Оня кипнал.
— Не те ли е срам, просякиньо — викнал й той, — да искаш дъщеря ми — бисера на Изток — за своя син, ни благороден, ни богат, а прост дървар, който ми работи с надница? Ти си полудяла. Махай се оттук веднага!
Майката се върнала с плач у дома си. По пътя я срещнал домакинът на благородника, разпитал я, узнал всичко и разказал на своя господар.
— Тъкмо сега е време — рекъл — да идем да се спазарим за имота. Навярно те ще го дадат, ако им обещаем десет хиляди — да задомят сина си.
— Да вървим тогава — съгласил се благородникът.
Когато отишли при момъка, благородникът му рекъл:
— Дошъл съм да ти помогна. Тебе ти трябват пари, за да се ожениш. Зарадвай майка си, преди да умре! Виждаш, че ни градината, ни нивата могат ви изхрани. Ако навремето се беше съгласил да ги продадеш и да почнеш търговия, досега щеше да имаш много нари. Не ставай глупав: продай тоя имот, който не ти върши работа! Ще ти дам десет хиляди жълтици — да вземеш дъщерята на някой богаташ. Съгласен ли си?
— Господине — отвърнал момъкът, — благодаря ти за твоята добрина. Но аз искам да бъда честен син на честен баща. Клетва съм дал: не продавам имота.
— Петнадесет хиляди ти давам: съгласен ли си?
— Не, господине. Това, което даваш, е много — виждам. Но и за сто хиляди аз не мога да наруша клетвата си.
Благородникът си излязъл посрамен, без да каже вече дума. Той бил ужасно оскърбен от отговора на честния момък. В сърцето му пламнала омраза срещу него.
— Душата си ще продам на девите, но ще взема тоя имот и ще си отмъстя на оня дървар!
Деви са злите духове, в които вярват персите.
Едва изрекъл тия думи, ето че се разтърсила земята под него и се разтворила. Оттам избухнал вонящ дим, който се сгъстил, та се образувал огромен черен човек с червени очи, светещи като въглени, и страшни дълги зъби. Имал големи зелени крила.
Исполинът рекъл с гръмовит глас:
— Мене ли викаш? Аз съм Бахах, най-силният от духовете. Какво искаш?
— Искам да принудиш дърваря да ми продаде имота си. Ако не се съгласи, накажи го! Прави каквото правиш, накарай го да ми продаде своята земя!
— Ще сторя каквото искаш, но трябва да помниш едно: и да се съгласи момъкът да ти продаде имота, и да откаже — твоята душа ще бъде моя в продължение на десет години след смъртта ти. Съгласен ли си?
— Съгласен.
— Подпиши тогава с кръв, че си съгласен.
И духът подал на благородника лист от кожа и калем от тръстика.
Оня си порязал ръката, натопил калема в кръвта и се подписал. Духът взел кожата и се изгубил.
Още същия ден той срещнал в гората дърваря, който се уплашил доста, като го видял. Момъкът познал, че пред него стои дух, та побягнал навътре в гората. Но духът изведнъж пак се явил пред него.
— Какво искаш от мене, могъщ дево? — попитал момъкът с треперещ глас.
— Искам да си продадеш имота на благородника.
— Зарекъл съм се да не го продавам.
— Ще получиш петдесет хиляди жълтици и всичко, каквото поиска сърцето ти.
— Нищо на тоя свят не ще ме накара да си продам земята.
— Пази се, момко! Аз съм много силен.
— Знам това, дево. Боя се от тебе, но не искам да стана безчестник.
— Безчестие ли е това да направиш добро на своите близки? С десет хиляди жълтици ще купиш много по-хубав имот. Майка ти и сестра ти ще живеят в обилие и разкош. Нито ти ще работиш, нито те ще се мъчат. Съгласи се!
— Не, дево, не мога.
— Знай тогава, че ще те накажа. И ще те наказвам, докато се съгласиш.
