Николай Райнов
Змейова невеста
Имало едно време двама бедни хорица: мъж и жена. Те били бездетни и много жалили, че си нямат рожба. Веднъж жената рекла на мъжа си:
— Щом не ни е било писано да си добием рожба от сърце, да намерим някое дете сираче и да го осиновим. Да си го гледаме като свое.
— Добре — казал мъжът. — Ще изляза да потърся.
Той тръгнал и решил да прибере първото сираче, което срещне. Вървял по пътя и стигнал до един мост. На моста видял момиченце, окъсано, дрипаво, че седи на един камък и си играе с едно голямо яйце. Запрял се човекът при него и го попитал кое е, отде е, има ли си баща и майка.
— Нямам ни баща, ни майка — отвърнало девойчето. — Родителите ми умряха и аз ходя да прося от врата на врата, за да се храня.
— Какво е това яйце, с което си играеш?
— Не знам какво е. Преди малко го намерих ей там на пясъка, край реката.
Мъжът казал на момичето да дойде с него у тях — да им стане дъщеря — и то се съгласило. Отишло с него. Мъжът и жената почнали да го гледат като свое; не могли да му се нарадват. Девойчето си занесло и яйцето, сложило го край огнището и заспало от умора. На сутринта, когато помайчимата на девойчето станала, що да види: край огнището ходи един малък змей! Тя се уплашила и дигнала едно дърво да го убие, но змейчето й рекло:
— Защо ще ме убиваш, мамо? Аз съм ти син. Това момиче намери вчера едно яйце край реката и го донесе, а аз се излюпих тая нощ от яйцето. Щом сте осиновили девойчето, ще трябва да осиновите и мене.
Жената събудила мъжа си и му разказала всичко. Той отишъл да види змейчето и рекъл на жена си:
— Така ни е било писано, види се, тоя змей да се роди вкъщи и ние да го отгледаме. Няма що: ще го осиновим! До вчера нямахме ни едно дете, а днес имаме две; както се грижим за едното, тъй ще се грижим и за другото.
Оттогава и змейчето станало техен син. Минали години, змейчето и момичето станали за женитба. Змеят рекъл на родителите си:
— Хайде ме оженете, та си вземете снаха — да ви шета и помага. Вие сте вече на години, сами не можете. Добре е да имате още една женска помощ.
Той казал това, защото виждал, че сестра му, осиновеното момиче, била ленива и не похващала работа: само гледала да се гизди, да ходи по хора и по седенки, да се сбира с моми и момци. Всичката работа вкъщи вършела бабичката. А змеят помагал на стареца: ходел за дърва, работел нивята, поел и косял ливадите, носел жито на воденица. Той бил много силен и работата му споряла.
Бабичката и старецът оженили змея. Минало, що минало — поискала да се омъжи и момата. И нея омъжили. Младоженецът я отвел да живее у дома му, а змеят довел своята невеста — да помага на свекъра и свекървата си. Змейовата сестра всеки ден им идвала на гости и на приказки: кой къде — тя все у майчини си на гости. Родило се на змея едно хубаво момиче: когато плачело, сълзите му ставали на злато, а когато се смеело, от устата му падали трендафили. Родило се момиче и на змейовата сестра, но то било грозно, черно, изприщено. Тя завидяла много на змейовата невеста, че си има такова хубаво дете, но си криела завистта. Един ден, като била у тях, запитала я добре ли живеят с мъжа си.
— Не мога да ти кажа рекла змейовата невеста. — Змеят ми поръча да не казвам никому нищо.
— Голяма работа! — сопнала се зълва й. — Какво има тук за криене? Грях ли е да кажеш на зълва си как живееш с мъжа си?
Нямало какво да прави змейовата невеста: за да не разсърди зълва си, тя й казала, че живее с мъжа си много добре.
— Денем — рекла тя — мъжът ми е змей и хората се боят от него; най-напред и аз се боях. Но нощем той си хвърля ризата и става човек; превръща се на хубав мъж — да ти е драго да го гледаш!
Тогава зълва й я научила да го изварди вечер, когато си съблече змейската риза, да му вземе ризата и да я хвърли в огъня.
— Изгори ли му веднъж ризата — рекла й тя, — той ще си остане завинаги човек. Така и ти ще заживееш като другите хора: стига са ти се смели, че водиш змей!
