Старецът и дяволите (Японска приказка)

нещо в залог. Иначе няма да те пуснем: тук ще останеш.

— Съгласен съм — казал старецът, — ала се чудя какво да ви оставя. Пари нямам. Нямам и пръстен на ръката си.

Тогава главатарят се обърнал към дяволите и ги запитал:

— Кажете, какъв залог да вземем от тоя старец? Той казва, че нямал нищо.

Излязъл един стар дявол, белобрад и с умно лице.

— За залог — рекъл той — се взема онова, което е най-скъпо. Старецът има на дясната си буза едра буца. Хората казват, че тя носела щастие. Навярно тоя човек ще да цени много буцата си. Да вземем нея. Той ще дойде утре бездруго да си я поиска.

— Много добре! — викнали дяволите в един глас. — Да я вземем.

И додето старецът се опомни, главатарят замахнал с ръка и му откъснал буцата. На дърваря олекнало изведнъж. Пипнал си той бузата — и тя била като лявата: не се и познавало къде е била голямата буца. А болка не усетил, когато му откъснали израстъка.

През това време месецът се скрил. Дяволите се разотишли. Старецът останал сам на поляната. Той се чудел и все не можел да разбере насъне ли е станало това с него, или наяве. Постоял, постоял, па си казал:

— Благодаря от сърце на тия дяволи. Сега разбрах, че и дяволът бил потребен за нещо. Да знаех, че тези юнаци ще ми вземат буцата, още преди години щях да дойда да им потанцувам.

И без да чака съмване, той натоварил дървата на гърба си, па потеглил за селото. Бабичката му го посрещнала пред къщата.

— Слава Богу, че си дойде — рекла тя, като му снела товара от гърба — Стопих се от мъка, от скръб и от мисли. Чакам, чакам — все те няма. „Звяр ли го изяде? — викам си. — Що стана с тоя човек, та го няма никакъв?“ Хайде, влез да се отмориш и стоплиш.

Когато старецът влязъл вкъщи, бабата се зачудила: нямало му буцата.

— Кой те излекува? — запитала го тя.

— О, то е дълго и широко за разправяне — отвърнал старецът. — Утре заран ще ти разкажа всичко.

На сутринта той разказал на бабичката какво се е случило с него в гората. Много зарадвана от това, бабата тръгнала да се хвали по съседките. До обяд вече цялото село знаело за случката.

На другия край на селото живеел друг старец, който също имал оток, но на лявата буза. Щом чул за станалото, отишъл при дърваря и почнал да го разпитва.

— Вярно ли е, че снощи си се срещнал в гората с дяволите и те са ти откъснали буцата?

— Вярно е. Не виждаш ли, че нямам буца на бузата си?

— И на мене се иска да отида да ги намеря: дано откъснат и моята.

— Иди. Не е чудно да успееш. Но умееш ли да играеш?

— Как да не умея! Да не се иска кой знае какво изкуство? Че и децата знаят да играят.

— Щом е тъй, върви. Ще ги намериш на голямата поляна, всред гората, щом изгрее месецът.

На мръкване оня отишъл в гората. Той бързал. А понеже буцата му тежала, държал си бузата с две ръце. Скрил се в голямата хралупа и почнал да чака дяволите да се съберат. Насъбрали се дяволите, запели, заиграли. По едно време главатарят се обадил:

— Излъга ни онова хитро старче, бреееей! Прежали и буца, и всичко: не дойде.

— Ба, то ще дойде: сигурен съм — казал оня стар дявол, който бил дал съвет да откъснат буцата на дърваря. — Да го почакаме.

Малко след това главатарят се обадил пак:

— Време е да дойде снощният старец: месецът е доста високо.

— Ще дойде — рекъл старият дявол.

Селянинът решил, че е тъкмо време да излезе. Разскачал се той и се озовал право на поляната, па казал:

— Добър вечер, братя дяволи: ето ме и мене.

Ала дяволите малко се докачили от тоя поздрав.

— Ние не сме ти братя — рекъл главатарят. — Прекаляваш го. Да не мислиш, че като те похвалихме снощи, та те смятаме за равен на нас? Ще има да вземаш. Но, както и да е. Хайде сега поиграй.

Селянинът заиграл. Но той бил недодялан, тромав и с голям корем. Не го бивало за играч. Па и за пръв път през живота си танцувал. Почнал да подскача от крак на крак, да маха с ръце и да се провиква, както бил гледал, че правят играчите в село. Нищо не излязло: сам той разбрал, че това не прилича на танц.

— Не ти струва играта, старче — почнали да се обаждат дяволите един по един. — Забравил си да танцуваш.

— Снощи игра много хубаво, но тая вечер не те бива.

— Ти се подиграваш с нас.

— Такъв старец не ни трябва: да го разкъсаме.

Ала главатарят казал:

— И дяволът умее да бъде признателен. Не бива, братя, да правим зло на тоя старец, който ни изигра снощи толкова хубави танци. Вярно е, че тая вечер никак не го бива. Кой знае, пиян ли е, или го болят краката от снощи? Най-добре ще бъде да му върнем отока, па да се махне: не ни трябва. Но нека си останем честни.

Като рекъл това, главатарят се прицелил, па залепил на дясната буза на селянина оня оток, що бил откъснат прежната вечер от дърваря.

Сетне му казал:

— Бягай оттука, колкото ти крака държат! И да не си посмял друг път да се вестиш пред нас, че тогава жив няма да те оставим.

Селянинът се върнал у дома си с две буци — по една на всяка буза.

,

Информация за текста

© Николай Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010

Издание:

Николай Райнов. Източни приказки

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005

ISBN 954-739-645-5

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15789]

Последна редакция: 2010-04-03 18:30:00