Духът прострял ръката си към мястото, където била къщата на дърваря, казал няколко магични думи и се изгубил.
Когато момъкът се завърнал у дома си, той видял, че духът наистина се е заел да му отмъсти. Покривът и стените на къщата били пробити — зеели дупки. В градината и нивата били израсли бодливи храсти.
— Какво се е случило? — запитал той майка си и сестра си, като ги видял, че плачат.
Те му казали, че били в градината. Поливали цветята. Отведнъж се задал черен облак, спуснал се над къщата, задухал студен вятър. Разтърсила се земята, заблестели светкавици, загърмяло. Буря завилняла по нивата и градината. Вятърът бил толкова силен, че повалил на земята и майката, и дъщерята. Тъй лежали те дълго в несвяст. Когато дошли на себе си, видели, че къщата е пробита, а в градината и нивата няма ни цветя, ни жито, а бодливи храсти.
— Какво да правим? — рекла майката и почнала да си кърши ръцете.
— Не се тревожете! — ги утешил синът. — Още утре ще повикам зидари да поправят къщата. А пък аз ще се стегна да изкореня тия трънливи храсти и да засадя цветя.
Така и станало. На другата вечер къщата била поправена, а момъкът изчистил една част от градината.
— За десетина дена — рекъл — ще поправя пакостите, които ни е направил злият дух.
Но когато се събудили на сутринта, видели, че и на покрива, и на стените зеят същите дупки, които били поправени през деня. В градината не се и познавало, че е чистено: храстите били израсли отново — по- гъсти и по-високи.
Тогава момъкът си спомнил за тоягата от лимоново дърво. Той я взел, ударил с нея три пъти по земята и рекъл: „Белам! Телам! Селам!“
В същия миг се появил висок и хубав момък със сини очи, бляскав като звезда, с бели дрехи — сякаш от сребро.
Сиянието, което се излъчвало, било толкова силно, че всички си затулили очите. Тогава се чул глас:
— Не ме ли познаваш, сине мой?
— Лицето ти не познавам — рекъл той, — но добрият глас и кротките ти сини очи ми напомнят оня старец, когото отдавна не съм виждал.
— Аз съм оня, който беше някога старец. Ормузд ме беше пратил да накажа един злосторник, но аз се смилих над него, та го пощадих. С това аз оскърбих Ормузд и той ме прокле да прекарам сто години на земята в неволя. Ти едничък се съжали над мене и ми помогна. Аз знам защо си ме повикал. Не бой се: всичко ще стане от добро по-добро! Аз съм от тези, които превръщат злото на добро: това ни е работа. Затова хората казват: „Всяко зло за добро.“ Ние учим лекарите да използват отровите за лекарства. Ние превръщаме грозните гъсеници в хубави, пъстри и леки пеперуди. Черните облаци разтапяме на благодатен дъжд, за да оросим нивята и градините. Хайде сега излезте от къщата, защото след малко няма да я има!
Когато синът, майката и дъщерята излезли на двора, те видели, че непознатият докосва с лявата си ръка къщата. Тя изведнъж рухнала. Превърнала се на куп тухли и прах. Но след това духът си прострял десницата и на мястото на съборената къща се издигнала изведнъж нова — висока, голяма и хубава като дворец. Всред нея имало вътрешен двор с градинка и голям водоскок.
След това духът се обърнал към нивата и градината и тутакси големите бодливи храсти цъфнали. Явили се цветя, каквито никой не бил още виждал: едри като ябълки — червени, румени, бели, златистожълти, тъмночервени, току-речи, черни. Те издавали приятна, упоителна миризма.
Непознатият казал на момъка:
— Тия цветя израстват за пръв път на земята. Те са трендафили. Стъблото им е бодливо, но цветовете — великолепни. Додето живее вашият род, те ще растат само в тая градина, а после ще се разпространят по цялата земя. От тях може да се получи масло, което е най-благовонно от всички ухания.
