за него.
„Сърдит е — помисли тя, — и има право. Трябва да му се извиня.“
Извика тихичко:
— Господин Армстронг! Господин Армстронг!
Младежът трепна, за миг забрави задълженията си и тръгна към нея, но бързо се опомни и поднови маршовата си крачка.
— Забранено е да се разговаря на пост — каза той, — но… това сте вие, мис Нети Дашууд? Извинете ме, нямам право да спирам.
Някакво смущение се долови в гласа му. Може би беше очаквал да види друга? Младата госпожица не забеляза това.
— Наистина съм отчаяна — продължи тя, — че заради мен бяхте наказан… Ето копчето ви… ще ми простите ли, че се получи така?
Злополучното копче, което бе станало причина за извънредното му дежурство! Армстронг, кадетът от трети курс, я погледна учудено:
— На вас ли го дадох? Аз пък помислих…
— На мен, разбира се. Уверявам ви! Когато ви го поисках, не предполагах, че ще ви се наложи така скъпо да заплатите за него. Мислех, че кадетите имат много копчета, които раздават на дамите, с които танцуват. Братовчедка ми Джулиет има много и ми е казвала, че момичетата се хвалят с броя им. Не можех да си представя, че вие нямате друго.
Макар и нащрек да не бъде забелязан от някой офицер, кадетът не можа да се сдържи след последните й думи и прихна.
— Вижте, сега всичко е наред — показа той мундира си, — моята немарливост е виновна, а не вие. Пък и един извънреден наряд не е кой знае какво. Не се безпокойте. Моля ви да почакате, докато отида до другия край на маршрута си. Поседнете на пейката, не мога дълго да стоя на едно място.
Още преди госпожицата да бе разбрала докрай ситуацията, той вече се отдалечаваше от нея. Тъкмо в това време от академията излезе офицер. Жегата го накара веднага да потърси вратата на офицерския ресторант, а в това време кадетът се върна до пейката и като се увери, че няма опасност, каза:
— Простете ми, мис Нети, че ви оставих така… но като часовой… Здрава ли е братовчедка ви Джулиет Брентън?
Той се изчерви при тези думи, но госпожицата не забеляза това.
— Здрава е, благодаря… Господин Армстронг, истина ли е, че когато сте под арест, ви затварят в тъмна дупка само на хляб и вода?
— Не, разбира се — засмя се той, — кой ви каза тази глупост?
— Братовчед ми Корнелиус. Затова толкова много се разтревожих. А наистина ли ми позволявате да задържа това копче?
— Подарявам ви го. Но мога ли да ви помоля за една услуга?
— На драго сърце — радостно каза девойката.
— Виждате ли… — младежът отново се изчерви. — Бихте ли помолили мис Брентън, ако тя дойде на бала в академията, да ми подари първия валс? Нали няма да ми откажете, мис Нети? Все пак заради вас съм наказан…
Думите му прозвучаха толкова затрогващо, че мис Нети нямаше сили да не изпълни молбата му.
— Разбира се — каза тя, — но ще ви помоля да изгравирате името си на това копче. Нали ми разрешихте да го взема?
— С голямо удоволствие. Дайте ми го сега, а на бала ще ви го върна.
— Радвам се. Горкият господин Армстронг! Много ми е жал за вас!…
Щом взе копчето, Армстронг веднага закрачи обратно. Младата девойка не успя да се съвземе, когато прозвучаха отмерени крачки, звън на оръжие и караулът, воден от висок кадет с нашивки, се показа зад сградата.
— Стой! Армстронг, напред! — изкомандва старшият.
След тихото предаване на паролата Армстронг влезе в края на колоната и отмина с нея. Госпожицата все така седеше на пейката и когато смяната минаваше край нея, тя срещна отправения й от водещия висок кадет поглед: огнени очи, бронзово лице, почти индианско, и черни къдрави коси…
„Красавец! — помисли си девойката. — Но все пак в лицето му има нещо първично.“
По същото време, когато Нети влизаше в дома на братовчедка си и нямаше търпение да й разкаже за случилото се, Армстронг беше в караулното помещение и докато снемаше от себе си оръжието, споделяше с приятеля си с бронзовото лице:
— Добро момиче, Мак, обеща да измоли от мис Брентън първия валс за мен… Какво ще кажеш?
Макдиармид беше успял да се задълбочи в една задача по тригонометрия, но повдигна глава:
— Реших да отида на бала в бара на Бен.
Армстронг се замисли.
— Послушай ме веднъж, Мак, не ходи там. Току-виж те наказали заради това. Помисли колко труд ще отиде тогава на вятъра и колко време ще бъде загубено, ако не получиш чина, който напълно заслужаваш.
— Ами! — отвърна гордо и с усмивка Макдиармид. — Всеки се весели както може. Какво да правя на вашия бал? В бара на Бен всички са равни, затова ще отида там… и ще ходя, докато…
Той млъкна, уплашен, че е казал повече, отколкото трябва.
— Докато… какво? — попита Армстронг.
— Ще го направя, рано или късно, но ще го направя… ще видиш — решително каза Макдиармид и отново се захвана със задачата.
— Съмнявам се — каза Армстронг, — когато те удостоят с военен чин, ще забравиш всичко!…
Глава II
СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ
Изпитите бяха приключили и новопроизведените офицери получиха своите назначения. Празненството в тяхна чест кипеше с пълна сила. По блестящия под на балната зала в академията танцуващите двойки се носеха във вихъра на „Дунавска девойка“. Така бе нарекъл този валс лейтенант Мерил, който току-що се беше завърнал от шестмесечен отпуск в Европа.
Офицери и кадети в парадни униформи кръжаха около прекрасните госпожици, чиито погледи красноречиво говореха за големия им интерес към еполетите и златните висулки.
До вратата на терасата се бяха струпали нещастните кадети от първи курс, на които беше забранено дори да влизат в залата. Застанали така, те приличаха на дежурни пожарникари, скрити зад кулисите на някой театър.
Сред тези кадети можеше да се види на светлината на юнската луна хубавецът Макдиармид в цивилни дрехи.
Този ден той трябваше да напусне академията, без да получи офицерски чин.
Дъвчеше бясно угасналата си цигара и изглеждаше толкова възбуден, че от него можеше да се очаква всичко.
Когато музикантите спряха за кратък отдих, всички побързаха да излязат на прохладната тераса и Макдиармид остана сред малцината, които проследяваха с поглед излизащите двойки.
Млад кавалерийски офицер премина наблизо със своята дама, като приглаждаше русите си мустачки. Учуден и разтревожен, той зърна Макдиармид, но успя да размени с него само бърз приятелски поклон.
— Колко е красив този офицер! — каза някой от множеството.
— Никой не може да отрече — потвърди Макдиармид, — Армстронг е благороден и трудолюбив. Жалко е, че това не може да се каже за всички… Особено за един… ето го и него.
Макдиармид замълча, когато видя да слизат по стълбището двама офицери и един възрастен господин в цивилни дрехи. Те се отправиха към сградата на щаба. Нямаше съмнение, че между тях той видя човека, когото търсеше, защото лицето му придоби в миг свирепо изражение, а устата му заизричаха проклятия.
Тримата вече се скриваха зад ъгъла, когато Макдиармид се хвърли след тях. Но една ръка го хвана за
