Оня човек се слисал, като чул тия думи; не очаквал от ратай такава щедрост; не знаел как да му благодари. Но докато той си събличал вретището, момъкът извадил от дрехата му писмото и го скрил в джеба си. После се разделили. Момъкът останал да спи между купове жълтици, а корабоначалникът си излязъл по работа. Щом се намерил насаме, ратаят разтворил писмото, като гледал да не счупи печата, и го прочел. Там пишело:
„Мила жено, и ти, хубава дъще! Момъкът, когото ви пращам, е ленив ратай. Купете му дванадесет мулета и го пращайте с тях по три пъти на ден за дърва. Не го оставяйте и един час без работа. Ще го храните с трохите от трапезата, вместо да ги давате на кокошките. И да няма вина, ще му се карате. За ратай съм го взел, роб го направете. Ако не изпълните това, което ви пиша, не ме чакайте да се върна дома.“
Момъкът откъснал празната половина от писмото и с почерка на търговеца написал на нея:
„Мила жено, и ти, хубава дъще! Момъкът, когото ви пращам, е мой драг приятел. Купете му дванадесет ката дрехи и направете за три дена сватбата: за зет ви го пращам. Не му давайте и един час работа. Ще го храните като на празник, недейте жали кокошките. И вино ще му давате. Добре го посрещнете, всички ратаи него да слушат. Ако не изпълните това, което ви пиша, не ме чакайте да се върна дома.“
Сетне той скъсал писмото на търговеца, турил своето в плика и добре го залепил, па си легнал да спи. На заранта рано-рано влязъл при него корабоначалникът и му донесъл да пие кафе. Той още не могъл да му се отблагодари за голямата добрина, която онзи му направил. Тогава момъкът рекъл:
— Ти остави това, ами аз намерих тая сутрин тук на пода ей това писмо. Трябва да е паднало снощи от дрехите ти, когато се обличаше.
И му го подал. Корабоначалникът го прибрал; пили кафе, приказвали си това-онова, па се разделили. Тъй пътувал корабът няколко недели. Стигнали най-сетне на пристанището, в града на богатия търговец. Корабоначалникът отвел момъка в къщата на търговеца, а моряците пренесли парите. И майка и дъщеря посрещнали корабоначалника и го приели добре. Той им дал писмото и им казал:
— Много ви здраве от търговеца, ето — и писмо ви праща по мене.
И си отишъл на кораба. А в това време момъкът си викал на ума:
— Тоя търговец ме мисли за някакъв глупак. А аз ще направя да не стане това, което той иска, а онова, което искам аз. На кораба наистина спечелих много пари, но ги спечелих с тия няколко гроша, които ми даде той. Тия пари, които спечелих, са късмет на неговата къща: ще ги оставя тук. Па и дъщеря му е голяма хубавица: нека ме оженят за нея. При тоя търговец ще науча търговия и ще заловя добра работа. Тук ще ми е добре.
А майката и дъщерята се отделили в друга стая. Прочели писмото. Останали като вкаменени на мястото си.
— Как може баща ти да те дава на момък, когото не го познаваме, макар че му е приятел? — чудела се майката. — Па и виж го в какви дрехи е облечен! Той е за ратай, а не за зет.
— Добре, мамо — викала дъщерята, — но той ни пише да му купим дванадесет ката дрехи. Трябва да е син на някой негов изпаднал приятел. Момъкът изглежда умен и добър. Па и нали пише татко — за три дена да направим сватбата! Как можем да не го послушаме: той няма вече да се върне, ако не изпълним волята му!
Майката пратила веднага да извикат най-добрия шивач — да ушие на момъка дванадесет ката дрехи, от хубави по-хубави. Стегнал се шивачът с калфите и чираците си; на другия ден дрехите били готови. И какви дрехи! Едни от чоха, други сърмени, трети от свила и кадифе — дрехи не като на търговски зет, а сякаш на пръв царедворец. Той обличал ту едните, ту другите, оглеждал се, ходел по стаята. Очите на момата останали в момъка: не можела да му се нагледа. Майката извадила пари да плаща на шивача, но момъкът рекъл:
— Не, не може! Пари аз си имам: сам ще платя. Виждате ли тия торби с жълтици: все моя пара е това.
— Тъй ли? — зачудила се майката. — Аз пък мислех, че тия пари са пратени от мъжа ми.
— Не — рекъл момъкът, — мои са. Аз имам да си платя.
Ала жената не дала.
