говедата, а по хората, които — когато са глупави — са от говеда по говеда. Ти се люшкаш на бесилката, а аз си карам колата с тия обувки, що скъсах, за да изпълнявам заповедите ти. Е, хе-хееее! О, хо-хоооо!
И пак се закискало.
Князът се преструвал на умрял. Като се уморило от смях, дяволчето-джудже извадило от джеба си едно листче — същото листче, което князът познавал много добре — и като го поднесло под носа му, рекло:
— Байно ле, байноооо! Виждаш ли това листче със слепите си очи и знаеш ли що пише на него? Оня проклет магьосник, който ми написа на тая хартийка името, ме задължи — седем години да слугувам на оногова, който вземе листчето. А ти ме държа като свой роб не седем години, а ден до пладне. И, хи-хиииии! У, ху-хууууу!
Толкова весело било на старчето, че току пъхало хартийката под носа на княза и се кискало.
Но пословицата казва: „Не всеки, който виси на бесилка, е мъртъв“. Да, за княза можело да се каже, че е напълно жив. Той грабнал листчето и казал:
— Силферзумуне, мой робе! Чуй какво ще ти кажа!
— Какво ще заповядаш, господарю?
— Ето какво. Остави шегите настрана. Прережи въжето, снеми ме от бесилката, па направи двореца и всичко друго точно както си беше до снощи. После доведи жена ми, а на баща й направи да порасне на гърба една голяма буца: голяма колкото диня.
Джуджето направило всичко, както му било заповядано. Нощта минала щастливо. А на сутринта царят се събудил и усетил, че го сърби гърбът. Почесал се и напипал буцата. Тя го не боляла, но го сърбяла силно. Извикал лекаря да го прегледа. Оня го намазал с някакво лекарство — най-доброто за такива отоци, — но не помогнало. Буцата станала дори по-голяма. Пратил царя за други лекари.
Дошли. И техните лекове му не помогнали никак. Буцата все наедрявала. Толкова му тежела, че не можел да върви.
Към прозореца той не поглеждал. Па и защо да поглежда? Двореца го няма, зет му е обесен. Но по едно време, кой знае как, пред очите му се мярнало нещо бляскаво. Загледал се той: петлите над зетьовия му дворец.
Повикал веднага придворните.
— Я погледнете там! Виждате ли нещо?
Заглеждат се царедворците, проточили шии към прозореца. Опулват очи. Зяпват от учудване. Виждат зер — как да не виждат: дворецът е отново на мястото си!
Чудят се придворните. Дваж повече се чуди царят. Какъв е тоя дяволски дворец? Една нощ го има, друга го няма!
— Я пратете да извикат дъщеря ми!
Търсили я, търсили, не могли да я намерят никъде. Къде ще да се е дянала?
— Дайте носилката и ме вдигнете да видя още ли виси оня на бесилката!
Качили царя на носилката, защото не можел да ходи поради тежката буца. Отнесли го на мястото, дето била бесилката. Нито от зетя му имало диря, ни от бесилото. Земята си била равна, сякаш не е никога копана, за да се издига там бесилка.
Зачудил се царят още повече.
— Чакайте! — рекъл. — Чакайте да помисля.
Снел си короната, па се почесал по тила. Мислил, мислил, нищо не измислил. Той забравил дори и буцата. Гледа — оня дворец все още стърчи, а петлите се въртят и светят ли, светят.
— Я ме отнесете в оня дворец!
Отнесли го. Никаква промяна: всичко си е, както си било преди това. Градината си е градина, розите — рози, а слугите ходят между дърветата и си приказват тихо. Князът и княгинята — и двамата засмени — излизат да посрещнат царя. Той ги поздравява, дори ги прегръща и целува, но му се не вярва, че всичко това е наистина.
— Ако всичко това е вярно, тая работа не може да бъде чиста. Дяволска намеса има тук. Да вярвам ли на очите си?
— Добър ден, скъпи ни татко! — му казва зетят и продължава да се усмихва.
