Само един мъж бе познала Амра — Черния Странник.
Ала тя го бе познала още като девица — много време преди потопа…
Черният Странник бе познал всички жени на земята.
И кога Мъжът и Жената видяха своето първо Дете, Черният Странник кротко целуна Амра по челото.
И тя позна в лицето му Белия Цар, своя баща.
А той видя в нея Великата Неродена, която бе покрила живота му с позор.
— — — — — — — — —
А Небесният Господар, Амон, слезе на земята, за да запали слънце над челото на първото Дете.
И той ги погледна — и разпали любов в сърцата на безсмъртните — и рече:
В ПУСТИНЯТА МЕ ЗАРОВЕТЕ!
Кога умра, в пустинята ме заровете: там заровете певеца от Север!
Далек от шатрите ме изнесете, мои смугли братя: в пясъка погребете снагата ми!
Видях младия Мугал, когото донесоха мъртъв на бамбукови клони.
Злодейци го бяха убили.
Очите му бяха кървави и гледаха като очи на безумец: така ще гледат очите ми, кога умра…
Чух стареца Талеб, като пееше в полунощ пред шатрите на племето.
Гласът му трептете като жилка на гусла — и в песента плачеше скръбта на вси отчаяни: така ще пее душата ми, кога умра… Бездомно живях — бездомна песен ще пее душата ми низ пустинята…
Живях между смугли. Намразих белите. Не вижда душата никой бял: при смугли ме погребете, мои смугли братя!
Бездомна бе душата ми — и моята стъпка летеше като буря от море до море.
Не намери ръката ми тояга да се опре…
Видях слепеца Руфет, когото бе ужилила черна змия.
Той се гърчеше от болка и пискаше като безумен.
Така се гърчи душата ми цял живот. Така писка душата ми цял живот. Не ме пригледа никой — и никой не ме запита що ме боли.
Като пустиня мълчеше душата ми — и никому се не оплаках, мои смугли братя!
В пустинята ме заровете — в червения пясък на пустинята, — защото в самота искам да оплача себе си, кога умра!
Чух Нефрет как приспива болното си дете.
Провлечено и мудно пееше Нефрет, а сълзи капеха от очите й — и клепачите й бяха мокри като нозе на рибар.
Плач имаше в песента й. В плач живях цял живот, плач ще бъде и моята смърт.
Не ще дойдат — знам аз, — не ще дойдат момите на племето да ме оплачат, защото бях тугин в шатрите.
Не обичат те белите: знам аз.
Мои тъжачки ще бъдат вихрите на пустинята — и смуглите ще ме забравят.
Ала завият ли презнощ луди вихри, понесе ли се пясък на облаци към оазите, ще се вслушат белокоси бедуини, камилари ще оборят глава — и негли ще каже някой с горест — един от мнозината:
„Там плаче певецът от Север. Несретно живя при нас белият, несретно умря…
И ето — плаче…
Нека спомни Пророкът певеца от Север: обичаше ни той — обичаше смуглите! А ние го забравихме — и само пустинята плаче за онзи, който я най-много обичаше.
Душата му се лута — и плач беше последнята му песен!…“
Информация за текста
© 1918 Николай Райнов
Сканиране и разпознаване: sir_Ivanhoe, юни 2008 г.
Редактиране: NomaD, юни, 2008 г.
Публикация
Николай Райнов. Събрани съчинения в пет тома, том 1, изд. „Народна култура“, 1989 г.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8218]
Последна редакция: 2008-06-17 19:49:23
