Николай Райнов
Дворецът на великаните
Норвежка приказка
Преди хиляди години Норвегия била съвсем друга страна.
В гъстите гори не се чували ударите на секира, по морските брегове нямало сегашните хубави градове и селца, никой не хвърлял въдици и мрежи, за да лови риба.
Тогава оная страна била населена от великани. Те живеели цели векове, както ние живеем години. Тия силни хора откъртвали от планините скали и на рамо ги сваляли към брега, дето от тях си съграждали къщи, чиито върхове стигали до облаците и о стените им се биели морските вълни. Техните гласове заглушавали бученето на морето и плашели орлите.
Но тези силни хора, под чиито стъпки треперела земята, били добри и миролюбиви. Те не се карали помежду си и живели като деца.
Най-виден между тях бил Хрунгнир. Всички го слушали — не само за това, че бил най-богат, а и защото бил най-умен. Той обитавал един великолепен замък на морския бряг. Подът на стаите бил постлан с мечи кожи. Масите и другата покъщнина били от злато, украсени със скъпоценни камъни. Но най-голямото богатство на Хрунгнира била Гуру, едничката му дъщеря. Нейните коси били руси и бляскави като звездите, очите й — сини като небето, а кожата й — бяла като сняг.
Най-видните и най-силни великани искали Гуру за съпруга и Хрунгнир я обещал на оногова, който успее да надхвърля и надбяга другите.
Много великани се събрали на уречения ден.
Всички отишли на брега, откъртили големи камъни и почнали да ги хвърлят надалече в морето. Много надалече хвърляли великаните, но най-надалеко хвърлил Андфинд, чийто замък бил много висок, богатството му — голямо, а хубостта му — не по-малка от хубостта на Гуру.
И при надбягването той излязъл победител.
Великаните грабнали Андфинд на ръце и го занесли при Хрунгнир, който заповядал да доведат дъщеря му.
Тя дошла, облечена в небесносиня рокля, украсена със сребърна дантела. Шията и ръцете й били накичени със златни украшения, а косата й — вързана със златна панделка. Хрунгнир хванал Гуру за ръка, завел я при Андфинда и съединил ръцете им. Така ги венчал. Настанала голяма веселба в замъка. До късно яли и пили.
Настъпила нощта. Огънят в огнището угаснал и всички заспали.
Но ето че от планината се задал Один, силен цар, от когото всички се бояли. С него идела въоръжената му войска. Один чул за хубавата Норвегия и поискал да я превземе, та да се засели там с целия си народ. Той знаел, че силата на Хрунгнира и на поданиците му е голяма, затова пристигнал нощем: да завари великаните, като спят.
Один тихо навлязъл с войниците си в залите. Приближили се полека до заспалите и забили мечовете си в сърцата им. В това време Гуру се събудила. Тя станала бързо, облякла се и погледнала към прозореца. Дворът бил пълен с хора. Едни излизали от замъка, като носели нещо на ръце. Гуру познала кървавия труп на баща си.
Тя бързо отишла при Андфинд и му казала:
„Ставай, защото сме изгубени!“
Всички зали били претърсени. Войниците се приближавали към стаята на младоженците.
Гуру знаела една тайна вратичка. Тя я отворила, пуснала Андфинда, затворила я пак — и те тихо и незабелязано се промъкнали и стигнали до морския бряг. Там намерили празна лодка, качили се в нея и потеглили, като оставили всичко мило в ръцете на неприятеля.
Один победил. Той скоро се преселил с всичките си хора и дълго царувал.
За Гуру и Андфинд никой нищо не чул. Дали са потънали, или са излезли сполучливо на суша, никой не знаел.
Один умрял. Други царе го наследили. Изминали се векове. Много черкви се издигнали на това място, дето някога били великанските замъци.
На мястото на Хрунгнировия замък бил построен друг, в който живеел богатият Земунд, чието най- голямо богатство била пак едничката му дъщеря, хубавата Аслог; тя много приличала на Гуру, но по ръст била много по-малка, каквито били всички хора.
