Нима нищо не сте чували за арабското гостоприемство?
— Той има право — добави Хари.
— Вие не знаете нищо, аз съм чел и слушал от очевидци за тяхната жестокост и злодействата им — продължи Колин. — Сст. Слушайте!…
Младият ирландец спря. Другарите му направиха същото. Чуваха се викове на жени, деца, животни. Беше тъкмо тогава, когато двамата шейхове се бяха спречкали за Бил. След този шум настана дълбока тишина, то беше времето, когато вождовете играеха своята игра, наречена хелга.
Докато бе тихо, младите моряци отидоха доста напред из дола и пропълзяха между хълмовете, които ограждаха лагера. Скрити зад клоните на мимозите, можаха да видят всичко, което ставаше в лагера между палатките.
Тогава дадоха пълно право на страховете на Колин.
Видяха Бил, заобиколен от жени, или по-скоро от шайка вещици, които не знаеха граници за злобата си против него.
Тримата си предаваха шепнешком впечатленията. Да оставят стария си другар в такива ръце, съвсем не беше благородно. Това би значело да го оставят на пясъчния провлак пред ужаса на приливните вълни; дори много по-лошо, защото вълните изглеждаха по-малко страшни, отколкото тези арабски вещици.
Но какво биха могли да сторят те на тази грамадна тълпа врагове, когато всичкото им оръжие се състоеше от по един нож? Арабите имаха пушки, саби, а това означаваше, че всеки опит за освобождаването на Бил би бил чисто безумие.
Искаха или не, моряците трябваше да оставят стария си другар на волята на съдбата му. Можеха само да се молят за него и за съжаление нищо повече!
От тях се искаше незабавно да се погрижат за собствената си безопасност — да избягат колкото може по-далече от лагера.
Долът, по който мехари бе отнесла моряка, вървеше перпендикулярно към брега и почти по права линия от брега към долината, където беше лагерът на арабите. Но не можеше да се каже, че той се спускаше в долината. Там самумът бе образувал преграда, която съединяваше двата паралелни хълма — бреговете на дола. Тази преграда не беше толкова висока, колкото бреговете, макар и да достигаше височината до тридесет метра. Гребенът й, погледнат в профил, наподобяваше извивката на седло, обърнато с вдлъбнатината нагоре.
Моряците познаха арабската палатка от върха на тази теснина и ако беше светло, нямаше да могат да отидат толкова близко и да видят какво става там. При светлината на луната можеха да разпознаят конете, хората и децата, но не виждаха така ясно, за да разберат какво се върши. Като пълзяха предпазливо, младежите се спуснаха по пясъчния склон.
Като вървяха из прохода, за да стигнат до брега, се предпазваха, но не тъй внимателно, както при приближаването си към лагера. Желанието им да побягнат колкото може по-скоро от диваците ги лиши от необходимата в случая предпазливост. Те стигнаха до основата на могилата, напълно уверени, че не са забелязани от никого.
Но им предстоеше да преминат още едно опасно място. Досега не бяха изложени на опасността да бъдат забелязани, защото луната не осветяваше тази страна, където се намираха. Затова и не се страхуваха, че ще ги видят, когато преминават по билото на пясъчната стена. В това време луната щеше да бъде точно срещу тях. Едва сега се учудиха защо арабите не ги бяха видели при преминаването им оттук. Това се дължеше преди всичко на обстоятелството, че те бяха толкова заети с Бил, та не помислиха за друго.
Сега тяхното положение беше съвсем друго: спокойствието бе въдворено отново в лагера и ако на някой арабин му хрумнеше да погледне на запад по времето, когато моряците преминаваха през „седлото“, те биха били загубени.
Но какво да се прави, друг път нямаше, за да излязат от долината. Наистина тя беше заобиколена от всички страни със стръмни възвишения, но не чак толкова отвесни, че да бъдат недостъпни, освен това бяха добре осветени от луната. Дори и котка нямаше да може да премине по това било, без да бъде забелязана от лагера.
