— Добре, — казал той смутено. — Да се облека, па ще видим.
Облякъл си князът военните дрехи и погледнал към морския цар. Било го много яд, че оня го е сметнал за страхливец. Той си изтеглил меча, размахал го и рекъл заканително:
— Хайде, приближи се сега, ако смееш!
Морският цар се навел над княза и разтворил страшните си щипки. Юнакът го ударил с меча, но острието се плъзнало. Замахнал втори път — мечът се плъзнал отново. Я в това време щипките стиснали яко княза за двете ръце и го понесли. Той изпуснал меча, надал ужасен писък — и се пробудил.
Скочил от леглото — нямало никакъв морски цар. Отвън се развиделявало. Князът надул своя рог — и войниците наскачали. Почнали да се стягат за поход. Но когато излизал от палатката, князът намерил досам леглото си голям зелен водорасъл, — като ония, с които била обрасла главата на морския цар. Той го прибрал, да го покаже на баща си, когато му разкаже своя сън.
Върнал се князът с войските си. Но, откак взел оня водорасъл, като че ли някой го омагьосал. Той виждал нощем странни сънища, а денем — чудновати видения. Сънувал огромни дворци от кристал, сапфир и изумруд, в дъното на морето. В тях светели големи елмазени звезди и се леели реки от течен огън. Прелестни моми с бляскава бяла кожа се носели и пеели, накитени с цветя като скреж. Водела ги морската царкиня — най-хубава от тях, много по-хубава от всички земни моми. Когато, през деня, поеме някоя чаша да пие вода, князът виждал в нея отразени очите на морската царкиня — сини, като незабравки, и дълбоки, като самия океан. Понякога, както си седи, дочувал да се носят около него същите песни, които сънувал, че пеят русалките.
Затова той не казвал никому нищо; боял се, че ще му се изсмеят, или ще го сметнат за луд. Криел дори от баща си. Той му не разказал и оня сън, що видял край реката, през време на похода. Нито пък му показал водорасъла.
Но родителите забелязали, че сина им се топи от някаква тайна мисъл. Питали го, — той не казвал нищо. Решили най-сетне да го задомят, — дано се оправи, когато се загрижи за дом и челяд. Но момъкът не харесвал ни една от момите в царството.
— Щом е тъй, — казал царят, — върви си потърси мома другаде! Но недей се бави, че мене и на майка ти ще бъде тежко да живеем без тебе.
Сбогувал се князът със своите родители и тръгнал на път сам-самичък. Не искал — никой да го придружава. Път не знаел — тръгнал, накъдето му очи видят. Вървял, що вървял, стигнал до морския бряг. Спомнил си тогава думите, що му бил казал баща му преди години; да се пази от вода. Макар че го теглело нещо към брега, върнал се, та поел друг път.
Пак вървял дълго — и накрай се озовал отново на морския бряг. Тоя път му се още повече прищяло да се приближи до морето — поне да го послуша, как бучи и се удря о скалите. Но пак му дошли на ум бащините му думи. Върнал се и тоя път. Поел друга посока.
Но колкото и да вървял, не срещал ни човек, ни село, ни град. А храната му се била свършила. Гладен бил. Решил — да се спре в първото село, което срещне. Повървял още малко — стигнал до черни скали, високи като кули. Отвъд тях се виждало морето.
Князът бил много уморен. Спрял се под скалите да си почине. Слънцето залязвало и позлатявало всичко наоколо, и пясъка, и вълните, и черупките по брега; всичко било като червено, разтопено злато. Само скалите били черни, а слънцето се скривало все повече и повече, оставала на небето само една тънка, тънка ивичка, сякаш златно ножче.
Когато и тая ивица потънала в морето, зачули се откъм скалите гласове:
— Хайде, време е! Хайде, време е!
Изведнъж князът усетил, че камъните под него се повдигат. Видял, че плочите, на които седи, образуват нещо като голям престол. Изправените наоколо канари се раздвижили, като живи. Те неочаквано се превърнали на черни великани, навели се, вдигнали каменния престол и го понесли, заедно с учудения княз, право към морето.
