къде е неговото царство?
Придворните смутено се спогледали.
— Щом никой от вас не знае къде да търсим княгинята — казал царят, — ще трябва да повикаме други да я потърсят.
И той обявил още същия ден, че ще даде дъщеря си за жена на оногова, който я намери и доведе при него. Освен това ще му даде и половината от царството си.
Скоро надошли много рицари—все князе, царе и царски сродници — да заявят на нещастния цар, че тръгват да търсят дъщеря му. Те били въоръжени бляскаво. Всички били напети юнаци и водели подире си голяма свита. Дълго време се не чуло за тях нищо. Върнали се малцина и всички заявили, че не са могли да намерят княгинята.
Царят се надявал, че някой от останалите рицари ще успее да открие и доведе дъщеря му. Но никой от тях не се върнал.
Тогава тежка скръб като черен облак обгърнала двореца. Всички надежди угаснали. Никой не вярвал вече да се върне княгинята.
През това време Вили, придворният говедар, продължавал да върши своята работа. Но като изкара говедата, той се спирал — да погледне от високата поляна към двореца — тъкмо към оня прозорец, пред който обичала преди време да застава княгинята и да слуша неговата песен. Там се не показвал вече никой. Завесите били спуснати.
И Вили си казвал:
„Онова старче ми обеща, че ще ми помогне да стана цар и да се оженя за най-хубавата мома на света. По-хубава от нашата княгиня не знам да има. За нея искам да се оженя. Ала къде и как да я намеря?“
Тъй си казвал той и все се надявал, че джуджето ще дойде отневиделица да му помогне. Но то не идвало. И говедарят решил, че го е излъгало.
Един ден, както стоял на поляната, Вили видял, че из земята излиза старчето, застава срещу него и му казва:
— Ако тръгнеш право към север ще я намериш. Натам тръгни: към север, право към север!
Веднага след това джуджето изчезнало и Вили не знаел дали да вярва на очите си. Може най-сетне тъй да му се е сторило.
Вечерта той поискал да се яви пред царя. Казал за това на главния готвач. Оня му рекъл:
— Защо ти трябва да безпокоиш царя? Ако искаш да ти се уголеми заплатата, аз ще отида при царя и ще му кажа. Ти заслужаваш наистина по-голяма заплата, понеже си работлив и верен човек. Сам аз ще настоя и царят ще ме послуша, сигурен съм.
— Не — казал Вили, — аз искам да поговоря с него по друга работа.
— По каква?
— Искам да ми позволи да тръгна да търся нашата княгиня. Готвачът се изсмял.
— Приятелю — казал, — това не е говедарска работа. Я си гледай стадото. Не видя ли колко юнаци се погубиха?
Но Вили настоял. Отвели го при царя.
— Какво има? — запитал господарят.
— Толкова години ти служа, царю честити, вярно и честно. Ти си бил към мене винаги много добър. Искам да ти се отплатя за добрината. Дай ми отпуск да тръгна да търся княгинята.
Царят не се изсмял на говедаря, но казал на околните:
— Жалко е, че тоя момък си е изгубил ума. Що е станало с него? Вижте някак да му се помогне.
— Не, царю честити — рекъл Вили. — Аз не съм луд. Но може да полудея, ако ми не позволиш да потърся княгинята. Аз я обичам толкова, колкото и ти, колкото и всички други тук.
— Добре — казал царят. — Ако е за позволение, давам ти го. Само кажи ми по-напред къде мислиш да я търсиш. Толкова рицари — все князе и царе — загинаха за дъщеря ми, та жал ми става за тях. Никой я не намери. Та ти ли, който дори не си учил да въртиш оръжие, а знаеш само да пасеш говеда, ще я намериш? Може да я е отвлякъл някой змей! Как ще се бориш с него, за да я освободиш? Може пък да я е откраднал рогатият исполин. Надяваш ли се да го надвиеш?
— Ех, ако загина, царю честити, поне ти не ще изгубиш нищо!
