Превключи обратно на автоматичен режим на управление и за първи път от много време насам огледа пилотската кабина. Трупът на Востувиан лежеше извит под неестествен ъгъл, безжизнените му очи го гледаха неодобрително, а устните му бяха застинали в ужасна гримаса. Лейн придърпа тялото до един от въздушните шлюзове и го изхвърли навън, а после панически изтича в камерата за хипносън.
Муфти беше мъртъв, както бе знаел, че ще го намери, защото жизнените му процеси бяха прекъснати през времето когато корабът бе минал през черната дупка.
Той внимателно пое крехкото телце и го изнесе извън камерата, галейки го с нежност. Чувствайки се абсолютно нещастен, той се върна в пилотската кабина и седна, притиснал го до гърдите си с такава сила, че то сигурно би изкрещяло от болка, ако беше живо.
Накрая, когато усети, че телцето започва да се втвърдява, той го занесе до шлюза и след няколко секунди Негова Светлост лорд Муфти излетя в празното пространство навън. Космосът можеше да бъде добър за едно тяло, но можеше да бъде и гротескно капризен. Лейн още помнеше какво се бе случило преди много години с един мъж, чийто скафандър се бе разкъсал във вакуума и гледката не бе никак приятна. От друга страна, космосът можеше да се погрижи за малкия му питомец и да запази тялото и чертите му завинаги и Лейн бе благодарен на това.
После отново насочи вниманието си към Гълтача на души.
Той бе всичко, което му бе останало. Востувиан бе мъртъв, Муфти също, дори вселената, в която се бе родил, все едно че бе мъртва. Сега оставаха само те двамата. Нищо друго, никой друг нямаше значение, а и не съществуваше.
Беше убеден, че вече може да го убие когато пожелае. Съществото беше пострадало от изстрела му и уредите показваха, че сега диаметърът му е само пет километра.
Но той все още не можеше да се отърси от неговата реакция, когато го бе ранил. То му бе вярвало, точно както Муфти му бе вярвал, а Лейн не можеше да понесе мисълта да убие в един-единствен ден две същества, които му се бяха доверили. Поне едното можеше да остави за утре.
Но на следващия ден Гълтачът на души бе възвърнал част от силата си и увеличи скоростта си. Освен това, поради дезориентация или паника, той отново започна да сменя хаотично курса си и Лейн нямаше какво друго да направи, освен да го последва.
Останаха като привързани един за друг в продължение на почти една седмица и изведнъж в мислите на Лейн се появи нов момент: той бе изразходвал повече гориво да повтаря маневрите на съществото през последните шест дни, отколкото за цялото преследване до черната дупка. Ако това продължеше, резервоарите му щяха да бъдат празни след десет дни.
Гълтачът на души продължи да се рее хаотично из пространството още шест дни и Лейн започна да осъзнава, че ако не го убие сега, може никога вече да няма тази възможност.
Тогава Гълтачът на души започна да намалява скоростта си. Може би едва сега бе стигнал до края на онзи привидно неизчерпаем запас от енергия, може би започваха да оказват своето влияние пораженията нанесени от разредителя, а може би просто си играеше с него. Каквато и да бе причината, скоро разстоянието между тях стана сто хиляди километра, после осемдесет, четиридесет, а не след дълго съществото и неговият преследващ увиснаха неподвижно на двайсет хиляди километра един от друг.
Едва сега Лейн разбра, че не изпитва чувството на безпокойство, което винаги се появяваше с приближаването на Гълтача на души. Вместо това той се чувстваше стар, изморен и болезнено самотен.
Гълтачът на души най-сетне се бе предал. Беше готов да умре, беше се изморил да бяга, не можеше да разбере как нещо, на което се бе доверил, го бе наранило така дълбоко. И сега не развяваше бял флаг, не искаше мирни преговори.
Просто се бе предал безусловно.
Лейн сложи ръка върху спусъка на разредителя и… спря.
