оттеглили отново на почивка независимо то това, дали навън беше тъмно, или светло.
Нахраниха се и си легнаха с намерение да поспят само няколко часа, а после да станат и с нови сили да продължат да търсят път към слънчевата светлина.
Глава LXI
СЪНИЩА
Карл заспа и ето, присъни му се чуден сън. Пещерата не тънеше вече в мрак, а блестеше от светлина. Ловците виждаха всичко наоколо и тръгнаха да търсят изхода.
След като преминаха много галерии и зали, някои от които познаваха, тъй като бяха минали през тях, когато гонеха мечката, те се намериха при изхода на пещерата, огрян от слънчеви лъчи.
Краят на този необикновен сън така зарадва Карл, че той се стресна и извика от радост. Но скоро радостта му бе прекъсната и заменена с разочарование. Щастливото избавление беше само сън — лукава измама. Действителността беше все тъй нерадостна и мрачна, както и преди.
Възторженият вик на Карл събуди другарите му. Карл забеляза, че Гаспар беше много развълнуван. Той не можеше да го види, но позна това по тона на гласа му.
— О, какъв чудесен сън сънувах! — извика Гаспар.
— Сънува ли? Какво сънува? — попита Карл.
— Светлини, братко! Светлини!
Карл, обзет от суеверен страх, слушаше с голямо внимание. Стори му се, че Гаспар е сънувал същия сън като него.
— Какви светлини, Гаспар!
— О, прекрасни светлини! Много светлини, които могат да ни изведат оттук! Убий ме, ако това е било сън! Кълна ти се, мили братко, че бях почти буден, когато тая мисъл ми дойде наум… Отлична идея, нали?
— Каква идея? — попита Карл учуден и дори разтревожен да не би сънят на Гаспар да е помрачил разума му. — За каква идея говориш, Гаспар?
— За свещите, разбира се! Не се ли сещаш?
— Свещи ли? Какви свещи?
„Навярно — помисли си Карл, след като зададе своя въпрос, — навярно горкият ми брат се е умопобъркал… Полудял е от този ужасен мрак.“
— О, аз още не съм ти разправил моя сън, ако изобщо беше сън! Объркал съм се… Толкова се радвам на моята нова идея! Няма вече да пълзим в тая адска тъмнина; а ще имаме светлина — силна, обилна светлина!… Обещавам ти! Как не сме се сетили досега!
— Но за какво говориш, братко? Какво си сънувал, разкажи ни.
— Да, но сега, когато съм буден, струва ми се, че това не беше сън, не беше съвсем като сън… Започнах да мисля по тоя въпрос още преди да заспя, а сигурно съм продължавал да мисля и след като съм се поунесъл. Тогава именно всичко ми стана ясно. Ти знаеш, братко, казвал съм ти и по-рано, че когато ме занимава някой труден въпрос, често пъти намирам разрешението му, когато съм полузаспал. Така се случи и сега. Сигурен съм, че и този път съм налучкал правилния отговор…
— На какво си налучкал правилния отговор, Гаспар? На въпроса как да излезем от пещерата ли?
— Да, поне така мисля.
— Но кажи, тогава, какво ни предлагаш?
— Предлагам да произвеждаме лоени свещи.
„Лоени свещи!… Горкото момче! — говореше на себе си Карл. — Така си и мислех… О, милостиви небеса! Бедният ми брат си е загубил ума!“
Такива скръбни предположения изпълниха душата на Карл, но той не им даде гласност.
— Да, лоени свещи… — продължи Гаспар със същия полусериозен, полушеговит тон. — Ще си направим цяла дузина свещи!
— И от какво ще направиш свещи, скъпи братко? — попита Карл заинтересуван, с желание да разсее брата си, а не да го дразни, като му противоречи.
— От какво ли? — откликна Гаспар. — От какво друго, ако не от лойта на тая тлъста мечка?
— Наистина! — извика Карл и изведнъж промени тона си, като разбра, че в Гаспаровата лудост имаше известна последователност. — Какво казваш, от лойта на мечката ли?
