благодари на Ян и му казва:
— Кажи що искаш. Каквото и да пожелаеш, ще бъде изпълнено.
— Искам от оная трева, с която се хранят вълците.
Мерлен му посочва къде расте необикновената трева. Ян започва да скубе. Наскубва огромна купа трева и я понася.
Тоя път Матей Скъперника бил уверен, че ратаят му не ще се върне. Ако не го разкъсат злите духове, таласъмите ще го нападнат и ще му изсмучат кръвта. Ако ли се отърве и от тях, Мерлен Магьосника ще го убие с поглед: той не пуща човек да влезе в магьосната гора.
Но ето че Ян се върнал и донесъл вълчата трева. Господарят му се престорил на много доволен.
— Иди я Дай на стадото — рекъл той, — па си гледай другата работа!
Минали се пак няколко дена. На селянина дошло на ум нещо друго. Той повикал Ян и му казал:
— Имам една голяма грижа. Само ти можеш ми помогна. Преди време дадох взаем пари на един таласъм. Срокът изтече, а той не ми ги е върнал. Да бяха малко пари, щях да му ги простя, а те са много, твърде много. Виждам те, че каквото и да захванеш, все го свършваш. Вземи този чувал, па върви, намери таласъма. Поискай му да ти върне парите. Но гледай да те не излъже, че таласъмите са много хитри. Цял ден трябва да брои жълтици, за да ти наброи, колкото съм му дал.
— Това — добре — казал Ян, — но къде живее таласъмът?
— Ще тръгнеш по широкия път и ще се отбиеш после вляво. Като вървиш три дни и три нощи, ще стигнеш до едно широко поле. Сред него се издига много голям камък. Под камъка има подземие: там живее таласъмът.
— Ще отида.
Ян тръгнал. Той подозирал, че господарят му го лъже: дават ли се на таласъм пари? Защо ще му са? Па и за вяра ли е — Матей Скъперника да даде някому толкова пари?
Но момъкът помнел, че се условил — да слуша господаря си, във всичко да му бъде покорен и да му не възразява. Защо пък да не отиде най-сетне? Той е по-силен от хиляда таласъма: той е Ян Юнака.
Тръгнал Ян и вървял цели три дни и три нощи. Стигнал до равнината — широката бретонска равнина, що води към морето.
Високи диви метли растели там. Ян ги настъпвал, за да мине. Смрачило се. Изгрял месецът. Вятър разклатил ресите на върбите. Ян видял малките феи, които изскачали от пъпките. Изскочат ли, пъпките се разцъфтявали. После феите начевали да играят под лунната светлина. Златистите им рокли се развявали и блестели.
Жабите крякали в блатата: една на дебело, друга на тънко, трета като воденично кречетало, четвърта на писъци, на писъци, сякаш някой я е настъпил по крака. Но щом чули, че иде Ян, всички млъкнали. Само един глас се чувал още — гласът на зелената жаба, скрита някъде в листовината на върбалака. Тя пеела плачевно и еднообразно.
Ян се спрял за миг. Жабите закрякали отново. От време на време се дочувал шепот или шумолене. Някое птиче прелитало между метлите. Някой прилеп разклащал листата, прехвръквайки между върбовите клони.
Вдясно на момъка се издигала борова гора. Тя изглеждала през нощта чудновата: сякаш хиляди исполини са се заловили за ръце и вървят бавно нанякъде. През клоните се прецеждали бели, сини, сребристи и златисти светлини.
Ян вървял и от време на време вдигал ръка, па я слагал на очите си — да погледне по-добре. Най-сетне съзрял големия изправен камък сред равнището. Запътил се натам.
Като вдигнал камъка, отдолу току изскочило едно грозно човече — едроглаво, тънконого, цяло обрасло с косми, с дълъг заострен нос — като човка — и със завити нокти като на сокол.
— Скоро дай парите, които дължиш на господаря ми, Матей Скъперника! — викнал Ян.
— Пари ли? Пари ли дължа някому? Я повтори да те чуя! — изпищял заканително таласъмът, па се залепил за крака на юнака и се напънал да си впие отровните нокти в месото му.
Ян го ударил по главата с пестник и таласъмът отскочил, но се залепил за другия му крак. Лесно било за Ян да го настъпи и да го смаже, но таласъмът му трябвал жив. Той го стиснал за шията, пъхнал го в чувала и го завързал отгоре с въжето. Сетне нарамил чувала и тръгнал през полето. Ян бил толкова радостен, че се разпял, колкото му глас държи.