— Не, не. Аз ще изгубя добрия си говедар, а добър говедар се намира толкова мъчно, колкото и добър държавен съветник.
— Царю честити — настоял Вили, — аз съм решил да тръгна, па каквото ще да стане.
Царят отстъпил. Той позволил на пастира да замине и заповядал да му дадат кон и оръжие. Но Вили нито взел оръжието, нито яхнал коня. Той се задоволил само с това — да си вземе храна за по пътя.
Тръгнал. Вървял все към север, както му било казало джуджето. Много дни поред пътувал. Минал полета, гори, планини, бърда, реки. За да провери дали не е тръгнал в друга посока, всеки ден се спирал на пладне, когато сенките са най-къси. Обръщал се с гръб към слънцето и тръгвал право натам, накъдето сочела сянката му, като запомнял точно посоката.
Най-после стигнал до едно голямо езеро. Сред езерото имало остров а на него се издигал висок, замък. До замъка не можело да се отиде, тъй като нямало лодка. Но Вили почнал да обикаля по брега, за да разгледа замъка от вси страни. Замъкът бил заобиколен от дървета; виждали се само горните му катове. Дълго вървял Вили, докле стигне до оная част на езерото, дето замъкът бил най-близо до брега.
Там се спрял. И ето че от един прозорец на най-горния кат се показала хубава руса девойка и почнала да му маха с пъстра копринена кърпа. Вили познал царската дъщеря. Познал и кърпата й: с нея се пребраждала тя, когато излизала набързо да погали агънцето си.
Сърцето на момъка затупкало от радост. Но как да мине през езерото, та да отиде в замъка? Дошло му на ум да повика на помощ едно от джуджетата. Извадил Вили костената свирка и засвирил с нея. Дошло онова момченце, на което бил намерил обувката.
— Добър вечер, говедарю. Защо ме викаш? С какво мога да ти помогна?
— Иска ми се, момченце, да мина през това езеро на острова, дето е замъкът. Можеш ли ми помогна?
— Мога, мога. Ще се превърна на орел и ти ще ми се качиш на гърба, да те пренеса отвъд.
В миг джуджето се преобразило на орел. Вили го яхнал и след малко се намерил на острова. Влязъл в замъка и по миризмата познал къде е кухнята. Отишъл при готвача и го помолил да му даде някаква работа.
— Работа ще се намери — казал готвачът, — но най-напред кажи от каква работа разбираш.
— Говеда паса.
— Добре. Тъкмо сега ни трябва говедар. Предишният изгуби една крава и нашият господар, царят- исполин, заповяда да му отсекат главата. И с тебе ще стане същото, ако изчезне някое говедо.
— Нищо. Съгласен съм. Ще бъда внимателен. Аз съм още от момче говедар, та съм свикнал с тоя занаят.
На другата заран Вили изкарал говедата на паша. Островът бил голям, пасбища имало много. Говедарят извадил свирката си и засвирил. А от време на време издрънквал и със звънеца, що му било дало джуджето. Говедата се навъртвали все около него.
Когато докарал вечерта говедата, княгинята стоела зад прозореца и го гледала: но тоя път не му направила знак, защото великанът бил на двора и броел говедата, както минавали едно по едно към обора.
— Само да си имал късмет да изгубиш някое говедо, веднага ще те заколя! — викнал той на Вили и продължавал да брои.
Излязло, че говедата са всички.
— Добър пастир си ти — казал тогава исполинът. — Аз съм строг, но обичам ония, които си гледат добре работата. Ще ти дам голяма заплата, за да останеш при мене завинаги. Надявам се, че ще бъдеш все така внимателен.
Като рекъл това, той потупал пастира по рамото и заповядал да го нагостят добре. После отишъл на брега, качил се на своя вълшебен кораб, който плувал, накъдето му каже човек, и обиколил няколко острова. Тъй правел той всяка вечер и всички риби, които живеели в езерото, се издигали над водата, щом корабът мине край тях, да се поклонят на царя.
