— Ти ли си, братовчеде? — рекла бабата. — Добър вечер.
Старчето се поклонило, но не казало нищо. То погледнало хитро и любопитно момъка, па дало на бабичката гърнето.
— Много ти благодаря — казала бабата.
Старчето се само поклонило, без да каже дума, и излязло от колибата. Ханес го видял, че се пъхва между високите корени на едно съседно дърво и изчезва там.
— И тъй, и ти си имаш вече златно гърне — рекла бабата и го подала на момъка. — Само че то не бива да остане все тъй бляскаво, както е сега. Трябва няколко дена да поготвиш в него, та да почернее и се окади. Инак хората ще ти завидят, като разберат, че е златно, и ще ти го откраднат. Ти, разбира се, няма да готвиш, както готвят другите, а както правя аз. Стопли в гърнето вода, сложи малко земя, па му кажи: „Вари, вари, вари“ и спомени гозбата, що искаш да ти сготви, или „Печи, печи, печи“, или „Пържи, пържи, пържи“, гърнето ще ти сготви веднага, каквото си му поръчал.
Ханес останал при бабичката още десетина дена — да бере дърва. Сутрин, на обед и вечер той готвел в своето гърне, догдето се опушило и почерняло от огъня. Най-сетне бабата рекла, че й стигат дървата. Той се сбогувал с нея и си тръгнал.
— Сега ще обходя — рекъл — цял свят. През къде се отива за морето?
Той бил слушал в града чудеса за морето. Бабата му показала посоката и той поел натам. Няколко седмици трябвало да пътува, но когато стигнал в крайморския град, видял, че няма пари да се качи на кораб, за да пътува. Бил си купил обувки и дрехи, па трябвало и в лошо време да плаща за нощуване. Спрял се той за няколко дена край града, па тръгнал по селата. Обикновено се настанявал някъде в ливадите или зад плетищата, закачал гърнето на два чаталести клина или го слагал на голяма пиростия, подпалвал огън и почвал да пече и пържи. Наготвеното слагал в торбата и го продавал, а види ли беден човек, давал му без пари. Защото Ханес помнел обещанието, що дал на бабата — да не забравя и другите.
Тъй пътувал той дълго. Напуснал брега, тръгнал към планините. Много градове и села обходил, видял къде какви хора има и как живеят. Целия свят, разбира се, не обходил. Срещнал много хора, които нямали що да ядат: сирачета, немощни старци, нещастни изпъдени жени или безработни вдовици. Всекиго той нахранвал, но му се свивало сърцето, като си помислел, че ще трябва да отиде другаде, а нахраненият ще огладнее пак.
Един ден той готвел край път, на брега на една река. От двете страни се простирало поле, само в дъното имало храсталак. Ханес мислел, че никой го не вижда. А под храстите лежели двама безделници, мъж и жена. Те го гледали що прави, но мълчели. Видели го, че стъква огън и слага гърнето на пиростията, след като е налял в него вода. Малко след това пуснал две-три бучки пръст, казал нещо и започнал да бърка с лъжицата. Замирисало на хубаво. Момъкът си сипал от гърнето супа и се нахранил. След това сготвил, все по тоя начин, задушени суджуци и агнешко печено. Сетне сложил гозбите да изстинат, махнал гърнето и угасил огъня. Двамата безделници разбрали, че това гърне е омагьосано, и решили да го откраднат. Додето Ханес чакал да изстине печеното, за да го прибере в торбата, позадрямал. Тогава мъжът се приближил на пръсти, взел златното гърне и заедно с жената слезли на пътя. Но Ханес усетил, че някой се мярка пред него, и се сепнал. Видял, че му няма гърнето. Скочил. Съзрял двама души, че слизат от бърдото към пътя. Затекъл се с викове подир тях. Те побягнали към гората. Но ето че в тоя миг им пресякъл пътя един ловец на кон. Той спрял мъжа и жената.
— Защо гониш тия хора? — запитал ловецът Ханес, като го видял, че тича подире им гологлав.
— Откраднаха ми гърнето, господарю.
