успяха да минат през реката и да стигнат до отвъдния бряг.
Но защо ловците толкова скоро решиха да тръгнат? Как успяха да се убедят, че воловете ще могат да минат през брода? За това им помогна Конго.
Докато правеха предположения за дълбочината на реката, зулусът стоеше на брега и хвърляше камъни в реката. Като мислеха, че той само се забавлява с това или изпълнява някакъв обред, нашите приятели не му обърнаха внимание и продължиха да спорят. Хотентотът обаче го следеше с очи и очевидно проявяваше голям интерес към неговите занимания.
Вниманието на младежите се насочи към слугите след неочаквано избухналия презрителен смях на хотентота и присмехулните му думи.
— Конго — викаше Фацетане, — нещастен безумецо! Ти си мислиш, че по този начин ще разбереш колко е дълбока реката? Имаш ли ум, глупак такъв?
Но зулусът продължаваше да хвърля камъни, без да обръща внимание на това оскърбително отношение.
Ловците също започнаха да го следят и забелязаха, че при хвърлянето той също така следи за нещо. Щом хвърлеше камък, той веднага се навеждаше към повърхността на водата и се вслушваше внимателно. След затихването на звука от потъването той се изправяше, хвърляше друг камък, малко по-далеч от преди, и пак се вслушваше в звука.
— Какво прави твоят зулус? — се обърна Хендрик към Вилхелм, който беше господарят на Конго.
— Нищо не разбирам — отговори младият Фон Дик.
— Може би това е хитър зулуски трик. Той знае много такива, за всички случаи, които животът може да поднесе.
— Но аз наистина не разбирам към какво се стреми. Слушай, Конго — викна Вилхелм, — какво правиш?
— Проверявам колко е дълбока реката — важно отговори зулусът.
— По такъв начин ли ще разбереш? Негърът утвърдително кимна с глава.
— Това е глупост! Той нищо не знае, старият глупак! — провикна се Фацетане, който от завист не можеше да понесе и най-малкото внимание, оказано на съперника му.
Макар и малко раздразнен от тези думи на бушмена, кафърът и сега не възрази нищо и продължи да хвърля камъни, докато последният от тях не достигна на около два метра от срещуположния бряг, по-точно на около стотина метра далеч. Тогава зулусът се изправи в цял ръст, обърна се към бушмена и каза с уверен и учтив тон:
— Господине, вие ще можете да минете през брода. Всички го изгледаха с недоверие.
— Колко е дълбоко според теб? — попита най-възрастният Фон Блум.
Кафърът допря ръка до бедрото си, с което показваше, че водата в реката е до пояс.
— Какво говори старият глупак! — завика Фацетане. — Водата е два пъти по-дълбока! Заради него всички ще се издавим!
— Ти може и да се удавиш — спокойно отговори зулусът, като измери с поглед ниския хотентот, чийто вид предизвикваше презрение у него.
Ловците се разсмяха силно, а Фацетане, силно засегнат, не беше в състояние да говори цели няколко минути. Най-после той се окопити и каза:
— Глупости дрънкаш! Хитър си, то се знае. Да пуснем колите, че да потънат и те, и воловете! Не, я се опитай да минеш сам през брода, щом не е толкова дълбок. Хайде де, тръгвай напред, разбойнико!
Като мислеше, че зулусът няма да рискува да тръгне сам през реката въпреки увереността си, Фацетане предварително тържествуваше, без да предвиди очакващото го поражение.
Зулусът слезе до брега на реката. Щом разбраха намерението му, ловците му завикаха да се върне на брега и да не рискува напразно. Но силно засегнат от обидите на бушмена, Конго не се вслуша в тези предупреждения и смело нагази във водата, носейки в ръце над главата си един близо петдесеткилограмов камък. Отначало ловците бяха учудени, но скоро разбраха, че по този начин той увеличаваше теглото си за по-голяма устойчивост спрямо течението на реката. След малко действията на зулуса се увенчаха с пълен успех, не минаха и пет минути и той се изкачи на противоположния бряг на реката здрав и невредим. После се върна обратно и беше възнаграден от ръкопляскания, в които обаче бушменът не участваше.
Веднага пристъпиха към събиране на багажа. Впрегнаха воловете, оседлаха конете, възседнаха ги и след малко конниците, воловете и кучетата преминаха от другата страна на реката и потеглиха на север.