— Точно така, Карл! Та не е ли цялата пълна с лой? Какво ни спира тогава да си направим свещи, с които да обиколим пещерата и да намерим изхода от нея; освен ако се окаже, че е най-големият лабиринт, създаден някога от природата.
Карл вече не мислеше, че брат му си е загубил ума. Тъкмо обратното, той разбра, че на Гаспар му е хрумнала много добра идея; и макар че все още не му беше ясно как щяха да я приведат в изпълнение, Карл вярваше, че тя заслужава внимание.
Приятни бяха тия мисли, но за Карл най-приятно беше, като разбра, че Гаспар не е загубил ума си.
Глава LXII
НАДЕЖДИ
И Осару се бе присъединил към общата радост; сега и тримата бяха скупчили глави и обсъждаха Гаспаровото предложение и неговото изпълнение.
Но нямаше нужда нито Карл, нито Осару да изказват мнение относно подробностите, защото „изобретателят“ беше обмислил плана си най-обстойно. Всъщност за тия именно подробности си мислеше той, докато лежеше полузаспал, а когато се събуди, стори му се, че ги беше сънувал. Идеята да си направят свещи от лойта на мечката не беше сън; тя се въртеше в главата му още преди да си легне, още когато режеха месото.
— Да — каза той и захвана подробно да им описва всичко, което бе премислил. — Дойде ми наум за свещите още когато помагах на Осару да нареже мечката. По пипането познавах, че голяма част от месото й е просто тлъстина и още тогава се запитах дали тя не би могла да гори и да ни свети; знаех освен това, че около стомаха й има още повече лой, и то такава, от която се правят свещи. Щеше ли да гори? Ето въпросът, който ме занимаваше. Всъщност аз много добре знаех, че тлъстината няма да гори, докато не се стопи на мас и не й се постави някакъв фитил. И тук се изпречиха трудностите, тъй като нямаме огън, пък и да имахме огън, нямаме никакъв съд, в който да я стопим.
— Да, това е вярно! — съгласи се Карл с доста унил глас.
— И аз така си мислех, Карл, и почти се отказах от цялата работа. Затова и не ви споменавах нищо. Знаех, че не можем да превърнем камъните в дърва и бях принуден да сложа край на този въпрос…
— Да-да, край… — несъзнателно повтори Карл; в гласа му нямаше нито капка надежда.
— Още не, братко! Почакай малко! — прекъсна го Гаспар и продължи да обяснява. — Както виждаш, тази мисъл се въртеше из ума ми и след време почна отново да ме занимава. С какво да си накладем огън, за да стопим маста? Знаех, че можем да си подхванем огън с помощта на праханта или на барута. Но откъде да вземем дърва, за да накладем огън? И къде да намерим съд, в който да стопим маста? Първата грижа беше огънят. Ако можехме да си набавим малко дърва или друг вид гориво, можехме да минем и без съд. Щяхме да нагорещим някой тънък плосък камък и върху него да стопим малко от лойта. Ако не можехме да си направим истински свещи, щяхме да потопим някакъв фитил в разтопената мас и по този начин да се сдобием с кандилце, което също щеше да задоволи нашите нужди. За фитил не се тревожех; спомних си за дългата конопена връв в джоба на Осару и знаех, че тя ще послужи отлично за тая цел. Струваше ми се, че с всичко бихме се сдобили много лесно, с всичко — освен с дърва за огъня.
— Наистина, Гаспар, ти имаш изобретателен ум. Никога нямаше и да помисля за тия неща. Продължавай по-нататък!
— А сега да ви кажа направо — намерих и дърва!
— Браво! Браво! — извикаха радостно Карл и Осару. — Намерил си и дърва?
— Да, най-после намерих и дърва… Сетих се за тях, когато се мятах през нощта, а после си мислех, че съм сънувал, след което изглежда, наистина съм заспал. Но не след дълго се разсъних и почнах отново да мисля. Тогава се сетих и за съда, в който бихме могли да стопим лойта.
— Ура! Това е чудесно!
