Но нямаше време твърде дълго да се замисля върху това; цялото негово внимание, всичките му тайни мисли бяха съсредоточени върху младата и хубава прислужница — индианка. И колкото повече я опознаваше Уолтър, толкова по-често мечтаеше за щастието да стане неин съпруг.
X
Мина много време, докато най-после младият американец дойде на себе си. Той разбра, че е жив, и чу разговора на двама души в съседната стая. Единият от тях говореше на английски и макар не много правилно и благозвучно, все пак този глас се стори на Хамерсли небесна музика, понеже позна, че е на Уолтър.
Франк с любопитство заразглежда стаята, в която бе прекарал толкова време. Върху масата на скромно мебелираната стаичка той видя малко огледало със сребърна рамка, разни дреболии от женския тоалет, а на стената пред него висеше китара.
Младият човек с почуда разглеждаше непознатата обстановка и не можеше да разбере къде се намира. Скъпите женски накити не съответствуваха на простата покъщнина.
Много неща напомняха странното и чудно видение, което му спаси живота. Той се мъчеше да си спомни нещо, да си представи мерналия му се прелестен образ, да чуе нежния глас, но напразно. Дори гласът на Уолтър, който се чуваше толкова близо, му се струваше като сън. Франк лежеше и мислеше за жената, която го доведе тук, и изобщо за превратността на съдбата си. Лицето на младата ездачка му се струваше познато. Бе го виждал преди. Но къде, къде?… Мислите му бяха прекъснати от разговора на две момичета, които влизаха в стаята.
— Да, той още спи — произнесе едната от тях.
— Кончита, знаеш ли какво щастие е този сън! Сега докторът е почти уверен, че той ще остане жив.
— Но нима е възможно такъв красавец да не оздравее! — каза Кончита, като се смееше.
— По-тихо, да не го събудиш! По-добре да го оставим.
Чу се шумолене на дрехи, но излезе само едната девойка. Болният веднага се досети коя беше останала.
Отначало искаше да отвори очи, да покаже, че е дошъл на себе си и не спи; после помисли, че може да и стане неприятно, когато разбере, че е чул разговора и с Кончита, затова продължаваше да лежи, без да мърда.
— Да, Кончита казва истината и Валериан също: той е действително поразително красив.
Като чу тези думи, Хамерсли не можеше повече да се стърпи. Отвори широко очи, повдигна глава и бързо се обърна към младото момиче. Пред него, както той предчувстваше, стоеше тя, неговият ангел- хранител!
Страните й се покриха с руменина, тя се приближи до него, като го гледаше с нежен, грижовен поглед. После взе протегнатата му ръка. Той каза, че я познава, и очите й засияха от радост.
— Аз съм тъй щастлива, ние всички сме щастливи — шепнеше тя. — Вие скоро ще укрепнете. Но аз забравих да ви дам вино. Сега трябва да повикам доктора.
— Почакайте, сеньорита — прошепна Франк и главата му пак падна на възглавницата. — Всички сте толкова добри, особено вие. Само на вас дължа живота си.
— Не говорете за това. Аз нищо особено не съм направила. Мога да ви съобщя радостна вест. Вашият верен приятел е жив и здрав и също е тук… Не, не, повече не мога да оставам. Трябва да изпратя веднага доктора и приятеля ви.
И без да дочака отговор, тя излезе от стаята. След няколко секунди вратата пак се отвори и влезе доктор Просперо.
— Безкрайно съм доволен, че ви виждам в такова добро състояние — каза той. — Скоро ще бъдете на крака. Нищо не възстановява силите тъй, както нашето мексиканско вино. А сега ви е нужна по-силна храна.
Чуха се леки стъпки пред вратата и гласът на девойката изчурулика:
— Валериан иска да ви види.
— Кой Валериан? — попита болният.
— Дон Валериан — произнесе почтително докторът. — Той ей-сега ще дойде.
В стаята влезе изящен млад човек, около трийсетгодишен, а заедно с него се показа и гигантската фигура на Уолтър.
— Полковник Миранда! — извика изведнъж Франк, като се повдигна. — Вие ли сте?
— Аз, аз, скъпи, и няма нужда да ви казвам колко се радвам, че ви срещнах! Забравих да ви представя сестра си, за която толкова съм ви говорил, но това няма значение — вие вече се познавате. Все пак, сестричке, позволи ми да ти представя моя приятел Франк Хамерсли.
Младото момиче се приближи до болния. Сега той разбра всичко. Спомни си портрета, на който толкова се любуваше в къщата на брата й, и без — да скрива своя възторг, непрекъснато гледаше оригинала, който отдавна мечтаеше да срещне.
Когато младото момиче си отиде, той даде свобода на любопитството си и затрупа Миранда е въпроси.
— Не, не, аз няма да ви отговарям. Доктор Просперо забрани да говорим с вас и затова — довиждане!
XI
На малка рекичка, приток на Витшита, се бе разположил индиански бивак. В този лагер не се виждаха истински палатки, а само на някои места бяха забити в земята пръти, покрити с животински кожи и одеяла. Гъстите листа на дърветата защищаваха разположените тук червенокожи от горещите, отвесни лъчи на слънцето. Отсъствието на палатки, коли и домакински принадлежности бе неопровержимо доказателство, че тези хора се занимават с разбойничество, че това не е мирно племе.
Червенокожите, голи до кръста, увити с пъстри дрипи, с татуирани тела, с украшения от пера по главите правеха и странно, и страшно впечатление. Всеки степен жител би казал:
— Индианци, които се връщат от разбойническо нападение!
Но и за по-неопитен човек не би било мъчно да разбере това. В лагера не се виждаха кучета и мексикански мулета, но имаше много коне и рогат добитък, докаран от щатите Тенеси и Кентъки от първите колонисти в степите на Тексас.
В бивака въпреки отсъствието на палатки имаше много бели жени и деца с разкъсани дрехи и разчорлени коси. Наведените глави, бледните и печални лица, всичко показваше ужасното положение на нещастните хора. Това бяха все жени, деца и сестри на тексаски колонисти, които живееха в съседното селище. А похитителите им принадлежаха към племето команчи. Читателят вече знае, че те съставляваха шайката предвождана от Лисардо.
Бяха минали две седмици след нападението на кервана на Хамерсли и от всичко личеше, че Лисардо не си бе губил времето напразно. Почти 500 километра отделяха мястото, където бе нападнат керванът, от сегашния лагер на индианската шайка.
Тук е мястото да обясним причината за това бързо пътуване, което не е твърде в обичаите на степните разбойници. След като заграбят голяма плячка, те рядко заминават, докато още има нещо от заграбеното.
Вероятно тъй би постъпила и тоя път шайката на Лисардо, ако не се беше случило нещо извънредно. Както вероятно са се досетили вече читателите, главното действуващо лице в нападението на кервана на Хамерсли беше не Лисардо, а съюзникът му Урага. За Лисардо заповедта да нападне кервана беше съвсем неочаквана и донякъде разваляше личните му планове.
Колкото и кръвопролитно да беше това нападение, то все пак даде възможност на Лисардо да изпълни по-рано замисления и не по-малко жесток план. Забитите навред в земята копия със скалпове от светли коси красноречиво доказваха цялата жестокост на последния грабеж.
Лисардо имаше помощник — мексиканец, пленен от индианците още като дете и посветен във всички
