мястото, той се мотаеше във Франция, чакайки разрешение от крал Чарлз II да се върне у дома и отдаде последна почит на гроба на майка си. Денят, в който пристигна съобщението от краля, бе, доколкото си спомняше, ясен, без нито едно облаче в синьото лятно небе.
Данте тръгна още на следващата сутрин с първия кораб за Дувър и не се обърна назад нито веднъж, докато корабът се отдалечаваше от Кале, за да го отведе към родната му земя.
Това се бе случило почти преди седмица, тъй като Данте напусна Дувър само преди пет дни в блестящата черна карета на Морган, която го чакаше на пристанището при пристигането му. Кочияшът — тантурест мъж, с напълно уместно име — Стъбс, когото Данте никога не бе виждал и чувал и който пелтечеше ужасно, каза, че му е било дадено нареждане от Рени, иконома на Морган, да го посрещне. Данте не си направи труда да го попита откъде Рени би могъл въобще да знае за завръщането му, камо ли, че ще пристигне точно в този ден. Наистина не го беше грижа.
Внезапно каретата подскочи, направи остър завой надясно и извади Данте от мислите му. Спящият камериер на Данте, Пенхърст, политна напред към отсрещната седалка и едва не падна в скута му. Каретата направи още едно движение напред и настрани и спря рязко.
— Извинявайте, милорд — рече Пенхърст с объркано и сънливо изражение. Вероятно бе сънувал сънища за по-слънчеви дни и далеч по-приятни страни.
— Няма нищо — каза Данте и надникна през прозореца, като се опитваше да види причината за внезапното спиране.
— Да не сме излезли от пътя, милорд?
— Не съм сигурен, Пенхърст. Облаците закриват луната и не мога да видя от прозореца. — Данте отвори рязко вратата. Студеният нощен въздух го удари право в лицето. — Какво, по дяволите, става там, Стъбс?
Последваха няколко секунди мълчание. Каретата отново политна напред и Данте трябваше да се хване за рамката на вратата, за да не падне. После чу стъпки на бягащ човек.
— Стъбс! — изкрещя Данте, този път по-високо. — Добре ли си, човече?
Когато отново не последва отговор, Данте посегна към пистолета под седалката.
— Разбойници? — прошепна Пенхърст и бялото на очите му се показа на лунната светлина, внезапно появила се иззад облаците и осветила вътрешността на каретата.
— Може би.
Данте пристъпи напред и погледна иззад вратата. Дъждът беше спрял. Това със сигурност бе добър знак.
— Остани там, Пенхърст. Под седалката има скрит втори пистолет. Зареден е. Вземи го, запъни петлето и бъди готов, в случай че имам нужда от теб.
— Но, милорд Морган, никога през живота си не съм стрелял. Дори не съм държал оръжие в ръка. Първо не знам как…
Данте бързо надяна шпагата си.
— Просто виж да го запънеш докрай, а не до половината, и се дръж така, сякаш знаеш какво да правиш с него, ако се озовем срещу повече от един разбойник. Казват, че понякога се движели по двойки.
— Да, милорд, ами ако…
Данте изчезна в нощта, мина предпазливо покрай задната част на каретата и се показа от другата страна. Чуваше как вътре Пенхърст се рови за пистолета. Помоли се тихичко камериерът да не вземе да се застреля. Не виждаше нищичко, нито пък чуваше звук, освен от време на време подрънкването на юздите при помръдването на конете. Миризмата на дъжд и конска пот изпълваше студения нощен въздух. Започна леко да ръми.
Данте виждаше на слабата лунна светлина, че каретата е странно килната досами пътя. Висока мокра трева шибаше ботушите му, развявана от поривите на вятъра. Леденият въздух пронизваше батистената му риза. Той надникна към мястото на кочияша и видя, че е празно.
Може би Стъбс беше заспал и бе паднал? Или му е била устроена засада? Данте се огледа, за да види дали тялото му не лежи някъде наоколо в тревата. При шума от бягащи стъпки, идващи изотзад, се обърна рязко, свали пистолета, запъна петлето и го насочи натам.
— Спри или ще те застрелям на място.
— Л-л-лорд М-м-морган — долетя треперещ глас. — Т-туй съм а-аз, С-с-стъбс.