— Тъй ли? Я вървете и тримата подир мене! В селото ще разберем каква е работата.
И той ги откарал при селския старейшина.
Старейшината разпитал и тримата. Той знаел, че мъжът и жената живеят от кражба, та не повярвал на думите им. Като изслушал Ханес, пратил да донесат торбата му с гозбите, които бил оставил край реката. Той взел гърнето от мъжа, но не го дал на Ханес.
— Отде си родом? — запитал старейшината момъка.
— От село.
— От кое село?
— От онова под планините.
— Как се казва селото ти?
— Не му знам името.
— Че как тъй да си не знаеш родното село? Ами как се казваш?
— Ханес.
— А по презиме?
— Ханес Говедарчето.
— Говедарчето не е презиме. Как се казва баща ти?
— Нямам баща: сирак съм.
— Нищо, че нямаш. Нали баща ти имаше име? Как му беше името?
— Не знам.
— Че как тъй? Бива ли да не знаеш дори бащиното си име? Ще идете и трима в града, при съдията. Той ще реши.
Отвели ги при съдията. И той ги разпитал. Мъжът и жената видели, че не могат се оправда, но решили поне да напакостят на Ханес.
— Господин съдия — рекъл мъжът, — вярно, че гърнето не е наше, но то е дяволска работа, затова решихме да го вземем от тогова — да не прави магии. Щом е дяволско, то не е ни наше, ни негово.
И те разказали как готвел и що готвел Ханес.
— Не — рекъл съдията. — Мене не можете излъга. Аз не вярвам в магии. Вие сте измислили всичко това, за да се оправдаете. Кражбата си е кражба, все едно дали сте откраднали дяволска вещ или божия. Ще вървите в затвора.
След като извели крадците, съдията почнал да разпитва отново Ханес, но останал недоволен от отговорите му.
— Ти — рекъл му — си или прост и глупав, или се правиш на такъв. Подозрителен човек ми се виждаш. И ти ще вървиш в затвора.
Напразно момъкът настоявал, че е честен, но неграмотен, та затова не знае името на родното си село и своето презиме. Оня не можел да повярва.
— Добре — казал. — Да речем, че си честен човек. Ами отде вземаш месо, зеленчуци и масло да готвиш?
— Отникъде не вземам — казал простодушно Ханес. — Слагам в гърнето вода и пръст, казвам му що искам да сготви и то го сготвя.
— В такива глупости аз не вярвам — отсякъл съдията. — Ти крадеш отнякъде месото и зеленчука.
— Господин съдия, аз съм готов ей сега да сготвя, каквото ми поръчаш, за да се увериш.
— Нямам време да гледам фокуси. Ще вървиш в затвора. Отвели и Ханес в затвора. Задържали го два- три дена, па го пуснали, но не му дали гърнето.
— Ти си свободен да вървиш, дето искаш — казал началникът на затвора, — обаче съдията е решил да ти се даде златното гърне чак когато се разбере кой си и с честен труд ли се прехранваш.
Тогава Ханес рекъл:
— Аз се прехранвам тъкмо с това гърне, което ми взехте. Без него не мога да вървя никъде.
— Твоя работа — казал началникът. — В затвора не можем повече да те храним. Върви си!
На излизане от затвора един от пазачите рекъл на Ханес:
— Ти си наистина много прост човек. От простотията си теглиш. Инак ми се виждаш добър и чистосърдечен. Чуй какво ще ти кажа. Утре ще дойде управителят на тая област да изслуша ония, които са недоволни от решенията на съдията. Яви се пред него и му разкажи всичко.
Ханес така и направил. Рано още на другата заран той отишъл пред съдилището — да чака. След него надошли мнозина, но той бил пръв пред вратата. Когато влязъл управителят, богато облечен, пуснали го при него. Там бил и съдията, па и имало и други хора, все знатни и богати.
След като разказал цялата си история, Ханес помолил управителя да му даде златното гърне.
— Добре — казал оня. — Аз ще повярвам, че всички невероятни работи, които разказа, са верни, ако
