грапавите клони. Започна да мисли, че подозренията, които досега упорито хранеше към Доги Дик, бяха неоснователни. Дори се укоряваше за това. В края на краищата може би Доги Дик не бе нехранимайко, както го подозираше.
Заговориш ли за дявола, той не е далеч — помисли за него и той вече е до теб. Така се случи и с Доги Дик. В момента, когато допушваше третата пура, главният горски пазач на Хюибли се появи.
Отначало той се показа на междата откъм резервата за фазани на бившия борсов агент, подал грозната си глава от клонака. След това непрестанно озъртайки се, изскочи от гората, прекоси тихо като котка неутралната зона и навлезе у съседа.
Хенри го дебнеше с очи на рис или поне на полицейски агент, забравил дългото чакане и умората.
Както и очакваше, Доги Дик тръгна към младата горичка, където имаше няколко гнезда. Като хвърляше непрекъснато подозрителни погледи наоколо, той продължаваше да пристъпя като котка.
Въпреки тази си предпазливост подплаши птиците. Един фазан побягна с шумен плясък на крилете, друг падна на полянката и започна да се влачи по тревата, сякаш крилете му бяха пречупени. Колкото до женската, изглежда Доги я беше похлупил с шапката си или убил с един удар на тоягата си.
Но пазачът не бе употребил нито едно от ефикасните си средства. Той се задоволи да се наведе над гнездото, откъдето взе яйцата и ги постави грижливо в ловджийската си чанта. После извади оттам нещо, което посипа по земята около гнездото.
След като направи това, той се зае да търси ново гнездо.
— Хайде! — помисли Хенри — време е да действувам. Достатъчна е загубата на едно гнездо.
Хвърли угарката от пурата си, слезе от бряста и се впусна по стъпките на крадеца на яйца.
Доги го зърна и търти в бяг към имението си. Но миг преди да премине живият плет, младият човек го стисна за яката. Силното разтърсване го накара да изгуби равновесие и той падна, изпочупвайки всички яйца в чантата. От нея, обърната като ръкавица, се заизсипваха разбити жълтъци и счупени черупки, неоспоримите доказателства за кражбата.
По това време Хенри Хардинг беше добре развит младеж, наследил бащината си сила и енергия. При това правото бе на негова страна. Пазачът, по-нисък и по-слаб, а и гузен заради лошата си постъпка, разбра безполезността на всяко упорство.
Той не оказа никаква съпротива и, превил гръб, получи най-хубавия бой, който може да нанесе един ловец на един бракониер.
— А сега, крадецо — извика младият Хардинг, след като гневът му премина, или по-скоро когато се бе уморил да удря, — можеш да се върнеш у дома си и да устройваш със своя мошеник-господар каквито заговори искаш, но само те да не засягат яйцата на моите фазани.
Доги не посмя да отговори, да не би да види отново над главата си заплашителния бастун. Той премина през плета, прекоси спорното поле и, олюлявайки се като пиян, изчезна в гората на Хюибли.
Хенри се върна при разтуреното гнездо, огледа земята наоколо и откри известно количество черно жито, напоено с някаква сладка течност. Това бяха зърната, които бе видял да разпръсва Доги. Той събра няколко от тях и ги занесе в замъка. Анализът показа, че бяха напоени с отрова.
По този повод не беше заведен процес, но скоро случката стана известна с всичките си подробности. Доги Дик беше твърде хитър, за да се оплаче от нанесения му побой, а Хардингови се задоволиха с урока, който му бяха дали.
Колкото до бившия борсов агент, той се видя принуден да се лиши от услугите на пазача, който от тогава си спечели славата на най-сръчния бракониер в страната.
Покорството, с което Доги Дик бе понесъл ударите на Хенри, като че ли още повече го ожесточи. При срещите си с горските пазачи той бе винаги отчаян и опасен противник — толкова опасен, че при една схватка, станала на следната година, нарани смъртно един от пазачите на генерал Хардинг.
Доги Дик спаси врата си от бесилката, като напусна страната. Попадаха на следите му в Булон, после в Марсилия, където беше заминал с група английски жокеи, които водеха коне в Италия. В края на краищата, той се укри напълно някъде из тази класическа земя, разделена тогава на малки държавици, където правосъдието не само че се извършваше мъчно, но и работата му беше спъвана от най-долната поквара.