IV
Отвъд Оранжевата река
Веднага след преминаването на реката започнаха приключенията.
Организираха бивак на брега на едно езерце, сред широка равнина със сочни пасища. Така нуждите им от вода и храна за добитъка бяха задоволени. Наоколо бяха разпръснати храсти и дървета, а между тях имаше мравуняци, издигащи се като кули над земята.
Младите скватери току-що бяха привършили подреждането на бивака, бяха разпрегнали воловете и ги бяха пуснали да пасат край водата, когато до тях стигна викът на бушмена:
— Лъвове! Лъвове!
Всички се обърнаха натам, накъдето сочеше хотентотът, и видяха огромен лъв, който се насочваше към воловете. Като излезе от храстите, той приклекна, дебнейки ги, както котката — мишка. В този момент от гъсталака се появи още един лъв — беше лъвица, защото нямаше грива, беше по-дребна от другаря си и външният й вид напомняше по-скоро тигър. Като стигна до лъва, тя легна редом с него и двамата, с глави, обърнати към лагера, следяха животните внимателно.
Те не обръщаха внимание на конете, хората и кучетата, интересуваше ги само вкусната за тях плячка и изчакваха само сгоден случай да се нахвърлят върху нея. Очевидно, бяха твърдо решили да си хапнат волско месо или поне малко конско. Нашите ловци не бяха се срещали с лъвове, откакто бяха напуснали Грааф-Райнет. Много пъти бяха попадали на следите им, бяха чували рева на лъв, обикалящ около бивака им, но за пръв път негово величество се появяваше пред очите им. Това предизвика голямо вълнение в лагера и дори нещо като страх.
Страхуваха се преди всичко за себе си. Фацетане и Конго също се страхуваха. Но след малко осъзнаха, че лъвовете няма да нападнат хората. Такива случаи са твърде редки. Лъвовете бяха избрали животните за своя плячка. Докато имаше друга плячка — волове или дори коне — хората нямаше защо да се страхуват. Като поразсъждаваха за това, младите ловци се успокоиха и хладнокръвието им се възвърна.
При все това обаче не искаха да позволят някое тяхно животно да стане жертва на хищниците. Би ги затруднила загубата дори само на един вол. Час по-скоро трябваше да се погрижат за животните — да направят нещо като обор, където те да бъдат защитени от нападение. Лъвовете си стояха в същото заплашително положение. Малко вероятно беше да нападнат воловете толкова близо до лагера, тъй като досега те не бяха виждали коли, не знаеха за какво служат и имаше защо да се страхуват от тези големи предмети. Затова нямаше да смеят да се доближат до тях. Двата лъва изчакваха воловете да се отдалечат или поне да настъпи тъмнината и под нейното прикритие да се промъкнат незабелязано до плячката.
Когато стана ясно, че лъвовете няма да нападнат скоро, Вилхелм и Хендрик яхнаха конете, предпазливо тръгнаха към мястото, където пасяха воловете и ги подкараха към водата. Оставиха Клаас и Ян да ги пазят, а останалите с двамата негри се запътиха, въоръжени с брадви, към близката акациева горичка. Акацията има грамадни бодли и шеговито се нарича „почакай малко“. След половин час нашите приятели вече бяха се запасили с голям куп бодливи клони, и направиха голям обор за животните и колите. След това се успокоиха напълно. Запалиха грамадни огньове в ъглите на обора, като разчитаха с това да държат лъвовете далеч от добитъка. Освен това разчитаха и на точната си стрелба в случай на нападение. Като свършиха работата си, ловците се настаниха около огъня и се заловиха да си приготвят вечеря. Имаха в запас само пушено месо. Последното парче еленово месо, добито отвъд Оранжевата река, беше изядено предишната вечер и сега те трябваше да се задоволят с пушеното месо, което си носеха за запас. Имаха и дивеч — антилопа, която живееше в тръстиките покрай бреговете на реките. Но нейното месо не беше добро, тъй като обитаваше и се хранеше из тези блатисти места, и затова го оставиха на негрите, а те предпочетоха пушеното месо.
Хендрик и Вилхелм щяха да потърсят на драго сърце някакъв друг дивеч, но това не беше възможно поради присъствието на лъвовете. Лъвът и лъвицата си стояха, както и преди, на същото място, и чакаха