Невестата послушала зълва си. Още същата вечер извардила змея, взела му змейската риза и — право в огнището. Ала змеят усетил изведнъж болка, причерняло му пред очите и паднал от мъка. След като се свестил, той рекъл на жена си с гневен глас:
— Махни се от мене! Не искам да те виждам вече. Ти си издала тайната ми пред хора и те са те научили на тоя ум. Проклета да си от мене: да ме търсиш девет години, девет царства да минеш, да скъсаш едни железни цървули и да изтриеш една желязна тояга от скитане; и чак тогава, когато ме намериш и се допреш до мене, клетвата ще падне и аз ще те взема отново за жена!
Като рекъл това, змеят изхвръкнал из къщи и се изгубил. Тя се затекла подире му, викала, плакала, кършила ръце, но той вече не се върнал. На заранта невестата обула едни железни цървули, взела в ръце една желязна тояга и тръгнала да търси мъжа си. Ходила, питала де кого срещне не е ли виждал змея, който се е превърнал на човек, ала никой нищо не можел да й каже. Един й викал; „Иди питай вятъра: той вее навсякъде, та може да го е видял!“ Друг я пращал при месеца — него да пита, а трети — при слънцето. Тя решила да върви да пита вятъра. Вървяла, вървяла цели три години минали, додето стигне до пещерния дворец, където живеел вятърът. Посрещнала я ветровата майка.
— Добър вечер, бабо — поздравила я невестата.
— Дал ти Бог добро, булка — отвърнала й ветровата майка. — Какво дириш по тия далечни места?
— Търся крилатия змей, който се е превърнал на човек, бабо, казаха ми да питам вятъра да не би да го е видял някъде или да е чул за него. Той вее навред — и по колиби, и по дворци, и по полета, и по гори — всичко чува, всичко знае: може и него да знае къде е.
— Добре, булка — рекла ветровата майка. — Ти се скрий тук някъде, че вятърът може да те смрази: той сутрин излиза топъл-топъл от леглото, но вечер се връща измръзнал и смразява всичко живо край себе си. Като се върне, ще го питам и ще ти кажа.
Дошъл си подир малко вятърът и майка му го запитала не знае ли нещо за змея. Той отговорил, че нищо не е чувал за него, и се прибрал да спи. На сутринта ветровата майка рекла на змейовата невеста:
— Синът ми, булка, казва, че нищо не бил чувал за змея. Ти иди питай месеца: той свети отвисоко, гледа надалеко и трябва да го е видял, защото змейовете ходят повечето пъти нощем. Ала от тук до чертозите на месеца има три години път; ще трябва да минеш балкани, морета и канари, през които няма пътека. Вземи тия три златни ябълки и ги скрий; те ще ти потрябват. Вземи и тия три цветя. Ако срещнеш гора и не можеш да я минеш, изяж първия цвят: гората ще се раздвои, за да ти отвори път. Втория цвят ще изядеш, ако ти се случи да стигнеш до море: водата ще се раздели и възправи като стена отляво и отдясно, та ти ще минеш по сухо. А третия цвят ще изядеш, когато стигнеш до стръмни скали, през които няма път.
Ветровата майка показала на невестата пътя за чертозите на месеца и си влязла в пещерата, а булката тръгнала. Вървяла цяла година, докато дошла до един непроходим балкан. Додето стига око на човека, само гора се виждало; дърветата и храстите били толкова гъсто преплетени, че през никъде не могло да се мине. Змейовата невеста изяла първия цвят, отворило й се път и тя минала балкана. Пак тръгнала да върви. Вървяла, вървяла — цяла година. Минала горички, села, полета, реки, докато стигнала до морето. Тя изяла втория цвят и морето се разцепило надве; между стръмните водни стени се отворил път — и невестата минала по него. След като преминала морето, настъпила пак в полета, дъбрави и ливади, докато стигнала до едни стръмни скали — прави като стена и високи до облаците. И тук не мота да види никъде пътека. Изяла третия цвят, скалите се разцепили надве и тя минала през процепа. Тъй изтекли три години, откак невестата се била разделила с ветровата майка. Стигнала най-сетне в чертозите на месеца, изградени от прозрачни сини скали. Било среднощ, когато влязла в чертозите. Месецът не бил вкъщи. Излязла да я посрещне месечовата майка.
— Добре дошла, дъще! — рекла й тя. — Какво дириш в тия далечни места?
— Добре заварила, бабо! — отвърнала невестата. — Шест години има, откак диря крилатия змей, който
