Най-сетне успяха да уловят две весла и работата потръгна. Мачтата и платното бяха издърпани от водата и поставени на старото им място. Буретата с виното и водата бяха също уловени и положени на местата им. Най-много се огорчи Бен — от изчезването на секирата и компаса, които несъмнено бяха потънали.
Но най-непоправима бе загубата на сандъка с храната. Тя ги заплашваше с близка гладна смърт.
XXI
Смъртта стоеше отново като страхотен призрак пред нещастните четирима корабокрушенци.
Освен големия запас в сандъка, част от сушената риба бе сложена направо в лодката. Но нито едно парченце не се виждаше на повърхността.
Всичко бе потънало или станало плячка на морските хищници.
След няколко часа, прекарани в най-мрачно мълчание, Бен каза по-бодро:
— Хайде да вечеряме!
Отначало всички помислиха, че „капитанът“ е полудял. Но скоро разбраха какво наричаше той вечеря. Оставаше им малко вино, което пазеха като зениците на очите си за най-крайния случай. Този случай явно бе настъпил.
Предложението бе прието с възторг. За щастие чашката бе оцеляла. Първи я допряха малките устни на Лали.
След „вечерята“ Бен и Снежко започнаха отново да обсъждат положението, надеждата сякаш се бе върнала, за да сгрее измъчените им сърца, живителната влага бе оказала благотворното си въздействие, бе им вдъхнала вяра, че биха могли, въпреки всичко, да се спасят.
Обсъдиха въпроса трябва ли да се постави мачтата, или не, да плават ли напред или да останат, където си бяха. Нощта бе непроницаемо тъмна, но те нямаха нужда от светлина за най-обикновената работа. Бен настоя да бъде издигнато платното по посока на вятъра. Снежко намираше, че трябва да си останат на мястото. Бен каза:
— Виж какво, като се движим напред, имаме шанс да срещнем кораб. А ако останем, могат да ни настигнат онези негодници. Ако те са останали върху кашалота, това не би се случило… но ние не знаем какво е станало с тях, по-добре е, за всеки случай, да сме по-далече. Да вдигнем платното!
Негърът не можеше да не се съгласи.
— Отлично! — зарадва се Бен. — Хайде на работа. Живо! Колкото по-скоро поставим платното, толкова по-добре!
Работата закипя. Чуваше се само откъслечният глас на капитана с неговите заповеди. Мачтата бе поставена, платното — прикрепено, весел ветрец запя в гънките му и салът забърза напред. Приятелите полегнаха да си отдъхнат.
Колко време мина така, никой не разбра. Уилям се събуди пръв. Той спеше поначало леко и не много дълго. А този ден особено не му се спеше. Мъчеше го безпокойство. Не се опасяваше за себе си. Въпреки младостта си, юнгата се отличаваше със силен характер и смелост. Всичките му страхове се отнасяха до Лали.
Момичето се бе променило извънредно много през последните дни. Розовите му страни бяха угаснали, очите — хлътнали. Лали бе отслабнала значително. Нямаше нищо чудно, че невижданите и нечувани лишения се бяха отразили на нежното, израстнало в доволство, момиче.
Добре че тази нощ Уилям не бе заспал дълбоко. Ако не се бе събудил внезапно, нямаше да забележи странния огън, залял с ярка светлина палубата на „Катамаран“. Приятелите му също никога нямаше да видят земя. Силен, пламък заливаше тъмната повърхност на океана, на голямо разстояние и осветяваше спящия екипаж на сала.
Уилям скочи. Открилото се пред очите му зрелище го учуди и огорчи. При ярката светлина се виждаше, че пред сала има кораб, но целият обхванат от огън.
Едно обстоятелство обаче поразяваше силно Уилям — той бе запомнил естествената уплаха, която се бе повдигнала на „Пандора“, когато всички се бяха вдигнали срещу смъртната опасност. А тук хората не мислеха да се спасяват.
С бързината на мълния тези мисли изпълниха съзнанието на юнгата.
Той не загуби повече време в догадки и събуди приятелите си.
Видът на горящия кораб направи различно впечатление на събудените. Лали извика високо от ужас. Снежко прояви учудване и тревога, а Бен нададе радостен възглас и започна да скача по люлеещите се дъски.
Без да обяснява каквото и да било, завика:
— Ей вие, от кораба! Тука! Тука!
— Боже милостиви! — простена Снежко. — Това е кораб! Кораб! Но той гори!
— Не, Снежко — каза Бен, — нищо подобно! Това са китоловци, които топят сланина! Нима не виждате как там работят хората? Господи, нима няма да ни чуят? Ей, вие, китоловци!
Бен крещеше до прегракване.
Останалите му пригласяха.
По лицата на Уилям и Лали се стичаха обилно сълзи на радост, но и на тревога — ще ги чуят ли там? Дълго продължиха отчаяно-призивни-те викове на четиримата. Струваше им се, че гласовете им се чуват на много по-голямо разстояние. Но за учудване, отговор не се получаваше.
Въпреки близостта на кораба и виковете на „Катамаран“, цареше мълчание. Като помисли малко, Бен, като бивш китоловец, съобрази каква бе работата. Огънят в пещите пращеше така, че заглушаваше всеки шум наоколо. Моряците сами не се чуваха един другиго навярно. Като реши, че е така, Бен се отчая напълно. Надеждата за толкова близко спасение можеше изведнъж да се окаже илюзия и те отново да останат сами в безбрежния океан.
Насмалко не стана така. За щастие едно обстоятелство доведе развръзката благополучно.
Като се вгледа по-добре, Бен каза, че корабът е срещу вятъра. Виждаше се, китоловците нямаха намерение да плават, додето не стопят всичката сланина на убития кит. Моряците можеха да доплават без много труд до тях с весла.
След няколко минути „Катамаран“ се приближи до кораба толкова, че виковете най-сетне бяха чути. Китоловците бяха крайно учудени от появата на странния сал и дори не отговориха веднага. Но Бен разправи за претърпените злощастия.
След десет минути четиримата приятели седяха до пламтящото огнище, пред изобилната вечеря, заобиколени от простите, но добри и честни хора.
XXII
Мъжете бяха зачислени към екипажа. За малката португалка Лали отделиха каюта. Заобиколиха я с грижи и внимание.
Нещастният сал бе развален напълно. Въжетата, принадлежностите, основата и платното послужиха и на кораба. Дъските дадоха на дърводелеца, буретата на бъчваря.
Догадката на Бен Брас, че спасилият ги кораб е същият, които бяха очаквали върху кашалота, се потвърди. Китоловците, след като бяха убили огромния кит, бяха загубили следите му и сега превръщаха на мас друг.
Бен съобщи на капитана къде горе-долу се намираше кашалота Капитанът на китоловците остана доволен от упътването, тъй като бе разчитал да получи от него от седемдесет до деветдесет бурета мас.
На следния ден тръгнаха да го търсят. Бен разказа подробно всичките приключения и предупреди за възможната среща с бившите моряци на „Пандора“.
Привечер те бяха вече при мъртвия кашалот. При приближаването от трупа му излетя шумно ято морски птици. Това означаваше, че хора липсваха наоколо. Всичко бе останало във вида, в които четиримата приятели го бяха оставяли. Само месото се бе овъглило и огънят бе угаснал.
След три дни, когато всичката мас бе съхранена в съдовете, китоловците забелязаха греди, дъски,