Царят го гледа с облещени очи.
— Кой си ти? Ти ли си зет ми?
— Аз съм, разбира се. Кой друг може да бъде? Твоята дъщеря има само един мъж.
— Че как тъй? Нали те обесиха вчера по моя заповед? Аз видях с очите си.
Князът се изсмял.
— Почакай малко, татко — рекъл той, — да си измия още веднъж ушите, за да бъда сигурен, че чувам добре.
И като влязъл в стаята си, извикал Силферзумун и му заповядал да махне буцата от гърба на тъста му, па се върнал при гостите.
— Я повтори още веднъж, татко, онова, що каза преди малко!
— Казах, че по моя заповед ти биде вчера обесен като измамник. Князът се изсмял още по-силно:
— Ти си сънувал, татко, неприятен сън. Това, което казваш за бесилката, е толкова вярно, колкото би било вярно, ако аз кажех, че имаш на гърба си буца.
— Буца ли? Че как да…
Царят щял да каже: „Че как да нямам?“ — но се пипнал по гърба и ръката му паднала като отсечена: никаква буца нямало там. Това го забъркало съвсем.
— По всичко се вижда — казал той, — че или по-рано съм сънувал, или сега сънувам. Не дойдох ли вчера тук? Двореца го нямаше: вместо него имаше хижа и в нея седеше ти, парцалив като просяк. После те вързаха — добре помня това, — обесиха те, аз легнах да спя и като се събудих, и буца имах на гърба си, и дворецът беше отново тук, както е сега, както беше и оня ден.
— Какви са тия измислени работи, татко? — обадила се дъщерята. — Ти си наистина сънувал.
И като се обърнала към придворните, рекла им:
— Кажете на царя, не е ли сънувал всичко това? Те мълчели. Не знаели що да кажат. Обадил се отново князът:
— Наистина негово величество е сънувал грозен сън. Особено онова с бесилката й с буцата. Мислите ли, че е току-тъй лесно да се обеси царски зет, па при това и княз? Кажете де, недейте мълча! Ще се дам ли аз да ме обесят току-тъй, дори без да са ме съдили? Па и кой от вас би се осмелил да каже, че царят мисли зло на своя зет? А? Кажете де!
Всички придворни се поклонили в знак на съгласие. Смеел ли някой да каже, че царят не е сънувал?
Като видял и чул това, царят казал, след като си разтъркал очите:
— Всички вие сте прави. Сега чак ми се избистри умът и аз разбрах, че трябва да съм сънувал. Особено това с буцата… О, то беше неприятен сън. Дано се не повтори вече.
— И да се повтори, и Да не се повтори — казал князът, — едно трябва да запомним всички: не бива да бесим невинни хора, па дори и насън!
На царя станало много драго, че не е обесил зетя си, а само е сънувал, че го беси. Той се развеселил. Никой след това не му споменал за станалото. Ако се отворело случайно дума, всички казвали, че е сънувал.
Царят заживял честито със зетя си и дъщеря си. Неприятният сън се не повторил вече. И сам князът бил станал скромен в своите искания: което можел да върши сам, не карал духа да го върши. Когато наближил краят на седмата година, дошъл Силферзумун.
— Моля ти се — рекъл, — Дай ми листчето! От моите услуги, както виждам, ти вече нямаш нужда. По- рано тичах толкова много, че не можех да се видя със здрави обуща, а сега за шест години и един чифт не мога да скъсам. Пусни ме на свобода.
— Ще те пусна — казал князът, — ако ми оставиш замъка и всичко друго, което получих от тебе. Разбери най-сетне, че ми се никак не ще да се люлея още веднъж на бесилката и да лъжа царя, че е сънувал.
— Съгласен съм — рекъл духът. — Подарявам ти всичко. Князът му дал листчето и духът се изгубил. Що се отнася до двореца и до другите неща, те останали на княза. Силферзумун не му ги отнел, защото и злите
