ги някога обрекла на смърт: додето са живи, ти ще страдаш и теглата ти няма брой да имат.
Царицата се досетила тогава, че момъкът и момата, които живеят в градината, ще да са нейни сестрини чеда. Тя помолила вещицата да ги погуби, ако може; свърши ли това, обещала й да даде, каквото поиска. Бабата се съгласила.
На другия ден вещицата отишла на гости у брата и сестрата. Момъкът бил на лов, девойчето било само в къщи.
Като разгледала къщата, бабата рекла:
— Всичко ви е хубаво, дъще: и къщата, и покъщнината. Едно само да сте знаяли: има в една гора голямо огледало, което грее като слънце… Да кажеш на брата си да иде да го донесе, та да си украсите с него къщата. Мястото, дето е скрито огледалото, е на три дни и три нощи път сред гората; през седем реки се минава и един змей пази огледалото: ако може брат ти да убие змея, ще вземе огледалото и ще ти го донесе. Ти му кажи да се опита.
Вечерта момата разказала на брат си за бабичката и за огледалото. Той отишъл при коня и го запитал ще могат ли да вземат огледалото, без да им стори нещо змеят.
— Мъчно е — рекъл конят. — Оня змей не мигва ни денем, ни нощем; с четири очи пази огледалото. Но зарад майка ти трябва да се опитаме. Само едно помни: когато наближим, змеят ще почне да бълва огън из устата си; ти се закрий с железния щит, за да те не изгори, па грабни огледалото и не се обръщай назад, защото змеят ще ни гони и ще бълва подир нас пламъци чак до първата река.
Момъкът яхнал коня и полетял с него към гората; те стигнали още вечерта на мястото. Един страшен змей с червени очи пазел огледалото. Щом видял, че иде към него конник, почнал да бълва пламък на буйни потоци. Момъкът се закрил с щита, но все пак дрехите му тук-таме изгорели. Той грабнал огледалото и бързо препуснал назад. Змеят пръхтял след тях, бесен и лют, бълвал пламъци, но не успял нищо да им направи. Когато стигнали до първата река, той отведнъж се изгубил.
На другата сутрин момъкът окачил огледалото над къщната врата отвън и то огряло целия град като слънце. Кой отдето мине, все се чудел и облажавал брата и сестрата. Ето че към обед се показала и бабата — клатуш-клатуш, — домъкнала се до къщата и се спряла да гледа огледалото. Тя мислела, че змеят е вече изгорил момчето, та го направил на въглен, и затова почудата й била толкова силна, колкото и ядът й. Но бабата се престорила на доволна пред момата и почнала да я облажава.
— Блазе ти, дъще — викала й тя, — че си имаш такъв храбър брат. Виж какво хубаво огледало ти е донесъл! Само едно има: като грее огледалото, да може брат ти да ти донесе и златната кокошка с пиленцата, що ходят в същата гора, па да ги пусне по двора — друго не ви трябва!
Момъкът се научил от сестра си още същата вечер за разговора с бабичката и попитал коня ще могат ли да пренесат кокошката и пиленцата. Конят му казал:
— Това е по-мъчно, но зарад майка ти ще се опитаме да го направим. Златната квачка и златните пиленца кълват в една поляна, над която се вият дванадесет орли. Щом наближим, те ще се спуснат върху тебе, затова ти си сложи на главата железен шлем и дръж над гърба си и лявата ръка щита, а с дясната гледай да уловиш квачката и пиленцата и да ги турнеш в дисагите на седлото. После се качи на гърба ми и дръж все така щита над себе си, защото орлите ще ни гонят чак до първата река.
Момъкът направил, каквото го научил конят. Стигнали до полянката и изведнъж се разнесъл бесен вятър като буря: толкова силно летели орлите. Момъкът едва успял да извади щита и да се запази, когато страшните птици се спуснали върху него и почнали да кълват и дращят с нокти щита и шлема му. Но той не се уплашил, а почнал да лови пиленцата едно по едно, след като уловил първо квачката. Турнал ги в дисагите, яхнал бързешком коня и препуснал назад. Орлите го налитали чак до реката, кълвели и драскали щита и шлема, но не могли нищо да му сторят.
На другата сутрин златната квачка и златните пиленца били пуснати по двора пред къщата. Всяка вечер кокошката снасяла по едно златно яйце.
Минало се време; бабичката пак потропала на вратата. Като видяла златната кокошка и пиленцата, че ходят и кълват пред къщата, тя много се ядосала, но се престорила на доволна.