Глава III
ПРАЗНИКЪТ НА СТРЕЛБА С ЛЪК
Изминали бяха три години. Завършили колежа, двамата братя живееха в бащината къща. Юношите бяха вече възмъжали.
Найджъл се отличи с доброто си поведение, голямата си пестеливост и прилежание в учението.
Хенри пък се показваше в съвсем друга светлина. Ако и да не минаваше за непоправим безделник, най-малкото го смятаха за склонен към доста лоши навици. Ненавиждаше книгите, обожаваше удоволствията и презираше пестеливостта, която считаше за най-жестокия недъг, който можеше да засегне човечеството.
Всъщност Найджъл се подчиняваше само на влеченията на една хитра, прикрита и егоистична природа, докато Хенри, надарен с по-благородни наклонности, се отдаваше на увлеченията, присъщи на неговата възраст с жар, която с времето, без съмнение, щеше да се уталожи.
При все това, генералът, доволен от поведението на своя по-възрастен син, беше силно раздразнен от наклонностите на по-младия. Още повече, че като библейския Яков той чувстваше едно определено предпочитание към по-малкия.
Макар че се бореше с всички сили срещу пристрастието, в което се обвиняваше, понякога генералът не можеше да се въздържи да не мисли колко по-щастлив би бил, ако Хенри бе пожелал да подражава на своя брат, дори и ако бяха си сменили ролите! Но по всичко изглеждаше, че това желание няма да се осъществи никога. По време на престоя на двамата братя в колежа радостта от училищните успехи, спечелени от по- възрастния, не можеше да заличи огорчението от безбройните лудории, автор на които беше по- младият.
Трябва да кажем, че Найджъл с удоволствие изтъкваше собствените си успехи, но и правеше донесения за немирствата на брат си. Хенри рядко пишеше, освен това писмата му напълно потвърждаваха тия на по- възрастния му брат, тъй като обикновено съдържаха само молби за пари.
Бившият военен, щедър до разточителност, не отказваше никога, той се безпокоеше по-малко за изпратената сума, отколкото за начина, по който тя щеше да бъде похарчена.
След завършването на учението си младежите се наслаждаваха на този период на безделие, през който школската какавида се превръща в пеперуда и опитва своите крилца, за да литне из широкия свят.
Макар между тях да съществуваше стара вражда, отвън не личеше нищо. Като че ли изпитваха един към друг само искрена братска обич.
Хенри беше прям и откровен, Найджъл — сдържан и мълчалив. Но това бяха естествени наклонности, които оставаха незабелязани. Сляпо подчинен на най-малките желания на баща си, Найджъл показваше открито най-дълбоко уважение към генерала. Хенри никак не се грижеше за такива външни прояви и не можеше да си представи, че проявява неуважение към баща си, като закъснява повече отколкото трябва и като харчи безразсъдно неговите пари. Това безочливо поведение оскърбяваше генерала и подлагаше на тежко изпитание неговата обич.
Най-сетне настъпи моментът, когато едно ново чувство възпламени скритата ненавист, стаена в сърцата на братята. Това чувство, под влиянието на което и най-силната братска обич се превръща в открита вражда, беше любовта. Найджъл и Хенри се влюбиха и то в една и съща жена.
Госпожица Бел Менъринг беше млада девойка, хубавото лице и очарователната фигура на която биха могли да завъртят много по-мъдри глави от тия на двамата абитуриенти. Тя беше няколко години по- възрастна от синовете на генерал Хардинг. Но ако красотата й не беше в първата си младост, бе навлязла поне в пълния си разцвет. Тя носеше достойно кръщелното си име и беше най-голямата красавица между красавиците на графството Бъкс.
Баща й, полковник от индийската армия, бе починал в Пенджаб. По-малко щастлив от генерал Хардинг, той беше оставил на вдовицата си толкова, колкото да купи една скромна вила недалеч от парка Бичууд.
Опасно съседство за двама едва излезли от пелените на юношеството младежи, които, достатъчно