Младите моряци започнаха да се съветват. Съгласиха се с това, че няма да спечелят нищо, ако се върнат назад или пък се отклонят наляво или надясно. Друг път нямаше и друго решение не можеше да се вземе, което ще рече, че оставаше само едно: да се качат на отсрещния връх и да се промъкнат колкото се може по-бързо през вдлъбнатината на „седлото“.
Последното средство за евентуално избавление беше да чакат, докато залезе луната. Тази мисъл хрумна на предпазливия шотландец и другарите му нямаше да направят лошо, ако я приемеха, но те не се вслушаха в нея. Начинът, по който бе приет Бил в лагера на арабите, ги караше да се отдалечат колкото може по-бързо от опасното съседство.
Колин не искаше да спори. Той си оттегли предложението и тримата започнаха да се катерят по хълма.
Глава седма
ЧУДНОТО ЖИВОТНО
На половината път моряците се спряха. Те видяха животно, каквото никой от тях не бе виждал досега.
То не беше по-голямо от санбернарско куче, но изглеждаше малко по-дълго. Имаше кучешко тяло, но главата му беше доста по-различна — широка и четвъртита; предните му крака бяха много по-високо от задните, поради което гърбът му се спускаше полегато към опашката.
Младите моряци виждаха много добре животното, което се намираше на билото на хълма, към което отиваха. Луната светеше ярко, тъй че нито едно движение не остана незабелязано от тях. Движеше се насам-нататък като бдителен пазач, без да се отдели нито крачка от върха на могилата.
Вместо да продължат изкачването си, тримата приятели се спряха, за да се съветват.
Не можеше да се отрече, че има над какво да се замислят тук. Животното, което поради лунната светлина, а може би и поради страха им изглеждаше голямо колкото вол, съвсем не беше пречка за пренебрегване. Особено при обстоятелство, че то, както се виждаше, няма доброволно желание да им отстъпи път. Дори Хари Блаунт се почувства смутен от това.
Ако нямаше опасност от връщането назад, може би нашите храбри моряци щяха да се върнат в долината, но при сегашното положение трябваше да решат друго. Извадиха ножовете си и в боен ред продължиха своя път към върха.
Чудното животно веднага изчезна, като ги поздрави с такъв страшен „смях“, че не остана никакво съмнение какъв именно звяр представляваше всъщност. Когато пътят бе отново свободен, моряците престанаха да мислят повече за него, бяха овладени единствено от грижата да се промъкнат през билото, без да бъдат забелязани. Сложиха ножовете в ножниците и продължиха предпазливо напред.
Може би щяха да изпълнят плана си, ако не се бяха случили някои неща, които те не можеха да предвидят: „смехът“ на чудното животно беше чут от арабите и бе създал силно вълнение в техния лагер. Много от мъжете, които познаха гласа на смеещата се хиена, грабнаха пушките си и тръгнаха да я търсят. Възнамеряваха да я убият и да украсят с кожата й палатката на своя вожд.
Но тъй като се затичаха натам, откъдето бяха чули смеха, те видяха не хиена, а три човешки същества, огрени от светлината на луната. По синьото им облекло, жълтите копчета и шапките им арабите познаха от пръв поглед, че са моряци. Без да се бавят нито секунда, се спуснаха в лагера, издавайки викове на радост и учудване. Някои тръгнаха пеша, също като на лов за хиени, други възседнаха камили, а трети оседлаха конете си и се впуснаха в галоп.
Безполезно е да се казва, че моряците знаеха много добре какво ги очаква. Те чуваха виковете на арабите и ги виждаха как бягат и ръкомахат като луди. Те не гледаха вече, а се обърнаха гърбом към лагера и забързаха из дола, откъдето толкова непредпазливо се бяха отдалечили.
Тъй като теснината не беше много дълга и на тях им оставаше само да се спуснат от хълма, не загубиха много време, за да изминат разстоянието, така че скоро се озоваха отново на брега.
В бързината се приближиха към морето, без сами да знаят защо, тъй като нямаха никаква надежда да се спасят от враговете нито с бяг, нито с укриване.
