Примък-отмък

посрещна.

И наистина, на другия ден тя излязла да посрещне мъжа си още на залез-слънце. И тъй го посрещала всеки ден.

Един ден майката отишла на гости у дъщеря си, да я види и да разбере как живее с мъжа си. Влязла в къщата, гледа — дъщеря й шета.

— Добър ден, дъще — рекла. — Кой те е накарал да работиш? Мъж ти ли? Как не го е срам? Бог да го убие, проклетника! Какви не обещания даваше, преди да те вземе. А сега как е? Примък-отмък прави ли?

— Какъв ти примък-отмък? Ни примък, ни отмък прави, ами дойде вечер, па ме накара да държа рогозката, че като захване с тоягата — ще я съсипе от бой. Нея бие, а мене боли.

— Тъй ли? А защо я бие?

— Бие я, че не му била сготвила, не му отнесла ядене на нивата, не го била посрещнала.

— Истина ли, дъще? Тъй ли прави тоя изедник?

— Тъй прави, мамо. И аз от страх, ща не ща, готвя, чистя, меся, пера, ядене му нося, посрещам го. Само мир да има.

Ядосала се майката. Заканила се, като си дойде вечерта зет й, да го нахока хубаво, та да разбере как се гледа богатска щерка. Седели с дъщерята, цял ден приказвали и корели мъжа. На мръкване жената тръгнала да го среща, но майката й не дала.

— Много ти е потрябвало да го срещаш! — рекла. — Не може ли да си дойде сам? Седи си тук! Нека посмее само да ти каже дума, ще видиш как ще го насоля.

Жената си останала вкъщи. Върнал се мъжът. Бабата го посрещнала с клетви и ругатни. Надумала му всичко, каквото й дошло на устата. Той не казал дума. Грабнал сопата и набил жена си, а на тъща си вързал на шията един поводник от добитъка, отвел я в обора, стегнал й ръцете отзад, завързал я на яслата и й сипал купчина слама, па рекъл:

— Тая слама ще я изядеш всичката през нощта. Ако намеря нещо неизядено пред тебе утре заран, ще те пребия.

После си отишъл вкъщи и легнал да спи. На жена си не казал дума — ни добра, ни лоша. Бабата почнала да дъвче сламата и да я плюе, па да я затъпква с нозете си — да я не намери зетят на сутринта пред нея. Цяла нощ дъвкала и плюла. Влязъл на заранта мъжът, видял, че пред бабата няма слама, отвързал я и й казал:

— Добро добиче си, но ти е много дълъг езикът. Хайде си върви сега — да не съм те видял вече!

Тъщата побягнала, без да се обади на дъщеря си. Тичешком стигнала в своето село. Като си влязла вкъщи, ревнала да плаче и да се вайка пред стареца. Всичко му разказала — и що било, и що не било.

Послушал старецът, па рекъл:

— Добре ти казвах аз да не глезиш дъщерята, а да я учиш на работа, но ти не слушаше. Чакай да отида да видя какъв е тоя страшен зет.

Отишъл и той в селото.

— Добър ден, дъще.

— Добре дошъл, татко.

— Е, как е? Работиш ли? Хубаво правиш. Всеки трябва да работи. Добре е станало, че мъж ти те е понаучил на домакинска работа — да не ти се смеят съседките. Ами той къде е?

— На нивата. Съсипах се, татко, от работа. След малко ще трябва да му нося обед, а като се върна — ще седна да кърпя. Па после вечеря ще готвя, говедата ще прибирам, кравата ще доя… От работа няма накъде. А пък той да видиш какъв е!

— Какъв, дъще?

— Не стане ли нещо вкъщи, както е поръчал, бие рогозката, та ще я съдере от бой.

— Слушай, дъще, на такъв мъж само с две неща се надвива: със слушане и добра дума. Прави, каквото ти каже, не му отвръщай — и всичко ще върви като по масло.

Вечерта жената рекла на баща си:

— Дали да отида, татко, да го срещна?

Тя все се надявала, че баща й ще я спре. Но той й казал:

— Не ще и питане, дъще! Иди! Щом ти е поръчал да го посрещаш, ще го посрещаш. Дори отиди по- далеч от онова място, дето отиваш друга вечер.

Отишла жената доста надалеч от селото да посрещне мъжа си. Той се зарадвал, като я видял.

— Много надалече си излязла тая вечер да ме срещаш, булка. Сама ли се сети, или ти каза някой?

— Татко е вкъщи. Той ми поръча.

Влязъл си мъжът вкъщи. Ръкувал се с тъста си, целунал му ръка, седнали на трапезата, навечеряли се, заговорили. До късно седели, пили вино, приказвали си — както приляга на зет и тъст. А за рогозката и дума не ставало. Нито за сламата, дето дъвкала и плюла бабата.

На заранта старецът се приготвил да си върви. Зетят го изпратил далеч над селото и му подарил един скъп кожух от лисичи кожи. Метнал му го на рамото, целунал му ръка и се завърнал у дома си — да си гледа работата.

А бабата чакала своя старец на прага. Като го видяла, че иде отдалеч и нещо му се червенее на гърба, викнала: — Леле боже, горкият старец! Оня проклетник накара мене да дъвча слама, а него го е бил, бил, та му е чак одрал кожата!

,

Информация за текста

© Николай Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: filthy 2010

Издание:

Николай Райнов. Български приказки

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005

ISBN 954-739-618-8

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15738]

Последна редакция: 2010-04-03 08:30:00