— Как може — рекла тя — ти да плащаш! Мъжът ми поръчва в писмото — ние да ти купим дрехи. Ако се научи, че ти си платил, чудо ще направи! Не може, не може!
И тя платила на шивача. После почнали да се стягат за сватба. Направили и на момата сватбени дрехи, приготвили всичко потребно: дарове на кума, на стария сват, на деверите, на зетя, на всички роднини. Поканили гости и сватове; напълнила се къщата и дворът пред нея с приятели и сродници. Венчали младоженците, наредили трапези; яли, пили, веселили се; свирили зурли, гайди, тъпани и цигулки, хоро играли. Три дни и три нощи траяла веселбата. Всички харесали зетя: той бил умен, учен, разговорлив, от всичко разбирал.
Оттогава наченал весел живот за младоженеца. Не му давали да пипне работа. Всички вкъщи се допитвали за най-дребното до него. Обед и вечеря — като на празник: най-вкусни ястиета, вино, плодове; не само кокошките не жалели, както пишело писмото, ами купували и най-охранените гъски, пуйки, гълъби и патици. А зетят си купил една тамбура. Вечер, като седнел с невестата си на чардака и засвирел с тамбурата, който минел оттам, все се спирал да го слуша. Хората се трупали около къщата да слушат как свири зетят на търговеца. Всички се чудели на това дивно свирене: никой не бил чул такъв майстор. По целия град се разнесла мълвата за тоя свирач на тамбура; дето се срещнели двама да си говорят, най- напред за свирача им била думата. Дохождали и царедворци да го слушат. Всяка вечер, засвири ли зетят, къщата на търговеца се изпълвала с гости; трупали се в двора, тълпели се на улицата и в съседните къщи.
Научил и царят за тоя прочут свирач на тамбура. Много му се приискало да го чуе, защото обичал да слуша всякакви свирачи. Един ден той пратил своя пръв царедворец да помоли младия търговец — вечерта да отиде да му посвири в двореца. Надвечер свирачът си облякъл сърмените дрехи, качил се на една позлатена колесница с четири коня и отишъл в двореца. Всички излезли извън двореца да го причакат, а сам царят го отвел в чертозите си. Поканени били най-първите големци, наредени били богати трапези. След като вечеряли, излезли на царските чардаци над морето да поседнат на хладовина. Търговецът взел тамбурата и засвирил. Всички се слисали от това хубаво свирене; унесли се, забравили се къде са. То било наистина чудо невидено и нечуто. Всички гости си отишли много весели, а на царя се приискало да си има и той човек, който толкова хубаво да свири.
— Моля ти се — рекъл той на свирача, — научи някого да ми свири. Колкото искаш, ще ти дам.
— Аааа, за пари да не става дума, царю честити! Дал Господ пари. Прати ми един момък още утре: ще почна да го уча. За два-три месеца ще го изуча да ти свири.
Още на другия ден царят му пратил един млад момък. Зетят почнал да го учи и за няколко месеца наистина го изучил. Оттогава царят толкова го обикнал, че думата му не правел надве: каквото рече зетят на търговеца, това ставало; на бесилката качвал и от бесилката свалял човека. От него по-близък до царя нямало.
Минало, що минало, дошло известие от търговеца, че след седмица ще си дойде. Понеже той бил най- богатият търговец в цялата царщина, винаги когато се връщал в града, царят излизал да го посрещне заедно с първенците на града. Но сега не станало тъй. Зетят като се научил, че търговецът ще пристигне, отишъл при царя и му казал:
— Верни хора ми разправиха, царю честити, че моят тъст не бил уж такъв, какъвто казват и какъвто го знаехме ние с тебе. Той тъкмял с царя на еди-кое си царство да изпитат каква е твоята сила, колко войници имаш и откъде може най-добре да се превземе твоята царщина. Казаха ми, че той му бил разказал всичко — и оня цар скоро щял да ти отвори война. Може това и да не излезе вярно: аз ще проверя; но когато си дойде тъстът ми, ти поръчай да го затворят, докато видя тая работа.
— Ти знаеш — рекъл царят; — ти си ми най-верният човек: каквото речеш, ще го сторя.
И когато тежкият търговец пристигнал на пристанището, не само не излязъл царят да го посрещне, ами — щом спрял корабът — дошли дванадесет души стражи, хванали го, вързали му ръцете на гърба и го завели в тъмницата. Още същата вечер се разчуло по града, че големият търговец е затворен. Тръгнали най-добрите търговци да молят царя — да го пусне.
— Каква вина има той, царю честити, та си го затворил? — питали те. — От него по-честен човек няма