Най-богатите и видни момци искали Аслог за жена, ала тя на всички отказвала.
Най-после дошъл един млад княз. Земунд се радвал, че дъщеря му ще носи княжеска корона: той бил уверен, че Аслог този път ще се съгласи. Обаче князът му съобщил, че тя и нему отказала.
Земунд ядосано влязъл при дъщеря си и й викнал:
— Досега се подчинявах на твоите прищевки, но отсега нататък не мога. Аз мислех, че отказа на всички други, за да вземеш някой княз, ала ти отказа и нему. Заповядвам ти до лятото да си избереш някой благородник за съпруг; ако не сториш това, аз ще те омъжа за оногова, който се нрави на мене. Това е моята последна воля!
Аслог слабеела и бледнеела от ден на ден. Тя обичала Орма, бедния Орм, прибран от баща й по милост, за да й бъде другар и прислужник.
В хубавите летни нощи Орм разхождал Аслог с лодка по морето и те заедно се любували на залеза на слънцето, което като огнено кълбо потъвало във водите на океана. А през дългите зимни нощи, когато Земунд отивал на лов или на гости, Орм седял в стаята на Аслог и й разказвал чудни приказки; слугините мълчаливо му пригласяли с бръмченето на вретената.
Земунд много обичал Орм, той го смятал за един от най-добрите си и верни слуги, но никога нямало да му позволи да се ожени за дъщеря му.
Когато Аслог съобщила на Орм заповедта на баща си, той много се наскърбил. Лицето му побледняло.
— Е, Орме — казал бащата в навечерието на летния празник, — утре ще имаме сватба. Можеш ли отгатна кой от благородниците ще бъде избран?
— Не, господарю — отговорил момъкът тихо.
— Аслог има на разположение още един ден — отвърнал Земунд — и ако дотогава не избере никого, ще вземе оногова, когото аз харесвам. Ти ще я придружиш до новото й жилище: със своята вярност ти заслужаваш да станеш началник на нейните слуги.
Орм нищо не отговорил. Той нареждал чашите и шишетата по масите. Когато факлите били запалени и гостите се събрали на вечеря, Орм отишъл при момата, а малко след това се отворила една задна вратичка и две забулени сенки се показали. Те били Аслог и Орм.
Зад скалистите брегове се простирала широка равнина, покрита със сняг. През там минавал пътят за планината.
Аслог не взела злато. Свързала само дрехите си, няколко кожи, лъка и стрелите на Орм и тоя вързоп Орм носел на гърба си.
Те бързали, защото се страхували от преследване. Не смеели да говорят, за да не се чуе гласът им.
Така те изминали равнината и стигнали до подножието на планината. Пътят ставал все по-стръмен.
Аслог се спряла, обърнала се и хвърлила последен поглед към бащиния си дом, чиито осветени прозорци блестели отдалече като звезди. Тя въздъхнала, хванала Орм за ръка и отново тръгнали.
Най-после стигнали до борова гора и се озовали при една колибка, съградена с дъски и обрасла с мъх. Вратата била затворена. Орм потропал три пъти. След малко вратата се отворила и на прага се показал белобрад старец с благородно лице. Той бил постник.
— Аз съм, отче Йерониме — казал Орм и целунал ръка на стареца.
— Добре дошъл, сине мой! — отвърнал старецът, като се засмял. — Радвам се, че още не си забравил своя стар учител. Влезте вътре!
Орм въвел Аслог в колибката, дето имало легло от пух, маса от борови дъски и дървено столче. Момата седнала, защото била много уморена, а Орм разказвал на своя учител, че Аслог е решила да остави всичко и да стане негова жена. Накрая помолил стареца да ги венчее и той сторил това с радост.
Когато старецът произнесъл „Амин“, младоженците му целунали ръка и пак тръгнали. Старецът ги изпратил, показал им най-късия път и като ги благословил още веднъж, върнал се в колибата.
Орм и Аслог бързали. Призори стигнали до един венец от скали и Орм ги посочил на Аслог:
