каквато не беше виждал през досегашните си странствания. Неведнъж бе ходил под смокинови дървета, но никога не бе стъпвал върху такива лепкави листа като тези.
Още веднъж силно раздруса лапата си, но пак без резултат. Листата стояха все тъй здраво залепени, сякаш бяха направени от лейкопласт — един лист бе покрил цялото му ходило, а други — полепнали отстрани. Няколко дори се бяха залепили за глезените му. Какво ли значеше това?
Като видя, че от клатенето на лапата няма никаква полза, той се опита да се отърве от листата по единствения друг начин, който знаеше, а именно като ги махне с бузите си или с муцуната си. Той издигна крак нагоре, тръкна го отстрани на лицето си и успя да махне повечето листа от лапата си, но за негово съжаление те се залепиха за главата, за ушите и челюстите му — което беше още по-неудобно и неприятно. И той реши да ги махне оттам с помощта на лапата си; но вместо това техният брои се увеличи, защото на краката му сега се беше събрала нова купчина лепкави листа. Тогава опита с другия крак, но резултатът не беше по-добър: и този му крак бе покрит с лепкави листа, които се отделяха от лапата, но се залепяха по лицето му и оставаха там въпреки всичките му усилия да ги махне. Някои от тях покриха дори очите му и почти го ослепиха. Имаше обаче още един начин да се освободи от листата, които бяха полепнали по главата му. Всеки път, когато прибягваше до помощта на лапите си, положението ставаше все по-лошо и по-лошо. „Но — мислеше си той — има друг начин да се отърва от тях: ще отъркам главата си о земята!“
Речено — сторено. Той притисна едната страна на лицето си о земята и като се тласкаше напред със задните си крака, силно я отърка, за да се избави от сполетялата го беда. После обърна и другата страна, отърка и нея по същия начин, но след малко откри, че положението му е по-лошо отпреди. Всъщност той забеляза, че и двете му очи бяха напълно закрити „като с превръзка“ и че сега беше съвсем сляп. Той усети още, че цялото му тяло — от носа до крайчеца на опашката му — беше облепено със смокинови листа.
Сега вече тигърът загуби всякакво търпение. Не мислеше вече за месото, а искаше само да излезе от това затруднено положение. Той подскачаше и тичаше наоколо, като търкаше главата си о земята или я чешеше с огромните си лапи и непрекъснато се блъскаше в близките дънери на дърветата. А през това време гората кънтеше от неговото ръмжене, виене и рев.
До този критичен момент нашите пътешественици наблюдаваха всяко негово движение, готови да се пръснат от смях, ала не смееха да издадат нито звук, за да не прекъснат забавното зрелище. Най-после Осару разбра, че е дошло време за работа, а не само за смях, и слезе от дървото с дългото си копие в ръка, като направи знак на другите да го последват със своите пушки.
Индусът можеше без голям риск за живота си да се приближи и да промуши тигъра с копието си, но за по-сигурно и двуцевката, напълнена със сачми, и винтовката на Карл бяха изпразнени в тялото на хищника. Един от куршумите, които го бе улучил в ребрата, сложи край на усилията му и го простря на тревата мъртъв като риба.
Ловците разгледаха тигъра внимателно и видяха, че смокиновите листа бяха покрили плътно очите му и той наистина е бил съвсем сляп. Напразно се бе опитвал да ги махне с огромните си лапи — ноктите му бяха тъй обвити с лепкави листа, че бяха съвършено безполезни; нямаше да бъдат опасни, дори ако някой излезеше насреща им с голи ръце.
Когато интересното зрелище свърши, тримата избухнаха в буен смях, защото имаше нещо много забавно и комично не само в тая идея, но и в самото и изпълнение — да уловиш един тигър с такова просто средство, с птичи клей.
Глава XII
НЕОБИКНОВЕН САЛ
Осару не пропусна да одере кожата на тигъра и да си опече за вечеря голяма пържола, отрязана от месестите му ребра. Младежите не опитаха тази своеобразна храна, макар индусът да ги уверяваше, че месото на тигъра е много по-вкусно от това на самбурския елен. Може би Осару беше прав, тъй като е добре известно, че някои месоядни животни са не само вкусни, но представляват истински деликатес. Изглежда, че вкусът на месото съвсем не зависи от храната на самото животно; никое друго същество не яде такива мръсотии като домашната свиня и въпреки това има ли по-вкусно и по-крехко месо от печен свински бут? А, от друга страна, месото на много животни, които пасат само зелена трева или ядат сладки сочни корени и растения, е извънредно горчиво. За доказателство бих споменал южноамериканския тапир, африканската зебра и квага24, та дори и някои породи сърни и антилопи, чието месо може да се яде само тогава, когато няма нищо друго за ядене.