Поседяла, що поседяла, па на тръгване рекла на девойката:
— Блазе ви, дъще! Тая къща, по-хубава от дворец, това огледало, що свети като слънце, тая златна квачка, що ви носи златни яйца, и тия златни пиленца… И царят, дето е цар, пак няма това богатство. Всичко ви е хубаво, но да ще брат ти да се ожени, триста пъти по-хубаво ще ви е. В оная гора има градина, казват я Самодивска градина. Там живее една самодива, от всички моми по света най-хубава. Тя е лика- прилика на брата ти: юначна като него, хубава, стройна и висока. Ожени ли се за нея, друго му вече не трябва.
Върнал се момъкът вечерта от лов — и девойката му разказала що чула от бабичката. Момъкът отишъл да пита коня.
— И тая работа ще стане, ако ни потръгне — рекъл конят. — Зарад майка ти трябва да се опитаме. Но това е по-страшно и от змея, и от орлите. Самодивата е погубила десет хиляди момци досега. Отпърво ги убиваше: който тръгне да я иска, жив не се връщаше. А сетне й дотегна да ги убива. Тогава си разви свиления пояс и с него загради една широка поляна около своята градина: който прекрачи пояса, вкаменява се. Ще видиш колко много момци и мъже стоят вкаменени заедно с кон и оръжие около Самодивската градина. Все ме е страх да не се вкаменим и ние като тях. Па — каквото рече бог! Хайде да вървим!
Момъкът яхнал коня и препуснал към гората. Когато стигнали до градината, той едва намерил отде да влезе, защото по цялата граница, опасана от самодивския пояс, стърчели вкаменени конници с оръжието си: един обърнат насам, друг — нататък, те се били наблъскали един до друг, та не можело да се мине. Момъкът се уплашил: не знаел що да прави. Ала конят вървял смело напред. Щом преминали пояса, нозете на коня се вкаменили цели, а тия на ездача до коленете. Конят спрял, не можел да пристъпи ни крачка. Момъкът усетил, че нозете му се вкаменяват и над коленете, много се уплашил, дигнал нагоре ръце и силно извикал:
— Няма ли милост над мене? Няма ли смела ръка — да ме избави оттука?
Самодивата чула от градината тоя жален глас, сърцето й се смекчило и тя се притекла на помощ на момъка.
— Стига съм убивала и вкаменявала момци и мъже! — рекла си тя. — Толкова души отидоха, доста са: и богу не е угодно повече да погубвам…
Тогава излязла на поляната, приближила се до конника, прегърнала го, целунала го по челото и рекла:
— Не ми дава сърце да те погубя заради майка ти, защото тя много тегли от сестрина невяра. Отсега ще стана твоя невяста.
И тя си прибрала пояса и се качила на коня. Щом дръпнала пояса, всички вкаменени хора се съживили заедно с конете си и почнали да благодарят на момъка, че ги е отървал от беда. Те препускали подир него с конете си: всички искали да му се отплатят кой с каквото може, но момъкът и самодивата летели толкова силно с коня, че скоро се изгубили.
Девойката много се зарадвала, като видяла, че брат й си води булка. Самодивата и момъкът се оженили, а на другия ден дошла вещицата — да узнае жив ли е юнакът. Тя се надявала да намери момата примряла от скръб и плач, защото била уверена, че момъкът не ще се върне. Ала колко се почудила, като влязла в къщата и видяла момата весела и радостна, па научила още от нея и за сватбата на юнака със самодивата. Бабичката отишла при царицата и й казала, че всичко опитала, за да погуби брата и сестрата, но нищо не помогнало.
— Аз нямам власт да сторя нищо лошо на тоя момък и на тая девойка. Прави сама, каквото знаеш.
А царят през това време слушал от царедворци, стражи и слуги за голямото богатство на брата и сестрата, за опасните подвизи на юнака, за огледалото, което свети като слънце над целия град, за златната квачка с пиленцата и за сватбата на момъка с хубавата самодива. Той поискал да види това семейство.
Един ден, когато юнакът бил по лов из гората, случило се, че и царят бил по ония места. Срещнали се. Царят запитал юнака отде е.
— Тукашен съм — отвърнал момъкът. — Живея в царската градина. Царят го поканил да му отиде на другия ден на гости. Момъкът обещал. Вечерта самодивата, която виждала и знаела всичко, попитала мъжа си що си са говорили с царя в гората. Той й казал, че царят ги кани на гости в двореца. А тя му рекла:
