Николай Райнов
Сполуката
Имало едно време един момък, много работлив и сръчен; той все работел — и денем, и нощем — и все присърце вършел каквото залови, но пак не можел да изкара дори за прехрана. Върти, суче, работи — дето се казва — като вол, а все не успява. Другарите му с по-малко труд и сръчност печелели два пъти повече от него. Не му вървяло никак. Стане ли ратай в някоя къща, там идвала заедно с него несполуката: добитъкът почвал да боледува и да мре, нивите не раждали нищо, ливадите съхнели, преди да порасте тревата. Дори хората в тая къща лягали от болест, та мрели един по един. Колкото и да бил похватен и прилежен тоя момък, никой господар не го искал за свой ратай. Той почнал да работи занаят, но и там не успявал: пак идвали беди подир беди, та майсторите го пъдели. Отчаял се момъкът и един ден си рекъл:
— Не ми върви в нищо. Каквото и да заловя, колкото и да се трудя, все не успявам. По всичко се вижда, че съм човек без късмет. Никъде вече не ме искат да им работя, ами да стана, че да отида там, дето се отрежда на хората сполуката, и да попитам тоя, който определя щастието на хората, дали все така ще живея, или ще настъпи и за мен честито време.
И той тръгнал. Вървял, вървял, отишъл много надалеч, ала не можал да научи къде се отрежда сполуката; питал когото срещне, но никой не му казал: едни само се смеели, други му се подигравали, трети свивали рамене, четвърти му казвали, че не е с ума си. На една поляна край пътя видял, че овчар пасе двеста овци. Нито една от тях не била здрава: коя куца, коя сляпа, коя келява — всички били недъгави. Момъкът съгледал овците и като ги видял все нехвели, рекъл си на ума: „Ето още един като мене. И на тоя не му върви. Двеста овци има, а ни една не е читава.“
И се отбил на поляната да се поразговори с овчаря.
— Помага бог, овчарю! — рекъл момъкът.
— Дал ти бог добро, момче — отвърнал овчарят. — Накъде си тръгнал?
— А бе, брате — почнал да му се оплаква момъкът, — откакто съм се родил, все се трудя и мъча, а пък не мога да изкарам колкото за хляба. Не ми върви — и това си е! Тръгнах най-сетне за там, дето се отрежда сполуката на хората, да питам до гроб ли все така ще ми върви, или ще дойде и за мене ред да видя сполука. Не знаеш ли, брате, накъде се намира това място, дето се дели хорската сполука?
— Не съм чувал — рекъл овчарят — за такова място. Но ако ти помогне бог да го намериш, ще те моля и за мене да попиташ. Ето, от дълги години овчарувам; най-напред имах десет овци, а сега имам двеста, но една с една не са: коя шугава, коя сляпа, коя куца, все недъгави. Питай оня, който дели сполуките, защо е това и докога ще трае тъй.
— Ще питам — обещал момъкът и си продължил пътя.
Пак вървял, вървял, изминал сума път. Дошъл до някаква река, минал по моста и се спрял под една круша да си отпочине и да пие вода. Като седнал под крушата, тя го попитала:
— Накъде ходиш, побратиме, та си се толкова уморил?
Той разказал на крушата всичко и я попитал не знае ли къде се отреждат хорските сполуки.
— Не знам — рекла му крушата, — но ще те моля, ако намериш това място, да питаш й за мене. Ето, виж ме: всяка пролет цъфтя, а не мога едно зърно да вържа. Питай, моля ти се, оня, който раздава на хората сполуките, от какво е това и докога ще бъде все тъй.
— Добре — казал момъкът, — ще попитам, само да стигна до онова място.
Починал си той, па се запътил отново. Питал, разпитвал, никой не могъл да му каже. Срещнал го на един кръстопът някакъв пътник и го заговорил:
— Накъде, побратиме, ако е рекъл господ?
Момъкът и нему разказал всичко, па го запитал не е ли чувал де се делят на хората сполуките.
— Ще ти кажа — рекъл му пътникът. — Аз тъкмо оттам ида. Хвани тоя път, по който се връщам аз, и върви все направо. По него, по него, докато стигнеш до една планина. Ще уловиш пътеката и ще се качиш навръх планината. Там има едно много широко поле, а край него — лозе. Като стигнеш там, ще видиш един старец с бяла брада, който копае лозето с две мотики: във всяка ръка държи по една мотика. Накрай лозето ще видиш колиба; влез вътре, вземи една мотика, па тръгни, та копай след стареца, но си мълчи. Само копай, колкото можеш, и нищо недей продумва, докато не те запита старецът. Работи при него, той няма да те остави гладен.
Момъкът уловил пътя, а скоро се провидяла и планината. Тръгнал по една пътека към върха. Ходи, ходи, край няма пътеката: все кърши нагоре, наляво, надясно, губи се между храсти и дървета, чупи се между скали, а върхът не се вижда. Тъй ходил дълго време, почивал си, пак ходил, докато стигнал билото. Там се отворило широко поле, а по склона се виждало лозето. Като стигнал там, наистина съзрял един белобрад старец, че копае с по една мотика и в двете си ръце. Момъкът се озърнал насам-натам и видял колибата; влязъл вътре, намерил една ръждива мотика, взел я и се върнал в лозето, па започнал да копае след стареца. Старецът копаел толкова усърдно, че от челото му текла пот като вода. Момъкът също копаел подир него; и двамата мълчали; ни старецът продумвал дума, ни момъкът.
Когато се стъмнило, старецът си дигнал мотиките на рамо и се прибрал в колибата; и момъкът влязъл след него. Вътре било тъмно, но старецът не запалил ни свещ, ни лампа; седнали на тъмно да вечерят. Вечерята им била сух хляб и солчица; старецът ял, па дал и на момъка да яде. Вечеряли, що вечеряли, пак никой не казал дума. Гледа момъкът и се чуди: колкото и да ядат, хлябът и солта си стоят все толкова, колкото са били, когато ги сложил старецът. Ала и сега не посмял да го запита. След като повечеряли, старецът си легнал да спи; в колибата нямало ни постеля, ни завивка; той се проснал на голата земя, а за възглаве си турил двете мотики, с които копал през деня. Легнал и момъкът; и той си турил под главата мотиката. Тъкмо почнали да заспиват, откъм лозето се чул глас някъде отдалече:
— Старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: кажи, каква ще им бъде сполуката през живота?
А старецът му се отгласил:
— Както съм аз сега, тъй ще са те цял живот.
След това заспали. На сутринта още щом се съмнало, старецът взел пак двете мотики — една в тая ръка, а другата в оная — и почнал да копае лозето. Момъкът също грабнал мотиката и закопал след него. Чак до пладне копали и все си мълчали, никой никому не продумвал. Седнали да ядат; старецът ял, дал и на момъка да яде, но все не отварял уста да го запита — и оня си мълчал. Пак почнали да копаят. Момъкът се чудел на стареца: той копае с една мотика и се уморява, а старецът с две и пак не се спира да почива. Тъй работил до вечерта. Когато се мръкнало, старецът пак се прибрал в колибата, а след него влязъл и момъкът. Ала тая вечер в колибата имало запалена борина, па и самата колиба изглеждала по-наредена и угледна. И вечерята била тоя ден по-добра: не яли само сух хляб, а и малко гозбица. И сега яли, що яли, а хлябът и гозбата не намалявали. Тая вечер старецът не легнал на голата земя: момъкът видял в къта постлана тъничка постелка и нещо за завивка. Легнали да спят, а гласът откъм лозето пак се обадил:
— Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: отреди каква да им бъде съдбата!
Старецът пак рекъл:
— Както съм аз сега, така те — до гроб.
На третия ден старецът и момъкът пак копали лозето и си мълчали. Но вечерта наместо колибата имало хубава къщица, отвътре добре осветена и наредена с хубава покъщнина. Имало гозби и вино, добра трапеза. Седнал старецът, седнал и момъкът до него; яли, пили — пак не намаляло ни ястието, ни питието; ядат, пият, а то си стои все тъй, както е сложено, та се и не познава, че е ядено и пито от него. Тая вечер старецът легнал да спи на сгодно и меко легло. Щом задрямал момъкът, пак се чул откъм лозето гласът:
— Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: кажи, каква да им бъде сполуката?
И сега старецът рекъл:
— Както съм аз сега, тъй да бъдат и те, додето са живи!
И пак заспал. Тъй копал старецът лозето цяла неделя, а след него вървял да копае момъкът; все мълчали: нито старецът запитвал момъка, нито пък оня се обаждал. Всяка вечер, мръкне ли се, старецът отивал да спи все в по-хубава, богата и наредена къща, все по-вкусни и добри били ястията и питиетата, все по-меко и удобно леглото. И всяка вечер, легнат ли си, се чувал откъм лозето все тоя глас — че били умрели тоя ден триста души, а се родили триста и един; и старецът винаги отговарял, че съдбата им ще
