Глава XXXII
ПРОПАСТТА
Известно време яздехме мълчаливо. Таплън бе замислен; и аз се натъжих отново, като си мислех за оная, която бе далеч от мене и може би се въртеше във вихъра на светските удоволствия.
Мръкваше се. Тъмнината бързо се спускаше и завиваше с непроницаемата си покривка околностите.
Когато преминахме около една миля, Чарли, който бе ариергард, изведнъж извика: „Стой!“
Спрях и го попитах:
— Какво има?
— Имахте право, като казвахте, че напразно се закачих с оня мексиканец. Той може да им напакости, макар те никак да не са криви.
— Страхувам се, че той именно това ще направи.
— Е, ама и то ще му се плати! — извика Таплън и скръцна със зъби. — Тя обеща да дойде в лагера и аз ще науча всичко. Но дявол да го вземе!? Каква е тази работа! Изгубил съм си пистолета! Къде ли е пропаднал?
— Боже мой, че и моят го няма! — извиках като бръкнах в кобура.
Погледнахме се в недоумение и тревога. Положението ни ставаше крайно незавидно.
На нашите разпитвания Анита отговори, че не е виждала никакви пистолети. Когато сме пристигнали в къщата, като разседлавала конете, тя видяла в нашите кобури бутилки, но пистолети нямало.
— Кога видяхте пистолета си за последен път? — обърна се към мене Таплън.
— Виждах го… Почакайте, сега разбирам къде са изчезнали! Помните ли ония подозрителни хора, на които обърнах вниманието ви в Сан Мигуел? Те са измъкнали пистолетите ни, докато закусвахме. Това е ясно като ден.
— Може би. В такъв случай, действително трябва да се пазим.
— Да, и то много трябва да се пазим? Каква глупост направихме, дето не взехме пистолетите при себе си в гостилницата, а ги оставихме пред очите на всички!? Все проклетото вино е причина. Да не бяхме пили, по-добре щяхме да обмисляме своите постъпки.
Слизахме в дълбока пропаст, по чието дъно течеше поток, който от дъжда бе станал като река. Но до водата не достигнахме. На едно място пътечката изведнъж се извиваше и пак се качваше нагоре по една почти отвесна скала, на която тук-таме растяха сухи кедри и бодливи кактуси. Горе растителността бе по- едра и по-гъста. Някои дървета бяха надвесили върховете си почти хоризонтално над главите ни и като че ли едва се държаха за края на скалата.
Този път бе тъкмо мексикански, достъпен само за мулетата и мустангите, които като котки се катерят по най-отвесните стръмнини.
На някои места трябваше да минаваме през отделни камънаци, легнали така, като че ли готови да се търкулнат надолу. Но те бяха закрепени яко и даже не се помръдваха от нашата и на мустангите тежест. Тук-таме пътечката извиваше между диви magueys, които ни шибаха с острите си листа, деряха ни дрехите и едва не ни свалиха от седлата.
Такава бе пропастта, наречена от местните жители Адска врата. Със своята мрачност и дивота тя напълно оправдаваше това название. Бяхме крайно благодарни на Анита, която се нае да ни придружи: без нейна помощ не бихме могли да се измъкнем от тази глуха бездна.
Като венец на неудобствата по пътя, месецът, който грееше с всичкия си блясък, изведнъж се скри и пак се повдигна буря с дъжд и гръмотевици. Вятърът виеше и свиреше, като че ли заплашваше да ни хвърли в пропастта, дето ревеше бесният поток. Пак заскриптяха и запращяха наоколо ни дърветата, заблестяха светкавици, загърмяха гръмотевици, пак студеният дъжд почна да ни мокри до костите.
Продължавахме да се качваме нагоре, тъй като не можехме да се спрем насред пътя. Анита вървеше пред нас и леко като коза се катереше по отвесната скала. Навикнала да пътува из планини и пропасти, тя не се страхуваше от нищо и се смееше весело, когато силната буря почти я събаряше или пък оглушителната гръмотевица удряше над самата й глава.