— Дявол да го вземе! — рече Данте и свали пистолета си. — Какво правиш там, човече? Едва не те застрелях.
— В-видях нещо на п-пътя, точно к-когато излязохме иззад з-завоя. Т-трябваше да кривна извън п-пътя, ч-че да не г-го ударя.
Заекването на Стъбс се беше усилило от опитите му да си поеме дъх.
— Отпусни се, Стъбс. Поеми си дълбоко дъх и се успокой.
Кочияшът се подчини. Той се наведе напред, наду големите си бузи и издиша, сякаш се опитваше да разпали огън от жарава. Накрая се изправи и погледна Данте от височината на рамото му.
— Помислих си, ч-че някоя с-сърна лежи по с-с-средата на пътя. Из-зтичах назад д-да видя д-дали е още ж-жива. Ама б-б-б-б… — Внезапно пелтеченето го завладя до такава степен, че въобще не можа да довърши изречението си.
Данте го удари веднъж по гърба между лопатките и кочияшът политна напред.
— Няма нищо, Стъбс. Успокой се. Поеми си още два пъти дълбоко въздух. Така е добре. А сега говори бавно. Какво намери на пътя?
— М-мисля, че б-беше т-труп, м-милорд.
— Труп ли? — Данте дръпна кочияша за ръката. — Покажи ми къде е.
Поеха назад по пътя, откъдето беше дошъл Стъбс. Данте не виждаше добре от гъстите клони на дърветата, които ги заобикаляха. Запита се как ли Стъбс е решил, че това, което лежи на пътя, е именно труп. Вероятно всичко се дължеше на развинтеното му въображение. Може би е било някое животно, застанало на пътя, което вече отдавна е избягало, уплашено от каретата и обърканото пелтечене на Стъбс. Но когато минаха завоя и излязоха на място, където нямаше дървета, Данте видя тялото, точно както беше казал Стъбс. Там, по средата на прошарения с лунна светлина път, една фигура лежеше странишком на няколко метра от тях. Покриваше я светла дреха, под която ясно се очертаваха свити боси крака.
Данте спря на място. Това беше тяло — по дяволите! — на място, където не би трябвало да се намира. Той си спомни как каретата беше политнала и сграбчи Стъбс за ръкава.
— Сигурен ли си, че не си го блъснал? — попита той абсолютно сериозно.
— Н-не съм, м-милорд, с-сигурен съм. К-кълна се, н-е съм, н-не съм…
И Стъбс отново започна да пуфти и свирка с нос.
— Добре, Стъбс. Остани тук и опитай да се успокоиш. — Данте пъхна пистолета си в треперещите ръце на мъжа. — Чуй ме. Това може да е клопка, устроена от разбойници; опит да ни отвлекат вниманието, за да могат по-лесно да ни ограбят. Ще се върна напред да видя какво става там. Искам от теб да стреляш, ако чуеш или видиш нещо, което да е поне малко подозрително.
— Н-но, милорд, аз н-не знам да с-стрелям! Кочияш, който не знаеше да стреля? Кой идиот беше взел този човек на работа?
— Просто дръж пистолета така, сякаш знаеш какво правиш. Ще се върна след няколко минути.
Данте остави Стъбс и се приближи до тялото. Пътьом извади шпагата от ножницата. Обърна се назад и погледна към кочияша, който стоеше на същото място, където го беше оставил, и държеше пистолета с две ръце. Даже и на слабата лунна светлина се виждаше, че треперят. Вдишваше дълбоко и бавно и издишваше със свирукане в тишината. Дулото беше насочено право в гърба на Данте.
— Стъбс, насочи това нещо по-далече от мен, моля те. Ако пръстът ти случайно дръпне спусъка, ще бъда застрелян, а не искам животът ми да завърши в най-забутаното място на Дърбишир.
— Д-добре, милорд.
Когато стигна до неподвижното тяло, Данте спря. То беше с гръб към него. Една тънка ръчица бе отметната напред и покриваше лицето. По всичко изглеждаше, че е мъртво. Той се огледа наоколо и когато не видя нищо подозрително, приклекна до него.
— Чуваш ли ме? — каза тихо Данте и зачака да види дали ще последва някакво движение.