Виждаше съществото на екрана и то му се струваше остаряло и победено. Дори цветът му бе някак убит, тялото му не пулсираше от енергията в него, формата му оставаше неизменна.
Опита се да анализира емоциите на Гълтача на души. Не долавяше гняв, нямаше омраза, нито дори възмущение пред обратите на съдбата. Единственото, което усещаше бе отказа от по-нататъшната борба и желание неизбежното, което предстоеше, да свърши колкото може по-бързо.
За този миг бе живял Лейн от толкова време, че вече не помнеше началото, за този миг бе жадувал, бе убивал, бе ограбвал и бе лъгал. Това беше неговият абсолютен триумф, победата, за която бе зарязал своята кариера, бе прахосал богатството си и бе изгубил младостта си. Той свали ръка от спусъка. Струваше да се наслади колкото може по-дълго. Съществото беше победено и волята му бе подчинена на неговата — то не би опитало да избяга. Можеше да почака, опивайки се от победата.
Която имаше горчив вкус.
Той си спомни последния въпрос на Чака и разбра, че не може нищо да му отговори. Наистина, какво щеше да прави след като натиснеше проклетия спусък?
Беше ловец. Но се нуждаеше от плячката в абсолютно същата степен, в която плячката му се нуждаеше от него. Дори да умреше само след седмица, нямаше ли това да бъде най-самотната, най-изпразнената от съдържание, най-безсмислената седмица от целия му живот?
И тогава осъзна, че въпросът на Чака само бе одраскал повърхността на проблема. Той вече не пиеше, не използваше наркотици, жените не го интересуваха и след като бе вкусил от Гълтача на души, знаеше, че никакво усещане по-слабо от изживяното не би могло да му достави удоволствие от тук нататък. Нямаше семейство или приятели с изключение на шепа познати. Парите му практически се бяха свършили, офисът му бе продаден, професията му се бе превърнала в един далечен спомен. Всичко, което имаше, единственото, което му бе останало, бе това победено същество, увиснало в пространството недалече от „Смъртоносен“.
Мразеше ли го за онова, което бе сторило от живота му?
Да.
Но той знаеше, при това със сигурност, което изключваше всякаква възможност за спор, че той се нуждаеше от него в по-голяма степен, отколкото го мразеше.
— Ох, дявол да го вземе — прошепна той на себе си. После внимателно, почти състрадателно, насочи вибратора в самия център на Гълтача на души и натисна спусъка.
И вместо обикновената емоционална и физическа гръмотевица, той усети едно безкрайно нежно пипалце, което се протяга към него и обхваща душата му, прониквайки във всеки инч, във всяка молекула, всеки атом на тялото и съзнанието му. То увисна неуверено в него, излъчвайки благодарност, и се отдръпна.
Лейн остана като замръзнал няколко минути опитвайки се да анализира какво бе почувствало съществото и каква бе реакцията му на това. Когато успя да се ориентира в собствените си емоции и за първи път не се отврати от тях, усети, че съществото отново го докосва.
И този път нямаше нито болка, нито самота.
ГЛАВА 23
Останаха така дълго — ловец и дивеч.
Но един ден Гълтачът на души започна да се отдалечава много бавно и озадачен Лейн го последва. Скоростта му се постепенно се увеличи, но Лейн поддържаше скоростта на „Смъртоносен“ постоянна, защото се безпокоеше за запасите си от гориво. След няколко минути съществото изравни скоростта си с тази на звездолета.
След известно време те се приближиха до черна дупка, може би почти толкова голяма, колкото бе онази, през която бяха проникнали в това пространство и това време. Около нея не се виждаше акреционния диск на всмуквана материя, защото тази дупка бе всмукала всичко около себе си още преди много време. В този район на пространството нямаше нищо друго, освен осезаемото присъствие на самата черна дупка.
Гълтачът на души опита три курса на сближаване преди накрая да бъде удовлетворен от ъгъла и Лейн нямаше друг избор, освен да го следва, повтаряйки всичките му маневри ход след ход. Не след дълго се озоваха под хоризонта на събитията.