— Анита, ще настинете най-после! — виках й аз през рева на бурята. — Върнете се. Само ни кажете каква посока да държим.
— О, не, сеньор! — отвърна тя със своя звучен, звънлив глас. — Ние не се боим от настинка. На всичко сме привикнали. Едно само не е добро? Ама все едно, сега никой не ще ме види. Ако брат ми беше вкъщи, разбира се, той щеше да дойде с вас, но той работи в града, пък да ви оставим сами, не бива. Баща ми е вече слаб. Мъчно му е да се катери по планините… Моля ви се, не се безпокойте за мене.
Половината й думи се заглушаваха от могъщите гласове на природата, разбесняла се около нас, но аз се досещах какво ни говореше.
Тя вървеше пред нас с развети коси и дреха, ту рязко очертана при светлината на светкавицата, ту изведнъж изчезнала в мрака, като че ли бе въплъщение на гения на бурята. Кучето тичаше подире й и сегиз-тогиз тихо изскимтяваше.
И досега не мога да разбера как се измъкнахме от пропастта. Всяка минута ни застрашаваше смърт. Една невярна стъпка на мустанга или внезапното откъсване на някой от камънаците, през които трябваше да скачаме — и край на всичко. Бурята лесно можеше да ни събори или светкавицата да ни убие.
Най-сетне излязохме горе. Бездната с всичките си ужаси остана зад нас.
Бурята утихваше, облаците се разпръснаха, светкавиците и гръмотевиците ставаха все по-слаби и по- слаби. Месецът пак светна и ние видяхме отпреде си гора.
— Сега прощавайте, сеньори! — каза Анита — Не ви трябвам вече. Като минете тази гора, извийте наляво и сетне карайте надясно. Подир два часа ще бъдете в Серена… На добър час!
От душа целунахме храброто момиче по двете страни и се разделихме със съжаление.
Под дърветата бе почти съвсем тъмно. Но при светлината на светкавицата мен ми се стори, че по пътеката има следи от копита.
И Таплън забеляза такова нещо, наведе се от седлото и се вторачи в лепкавата кал. Блесна нова светкавица и озари за миг цялата местност.
— Дявол да го вземе! Тия следи са съвсем пресни! — извика той. — Тука като че ли е минала цяла армия!
— А може следите да са отдавнашни — забелязах, колкото се може по-спокойно.
— Как отдавнашни! — възрази моят спътник. — Вгледайте се хубаво. Следите са съвършено ясни. Според мен, не са изтекли и пет минути, откакто са минали оттука поне няколко десетки конника? Попаднахме в клопка, милий ми!
— Поне не викайте. Може да заминат, без да ни забележат.
— Как няма да ни забележат, когато навярно нас чакат! Е, Халър, оставете си коня и скачайте подире ми в храстите. Само това можем да направим.
Чух как той цопна в калта и тъкмо се канех да го последвам, когато изведнъж почувствувах, че някой скочи зад мене на коня. Съшия миг две ръце ме стиснаха толкова силно, че костите ми захрущяха. Конят ми уплашен се изправи на задните си крака, скочи настрана и изведнъж се спря като гръмнат.
Напразно се мъчех да се отърва от невидимия враг, който ни бе нападнал, докато и двамата се изтърсихме в калта и започнахме да се боричкаме в нея. Но тук отгоре ми се хвърлиха още няколко души и почнаха да ме връзват.
При една нова светкавица видях около мене цяла тълпа хора със зверски лица, които диво се кискаха и звънтяха с оръжието си. До мене лежеше вързан Таплън. По лицето му течеше кръв. Помислих, че е убит.
— Чарли! — извиках.
— Какво? — отговори той. — Вързаха ни и двамата. Хубаво се уловихме в клопката.
— Слава Богу, че сте жив! Пък аз…
— Помислихте, че съм се преселил при праотците си? Още не съм! Но вероятно скоро ще ни изпратят там — забеляза той шеговито.
Мексиканците ревяха около нас до пресипване и изказваха своето тържество. Най-сетне един от тях, по всяка вероятност главатарят им, заповяда да млъкнат и им даде някакво нареждане. След това ни закараха
