ставаше в лодката, нито толкова глупав, че да не разбере положението на своя съсед.
Капитанът и ирландецът се изправиха безшумно, хванаха трупа и го изправиха. Колкото и слаби да бяха, товарът бе по силите им, нали не представляваше нещо повече от скелет, покрит с кожа.
Поставиха го на платформата, издигнаха очи към небето и задружно започнаха да се молят. След това ирландецът се прекръсти набожно три пъти.
Подир церемонията мъртвият бе вдигнат с извадени над лодката ръце. Падането му във водата стана много тихо. Не се чу шум. Морето сякаш се разтвори и отбеляза мястото на гроба само с леко раздвижване, каквото би произвела една черупка.
Колкото и набързо да стана погребението, то произведе нужния ефект, внезапен и много силен. Приятелят на погребания се изправи и нададе прегракнал вик, който отекна надалече, протегна ръце над главата си и се наклони, подскочи, като едва не обърна лодката. Бе пожелал да се хвърли в морето. Но някаква мисъл го възпря.
Трупът потъваше бавно и тихо. Синята моряшка фланелка ставаше все по-бледа и по-бледа. Когато стигна до тъмната глъбина, към нея се спусна чудовище — акула с глава като огромен чук.
Отначало можаха да се забележат само две необикновени очи, блестящи с дива светлина между две издатини, сякаш стени, придаващи на главата наистина формата на чук. Акулата плуваше бързо към плячката. За миг всичко изчезна сред бълбукане на блестящи, приказно синкави бисерни светлинни. Заискряха фосфорни отблясъци, сякаш светкавици, раздиращи мрачно небе. После се показаха мехури над вълните. Всичко това продължи само няколко мига. И бе ужасно.
Чудовището бе отнесло мършавата си плячка в дълбините на тайнственото си владение.
3. АЛБАТРОСЪТ
Капитан Редууд и ирландецът стояха смразени от ужас пред зрелището. Юношите бяха не по-малко развълнувани. Изправени и неподвижни, те също следяха сцената, която така силно бе поразила баща им.
Дори малаецът, който от малък бе привикнал на най-трагични гледки и кървави развръзки, следеше живо вълните, където се бе разиграла внезапната драма. Върху спокойното му лице се бе изписало болезнено чувство.
Всички мълчаливо седнаха по местата си.
Само безумният остана прав, все така втренчил поглед във вълните, сякаш имаше намерение да проникне в най-потайните дълбини на океана. Наистина само един луд би могъл така да гледа станалото преди мигове. Но това положение не продължи дълго.
Нещастникът нададе още по-див рев, издигна отново ръцете си над главата и се покачи на една от скамейките.
Останалите не се съмняваха в намерението му.
Капитанът, Муртаг и малаецът скочиха едновременно, за да го уловят, но бе късно. Преди да бе успял поне единият от тях да го досегне, той се понесе между две вълни.
Никой не се осмели да се хвърли след него, да се опита да го измъкне. По всяка вероятност усилията на когото и да било щяха да останат напразни не само поради това, че всички в лодката бяха отслабнали до рискована крайност, но и защото нещастникът, безумието на когото го бе тласнало към бездната, можеше да повлече и него.
Всички в лодката бяха изправени в очакване удавникът да излезе на повърхността.
И ето, той се показа, но твърде далече. Тихият вятър, който постепенно се усилваше, бе отбил лодката доста настрани.
Когато забелязаха главата на безумния над разпенената повърхност, успяха да запомнят израза на лицето — то се бе преобразило сякаш по магически начин.
Безумието се бе превърнало в неописуем страх.
Потапянето в студеното море бе оказало върху трескавия му мозък бърза и решаваща реакция. Сърцераздирателните викове, е които молеше за помощ, подсказваха, че топ си бе дал сметка за опасността, в която се намираше.
Виковете му не останаха без отзив. Муртаг и малаецът грабнаха веслата и започнаха да гребат яростно, с всичка сила, а капитанът се помъчи да направлява с кормилото.
За миг лодката се отклони и се отправи към давещия се, който от своя страна, напълно изтрезнял, започна да плува към нея толкова бързо, колкото позволяваха и неговите изтощени сили.
Единствената опасност сега се явяваше акулата.
Корабокрушенците удвоиха усилията си.
Бяха изминали повече от половината разстояние. Петдесетина метра ги деляха от моряка с хлътналите орбити. Не се виждаше нито акула, нито друга опасна риба. Само високо по небето летеше голяма птица, чийто дълъг клюн, извит като кука, и острите като нож крила показваха, че е албатрос.
Големият албатрос на индийските морета, който бе по-едър и от най-големите орли и достигаше размерите на кондора — тази гигантска хищна птица на Южна Америка.
Моряците от лодката хвърлиха разсеян поглед към албатроса. Трябваше ли да ги е грижа за този обитател на въздуха? Те се страхуваха от кръвожадната и свирепа акула и продължаваха да наблюдават морето, мъчейки се да проникнат в дълбините.
Чуваха се само воплите на плувеца, който си мислеше, че всеки миг ще стане плячка на морско чудовище.
— Господи, какъв нещастник — проговори най-сетне капитанът, — този път е спасен, няма вече от какво да се страхуваме. Още малко и ще го измъкнем!
Всички се бяха устремили към едничката цел, осъществяването на която сякаш щеше да облекчи мрачната им безнадеждност. Но вик, нададен внезапно от Лало, им даде да разберат, че идва някаква опасност.
Малаецът престана да гребе и ръката му увисна над греблото, сякаш парализирана:
В този момент над лодката премина някаква сянка.
Всички погледнаха нагоре.
Видяха албатроса, който летеше пред тях бавно и с извивки, като огромен сокол, дебнещ плячката си.
С шумолене, подобно на онова, което произвежда скрипецът, птицата летеше право към плувеца.
Към инстинктивните викове на жертвата се примеси прегракналото грачене на албатроса, последвано от крясък, който прозвуча като триумфална дива ирония. После се чу щракане — силният остър клюн проникна в черепа на моряка.
Другарите му от лодката се вкамениха.
Изтощени от дългото усилие, което бе завършило така трагично, нещастните корабокрушенци се отпуснаха на местата си като трупове и оставиха лодката на произвола на съдбата.
Морякът бе изчезнал завинаги в бездните на океана.
4. КРЯСЪКЪТ НА ДЮГОНА
До деня когато деветият моряк бе предал Богу дух от глад, а десетият бе прокълван от албатроса, нещастниците се опитваха от време на време да гребат, но ето че напълно престанаха да мислят за бряг. Слабостта и умората бяха взели връх в борбата на живот и смърт.
„Каква полза от безполезното изнуряване? — казваше си капитанът. — Не се вижда никаква земя, няма никакъв признак, че наближаваме земя, а дали ще срещнем кораб, не зависи от гребането.“
Само малаецът не се поддаваше на пълното отчаяние. Неговите големи черни очи светеха още с огъня на мисълта за спасение н непрестанно наблюдаваха пространството.
Безкрайният ден най-сетне дойде към края си.
Огненото слънце, което толкова време ги мъчеше с отвесната си жупел, изчезна в пазвата на океана. Настъпи внезапно тропическата вечерна здрачина.
Когато сенките на нощта покриха лодката с мрачното си покривало, капитанът коленичи до своите деца