Същото нещо може да се каже и за птиците. Месото на много хищни птици е така вкусно, както месото на най-отбрания дивеч. Например месото на едрия ястреб (любимо ядене на негрите из плантациите), по нищо не Отстъпва пред месото на птиците, с които той се храни.
Осару обаче одра тигъра не толкова заради месото, колкото заради кожата му, макар че сама по себе си тя не представлява някаква особена ценност в Индия, където такава кожа не струва кой знае колко пари. Ако беше кожа на пантера или леопард, или дори по-малко красивата кожа на чита25, тогава нейната стойност би била много по-голяма. Но имаше нещо друго, което повдигаше цената на тигровата кожа и това нещо бе добре известно на индуса. Осару знаеше, че за всеки убит тигър дават награда от десет рупии26, а за да се получи наградата, трябва да се представи кожата. Вярно, наградите се изплащаха от „Източноиндийската компанията“, и то само за тигри, убити на нейна територия. Този тигър беше убит извън границите на британските владения, но какво от това? Тигърската кожа си е тигърска кожа! Осару мечтаеше някой ден, и то скоро, да се разхожда из улиците на Калкута. С тази мисъл на ум той се изкачи на баниановото дърво и скри кожата сред най-високите клони, за да я вземе оттам, когато се върне от планината.
Нашите приятели прекараха в тази местност още два дни и ловецът на растения остана много доволен; Те откриха голям брой редки растения, някои от тях съвсем неизвестни, събраха семената им и както кожата на тигъра — скриха ги на сигурно място, за да не се обременяват с излишен товар при пътуването си из планината. Карл беше решил да състави своята колекция именно по този начин — като оставя семена и орехи на различни места по пътя. А на връщане той се надяваше да наеме кули, за да му помогнат да ги отнесе до Калкута или някой друг пристанищен град.
На четвъртия ден пътешествениците отново тръгнаха на път, все така право на север, към планините. Те нямаха нужда от водач, за да им показва пътя, тъй като реката, до извора на която бяха решили да стигнат, ги водеше достатъчно добре. Обикновено вървяха по самия й бряг, но от време на време гъсти мочурливи джунгли ги заставяха да се отдалечат от нея на известно разстояние, където пътят беше по- безопасен и по-открит.
По обяд стигнаха до един поток, който се вливаше в голяма река. Той преграждаше пътя им и, разбира се, трябваше да го преминат. Нямаше нито мост, нито брод, нито пък се виждаше наблизо някакъв плавателен съд, потокът беше и широк, и дълбок. Те тръгнаха срещу течението и извървяха повече от миля, но не намериха нито по-плитко, нито по-тясно място. Повървяха още няколко часа нагоре-надолу, но напразно — не откриха никаква възможност за преминаване.
Гаспар и Осару бяха добри плувци, но Карл не можеше да преплува нито педя и само заради него те се бавеха и търсеха брод. Двамата плувци веднага биха се хвърлили във водата, без да обръщат внимание на бързото й течение, но какво да правят с Карл? През такава буйна и бърза река и най-добрият плувец можеше само да преплува до отсрещния бряг, но не и да се наеме да помогне на Карл. Как тогава да минат отсреща?
Седнали под едно дърво, те подробно разискваха този въпрос. Без съмнение изобретателният Осару скоро щеше да намери някакво разрешение и да пренесе младия сахиб отсреща, но в този момент им пристигна съвсем неочаквана помощ.
На другия бряг, точно срещу мястото, където бяха седнали, имаше тясно открито пространство, нещо като полянка, зад която се издигаше гъста гора.
От тази гора излезе един човек и тръгна през полянката, право към реката. Неговото мургаво лице, гъстата му черна коса, паднала небрежно върху раменете, облеклото му, състоящо се от едно-единствено покривало, препасано през кръста с кожен колан, голите му крака, обути само със сандали — всичко показваше, че той е някой полудив туземец от Тераи.
Неговото появяване беше голяма изненада и учуди всички освен Осару. Не дивият му вид и странното му