Пак изтекли шест дни и шест нощи.
Матей Скъперника си казал:
„Ян не се върна. Ако беше жив, щеше да си дойде досега: той взема две крачки за една. Сигурно таласъмът го е убил. Но как ли е успял един таласъм — малък колкото котенце — да повали Ян Юнака?“
Матей не можел добре да си обясни как е загинал Ян, но бил сигурен, че ратаят няма да се върне.
„С таласъм се мъчно излиза наглава“ — рекъл, па се проснал на двора под едно дърво да спи.
Спи Матей и сънува. Горещо е и въздухът трепти от жега над дългия прашен път. А по-натам се простира голямата бретонска равнина. Ето високия изправен камък: той стърчи като исполин сред равнището, обрасъл с мъх. Ян е мъртъв. Той лежи наземи, вкочанял е вече. Колкото е голям — изглежда още по-голям, както е легнал. Цяла тълпа таласъми се вие на хоро около него. Гарвани прелитат на ята и скачат по мъртвеца.
Но изведнъж някой защипва Матея по ухото. Кой е? Да не е някой от играещите таласъми? Матей скоква и почва да си търка очите. Господи боже, та това е Ян, неговият ратай! Той е жив — и се е върнал.
— Прощавай, господарю, че закъснях малко — казва Ян. — Затова пък ти нося чувала пълен: я го виж!
Матей поглежда чувала и си казва на ума:
„Гледай, го ти, проклетника: пари ми носи! Жълтици! Чуден момък! Как е можал да вземе от таласъма ония пари, които той не ми дължи, защото не само не съм му ги давал взаем, но не съм го дори и виждал? По-добре, че не са го убили: инак нямаше да ми донесе жълтиците.“
Матей Скъперника забравя носа си. Той забравя всичко. Само едно му се иска: да преброи жълтиците.
А в това време Ян бавно развързва въжето, отваря чувала и го изтърсва. Изведнъж оттам изскача едно дяволче-таласъм, побесняло от яд, с пяна на устата.
Чифликчията изгубва и ума, и дума. Той се озърта насам-натам, па току хваща пътя — дим да го няма. Той тича толкова бързо, че петите му го удрят по гърба. А зад него подскача таласъмът: гони ли го, гони.
Ян ги гледа и се превива от смях.
Много дни и нощи се изминали. Матей Скъперника се не връщал. А през това време слугите в чифлика ядели, пиели и се веселели. Нали не бил там господарят им — нямало кой да ги гълчи. Те вадели от зимника, от тавана и килера каквото намерят за ядене и пиене, и си правели угощения. Отключвали скриновете, пробивали бъчвите с вино, месели баници, печели гъски, кокошки и прасета.
— Ян — казвали те на ратая, — ела да се повеселиш с нас! Много ти благодарим, че донесе таласъма, та пропъди скъперника. Стани ни ти господар: оня няма да се върне!
— Не ща — отвърнал Ян Юнака. — Не ща да ям имота на тоя сребролюбец. Само едно искам: да го хвана за мръсния нос и да го отведа, сред селото. Ще вървя да го диря, ако се не върне след ден-два.
И наистина Ян си взел нещата и тръгнал. Излязъл той на широкия път. Но колкото и да вървял, не срещнал господаря си никъде. После поел малките пътеки, край които растели жълтуги. Птиците пеели над главата му. Хладният ветрец развявал косата му.
На Ян било хубаво. Вечер той лягал на тревата и се заглеждал в звездите, разпръснати по небето. А през деня биел зайци, сърни, дори понякога и глигани. Когато нямало друг дивеч, мерил с лъка си птици. Убие ли нещо, щракал с кремъка си огнивото, запалвал огън, одирал животното и го изпичал — да се нахрани.
Но Матей Скъперника не се виждал все още никъде.
Една заран, когато вървял на ранина, Ян видял далече по пътя, че върви човек. Той идел насреща му. Ян крачел, пеел си и гледал към пътника. А оня бил едър и снажен — цял исполин. На главата му имало нещо лъскаво: слънчевите лъчи блестели по него и то приличало на нова църковна камбана.
Ян наближил. Срещнали се. Изгледали се един друг. Оня бил висок колкото Ян. На главата си носел