Додето момъкът се опомни от почудата, той се намерил всред водата. Но вълните се изправили наоколо, като кръгла стена; великаните спуснали престола чак на дъното, оставили го там и се наредили около него. Те държали в ръцете си по един широк железен меч и по един голям костен боздуган. Отде се явило това оръжие, момъкът не видял. Черните исполини мълчали — те се сякаш вкаменили отново.
Князът се изправил на престола и погледнал нагоре. Над него се издигала празнина — като дълга тръба, през която не смеела да мине нито една риба. А много риби плували наоколо. Навръх празнината се виждало небе, а по него летели сини птици с дълги крила и разцепени опашки. Момъкът не знаел, какви са тия птици, но разбрал, че ще да пътуват много отдалеко.
Мръкнало се. Птици се не виждали. Небето горе почерняло — и се явили звезди. Тогава цялото морско дъно светнало, сякаш озарено някъде отдолу. Заблестели червени корали, сребристи бисери, златни песъчинки, жълти морски звезди. Закръстосвали насам-натам големи риби, прозрачни като стъкло и светли — сякаш в корема им има огън. Едни — сини, други — зелени, трети — червени или теменужни, или пък портокалови.
Зачули се и песни — много по-хубави от ония, що слушал князът насъне. Задали се най-после и прелестните русалки. Те били много на брой, чет нямали. Косите им били златисти или сребристи, а очите — сини или зелени. Тия сладкопойни моми, задиплени в тънки развиващи се дрехи, украсени с цветя, се носели право към княза и пеели в един глас. Когато наближили, каменните великани почнали да се топят във водата, както се топи буца сол. След малко от тях не останало нищо. Тогава вълните нахлули — и празнината над престола се запълнила с вода.
Князът усетил, че вълните го подемат и понасят на някъде. Всичко почнало да играе пред него. Той се уплашил — да не би да се стопи, както се били стопили исполините. След това изгубил свяст.
Когато се опомнил, видял, че лежи на легло от морска трева. Над него се издигал огромен свод от прозрачен синкав камък. По стените на големия чертог, направени от разноцветни камъни — все прозрачни, като стъкло, били изваяни какви ли не морски чудовища, хвъркати риби, стоглави и крилати змии, водни прасета с крила и рибешки опашки, морски костенурки с човешки глави и ръце — и много други. Очите на всички светели ярко, като пламъци, и люспите им блестели.
Додето разглеждал всичко това, князът чул, че нечий силен глас — звучен, като камбана — извикал:
— Донесете гостенина!
И отведнъж леглото се разлюляло, понесено от невидими ръце. Малко след това, юнакът се озовал в престолния чертог на морския дворец. Нищо от онова, що бил видял той на земята, не можело да се сравни по разкош, великолепие и блясък с тоя чертог и неговата чудна украса. Би рекъл човек, че и стените, и сводът, и покъщнината са все от едри скъпоценни камъни, злато и платина — тъй блестяло всичко, изработено много майсторски от водните духове. Замаян от такъв невиждан блясък, юнакът се озъртал наоколо и не знаел, на що да спре очите си.
Но ето, че гръмовитият глас проговорил отново — тоя път по-тихо:
— Добре дошъл в моето царство!
Князът си вдигнал главата и видял пред себе си много стъпала от бял камък. Те водели към широка площадка, дето имало златен престол, а на него седял морският цар. Той не бил такъв страшен, какъвто го видял князът на сън. Нямал ни щипки, ни рибешки опашки. Очите му не били като паници, нито косата и брадата му — от водорасли. На престола седял снажен мъж, хубавец и силен, с буйна сребриста коса и брада, синеок, с кротък поглед. Той бил облечен в златотъкани дрехи. Усмихвал се.
Князът му се поклонил.
— Защо си дошъл тук? — попитал го морският цар.
Чак тогава юнакът си спомнил, защо бил напуснал бащиния си дом.
— Тръгнал съм, — отвърнал той, — да си търся жена. В нашето царство се не намери мома като за мене.
— Доведете най-хубавите моми от моето царство! — заповядал царят.
Изведнъж леглото изчезнало. Стъпалата, на които се издигал престолът, потънали под земята — и князът се озовал пред самия престол на морския владетел.
В това време се разнесъл шум — като от вихрушка. И ето, че се извило около княза бясно хоро; все що имало русалки, заиграли, наловени ръка за ръка, под омайните звуци на музика, която се не виждало, откъде
