Животни във воденица

— Хайде сега попейте пък вие.

Гостите накарали магарето да запее. Но до песен ли било на клетото магаре? Като си спомнело само мечешката песен, кръвта му се смръзвала и космите му настръхвали: гърбът му ставал като четка. Нямало що — трябвало да пее. И то се поизкашляло, па запяло:

Я излез навън — да видиш
що имот виси на вратня!
Я излез навън — да видиш
какво е чудо станало!

Като чули тая песен, вълците и мечките се спогледали. На всички се приискало някак да излязат да видят, но никой не се решавал. И те се поуплашили малко от смелите гости. Най-сетне пратили едно мече — уж да донесе вода от извора. Майка му му пришепнала на ухото да излезе да види какво виси на вратнята, па да се върне и да им каже.

— Ако е нещо лошо и страшно — рекла му тя, — бягай в гората и се не връщай! Ако ли не е страшно, ела ни кажи.

Излязло мечето, погледнало към вратата — и що да види: обесен вълк! От страх мечето търтило към гората; не посмяло да се върне във воденицата. Минало някое време, мечките и вълците разбрали, че на вратата има нещо страшно, та мечето е избягало. Пратили второ мече — да види. И нему пришепнали същите думи. И то видяло обесения вълк на вратата — па побягнало в гората. Едно по едно, тъй изпратили всички мечета — уж за вода, уж да видят защо са се забавили тия преди тях, но никое се не върнало. А в това време гостите треперали от страх и си шепнели:

— Тия домакини пратиха мечетата по гората — да свикат всички мечки и вълци, та да ги гостят с нашето месо.

А вълците по едно време рекли на мечките:

— Къде ви останаха децата? Нали ги бяхте пратили за вода? Още ги няма.

Една вълчица си пратила вълчето — уж да види къде са останали мечетата, но му пошепнала, ако види нещо страшно на вратата, да избяга в гората. Вълчето също излязло, видяло обесения вълк и побягнало. Друго пратили — и то избягало в гората. Тъй избягали всички вълчета.

— Къде ни останаха децата? — загрижили се вълците и мечките. — Я да идем да ги видим!

И те почнали един подир друг да излизат. Останали само един едър вълк и една мечка. Като видели, че ония, които са излезли, не се прибират, те разбрали, че работата е страшна, и се надумали да избягат. Станали и почнали да се озъртат, като не знаели какво да кажат и кой да излезе пръв. На овена се сторило, че се оглеждат кого пръв да изядат, та и той скочил да бяга, но вместо да отвори вратата, рогата му се заклещили тъй, че вратата съвсем се затворила. Вълкът и мечката си рекли наум:

„Свърши се! Щом тоя затвори вратата, сега ще ни правят, каквото ще ни правят.“

И те почнали да се оглеждат не може ли да пробият някъде дупка, за да избягат. Като ги видели как се озъртат, гостите още повече се уплашили. От страх магарето почнало да реве: „Ъ-ъ-ъ-ъ-а!“ — и да рита със задните си нозе — да се брани. Лисицата взела да тича от ъгъл в ъгъл, дано съгледа някъде дупка — да избяга. А петлето скочило на най-високата греда и почнало да пее: „Кукуригууу“ Всички гледали да избягат, кой отдето може, но никой не намирал отде да избяга. По едно време овенът, както се бил заклещил с рога във вратата, смогнал да се откъсне и вратата се отворила. Вълкът и мечката побягнали, а гостите останали и се успокоили.

Събрали се след малко зверовете в гората и почнали да си говорят.

— Ох, едвам си сбрах душата от страх и бягане! — рекъл един вълк.

— Питаш ли мене? — казал друг.

— Добре, че се отървахме! — рекла едната мечка.

— Ако бяхме останали още малко, щяха да ни избесят — казала другата.

— Ами какво направиха с вас? — запитали избягалите оня вълк и оная мечка, които били останали след тях във воденицата.

— Не е за разказване! — рекъл вълкът. — Като се хвърли оня с рогата, че натисна вратата — никому не даде да побегне. Другият пък с дългите уши току риташе и викаше, колкото му глас държи: „Дръжте ги! Дръжте ги, че ми се иска и вълк да обеся, и мечка! Дръжте ги, не ги пущайте!“

— Ами чу ли — казала мечката — какво викаше онова малкото от гредата? „Я дайте скоро въжето да го вържа тук, я го дайте, че ми се не слиза да го търся!“ А оная пък с дългата опашка като се емна от ъгъл в ъгъл — да търси въжето! Малко още да бяхме останали — и щяха да ни обесят.

,

Информация за текста

© Николай Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: filthy 2010

Издание:

Николай Райнов. Български приказки

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005

ISBN 954-739-618-8

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15740]

Последна редакция: 2010-04-03 08:30:00