челото му, лесно го познах. Това не бе индианец, а мулат — Жълтият Джейк.
ГЛАВА XCII
ЖИВИ ПОГРЕБАНИ
Не се изненадах. По виковете „Мулато Мико“ и по гласа му, който все още помнех, бях разбрал, че той е пристигнал. С ужас очаквах появата му. Но сега, колкото и странно да изглежда, аз го гледах с чувство, сродно на радост. Радвах се при вида на тези три черни пера, които се полюшваха над смръщеното чело.
В първия миг не забелязах нито ядовитите му гримаси, нито злобното тържество, което святкаше в очите му. Единствено ме интересуваха щраусовите пера — към тях бяха отправени мислите ми. Те се намираха на главата на мулата-вожд: това разбулваше една цяла тайна — несправедливите съмнения бяха изтръгнати от сърцето ми. Моят спасител, героят, от когото се възхищавах, ми бе останал верен — Оцеола ми бе верен!
В този миг на радост почти бях забравил страшното положение, в което се намирах. Скоро гласът на мулата ме изтръгна от мислите и ми напомни за надвисналата гибел.
— Карахо109! — извика той със злобна радост. — Al fin venganza (Най-после отмъщение!) И двамата, белият и черният, господарят и робът, моят млад тиран и моят съперник! Ха, ха, ха! Мене връзвахте за дърво — продължи той, като избухна в жесток смях, — мене искахте жив да изгорите. Но сега дойде вашият ред. Тука има много дървета. Ще ви покажа по-хубаво нещо. Карамба (дявол да го вземе), да, много по-хубаво! Понякога вързаните пленници бягат, ха, ха, ха! Преди да изгорите, ще ви покажа нещо. Хей там — извика той, като направи знак на един от хората си да се приближи. — Развържи им ръцете! Дигни ги да гледат към лагера! Basta, basta (стига). А сега ти, бял негоднико, ти, черен негоднико, вижте! Какво виждате там?
При тези нареждания неколцина от хората на мулата измъкнаха коловете, за които бяха завързани ръцете ни. Повдигнаха ни да седнем и извъртяха телата ни така, че да гледаме към лагера. Бе посред бял ден — слънцето блестеше ярко в небето. При силната светлина всеки предмет се виждаше съвсем ясно — палатките, конете, пъстрата тълпа хора. Но не тях гледахме — погледите ни бяха приковани върху две човешки фигури — върху сестра ми и Вайола.
Те бяха близко една до друга — така както ги видях по-рано. Вайола седеше с клюмнала глава, а главата на Вирджиния почиваше на скута й. Разрошените им коси висяха в безпорядък. Черните плитки на негърката се смесваха със златните къдри на господарката й. Пазеха ги постовете и изглежда не знаеха, че и ние сме там. Изпратиха човек да им съобщи.
Когато пратеникът отиде при тях, видяхме как и двете трепнаха и отправиха търсещ поглед. В следния миг очите им се спряха върху нас. Сърцераздирателен вик извести, че са ни познали. Те изпищяха едновременно. Чух гласа на Вирджиния да произнася името ми. Аз извиках в отговор. Тя скочи на крака като обезумяла, размаха ръце и се опита да се втурне към мене. Пазачите я хванаха и грубо я повлякоха назад. О, каква мъчителна гледка! Смъртта бих понесъл по-лесно. Не ни позволиха да гледаме повече към тях. Неочаквано ни бутнаха отново по гръб и приковаха китките ни към земята. Лежахме както преди.
Не ни оставиха да се измъчваме само с мислите си. Чудовището продължаваше да стои надвесено над нас, подиграваше ни злобно и подмяташе долни думи за сестра ми и Вайола. О! Какъв непоносим ужас! Разтопено олово да наливаха в ушите ни, пак не бихме се измъчвали толкова много.
Почувствувахме облекчение, когато мулатът престана да ни говори и започна да ръководи приготовленията за нашите мъчения. Знаехме, че съдбоносният край наближава. Самият той го каза, докато даваше нареждания. Бяха ни обещали ужасна смърт, но ние още не знаехме каква ще бъде тя. Скоро узнахме. Видяхме неколцина да се приближават към нас с лопати и търнокопи в ръце. Бяха негри, работници от плантацията, които умеят да си служат с такива сечива.
Те спряха наблизо и започнаха да копаят. Боже мой! Живи ли ще ни погребват?
Това бе първата ми мисъл и в такъв случай смъртта, която ни очакваше, бе ужасна. Но и този път не отгатнах. Бяха решили да понесем друга, още по-ужасна съдба. Мъжете работеха безмълвно и тържествено
