сълзи. Накрая, като се посъвзели, изкопали му гроб и го заровили. Но трябвало да минат много дни, докато забравят донякъде загубата.
Една нощ, след като жената си поплакала доста за кученцето, па заспала, то й се явило насън и й казало:
— Недейте скърби за мене! Аз ще си продължавам да ви помагам, понеже знам, че ме обичате. Над гроба ми има голямо дърво, отсечете го и направете от дънера му копаня за ориз.
Щом се събудила жената, разказала на мъжа си какво сънувала. Макар че му било жал за голямото хубаво дърво, той решил да го отсече. Отрязал дънера и го дал на един дълбач да направи от него копаня.
Копанята станала много хубава. За да я опита, жената сложила в нея ориз и почнала да кълца. За голямо свое учудване тази работа — обикновено много тежка — сега й се видяла съвсем лека, просто като играчка.
— Ела опитай, да видиш! — казала тя на мъжа си. — Никога не сме имали толкова хубава копаня.
Мъжът взел чукалото и почнал да кълца.
— Наистина върви много леко и бързо — казал той. — Но да видим дали са добре очистени зърната.
Жената бръкнала да извади шепа зърна. Ала и двамата останали учудени, като видели, че оризовите зърна са се превърнали в жълтици. Колкото зърна имало, толкова жълтици извадила жената от копанята.
От тоя ден жената почнала всяка вечер да слага в копанята ориз, който се превръщал на куп жълтици. Двамата съпрузи разбогатели много. Те си накупили нивя, гори, добитък. Издигнали си и нова къща — висока, по-висока от съседската.
Завистливият съсед разбрал, че пак е станало нещо. Отишъл той на гости у новите богаташи и се заприказвал с тях любезно. От дума на дума и тоя път узнал как са забогатели. Разказали му за съня на жената и за чудната копаня. Той почнал тогава да ги хвали и ласкае, да ги уверява, че им е голям приятел, и, разбира се, поискал им за малко копанята да я покаже на жена си. Домакините му я дали веднага. Те искали да живеят с всички хора в мир и сговор. Затова простили на съседа си за ония лоши думи, които им бил наговорил преди това, па му дали и копанята.
— Защо да не му я дадем? — рекъл мъжът. — Не бива да си помисли нашият съсед, че нямаме в него вяра. Слава Богу, богати сме, не бива да отказваме, когато можем да помогнем някому.
При тия думи жената се успокоила.
А злият богаташ отнесъл чутурата у дома си и повикал своята жена, па й разправил всичко, което бил научил от съседите. Напълнили чутурата с ориз. Тъй я натъпкали, че нямало вече накъде. Едва можело да се обърне чукалото. Заключили вратата и почнали да кълцат.
Но тая работа излязла много тежка — по-тежка от очакваното. Жената се изпотила, капнала от умора. Дала чукалото на мъжа си. Той се заел да го върти и да кълца. И той капнал. Пак почнала жената. Тъй се сменяли, докле и двамата си олющили дланите от работа.
— Е, сега вече зърната ще да са се обелили. Я да видим!
Жената си пъхнала ръцете в копанята, очаквайки да извади две шепи жълтици. Но излязло нещо друго. Тя, както била сграбчила онова, което смятала за злато, изведнъж усетила болка. Извадила си ръцете окървавени. В шепата й имало късове стъкло.
И двамата се разкрещели ядосани, че съседите са ги измамили. Вдигнали чутурата и я хвърлили в огнището, та я изгорили.
Минали се няколко дни. Добрите хора чакали да им върнат копанята, ала — напразно. Богаташите не се и вестявали. Най-сетне мъжът отишъл да си иска своето, но лошият съсед го посрещнал с хули.
— Как не те беше срам да ме излъжеш? — викнал той. — Не си ми дал оная чутура, която превръща ориза на жълтици, а някаква друга, която ми развали всичкия ориз. Безобразник! Благодари се, че не искам да ми платиш ориза.
— Ако искаш, ще ти го платя — казал кротко съседът. — Само че най-напред ми върни копанята.
— Как ще ти я върна? Аз я изгорих. И добре направих, защото ти можеше да я дадеш и другиму; и нему щеше да причиниш същата пакост.
На тия думи кроткият съсед не отвърнал нищо. Той се прибрал вкъщи и разказал със сълзи на очи на жена си за станалото. Тя се наскърбила много — и за изгорената чутура, и за оскърбителните думи.
Но през нощта мъжът сънувал, че идва при него кучето и му казва с човешки глас:
— Недей скърби! Иди при своя съсед и го помоли да ти даде шепа пепел от изгорената чутура. Вземи пепелта, па иди вън от селото, на царския път. Щом мине князът със своите придворни, качи се на една от вишните, дето растат край пътя, и хвърли пепелта по всички околни дървета.
На заранта човекът разказал съня на жена си и я запитал какво да прави.
— Князът ще мине, да кажем — рекъл той. — Ала в тая земя е закон, когато мине царят или някой от князете управители, всеки поданик, каквото и да върши в тоя миг, да остави работата си, да падне ничком и да се поклони, като докосне с челото си земята. Щом ме видят, че седя на дървото, ще ме обесят.
— Не зная какво да ти кажа — рекла жена му. — Но досега кученцето не ни е излъгало ни веднъж. Не ми се вярва и сега да ни лъже.
Тогава мъжът отишъл при съседа си и му казал:
— Ти рече, че си изгорил чутурата, дето ти я бях дал. Прощавам ти. Не ща ни ти да ме мразиш, ни аз — тебе. Дай ми малко пепел от изгорената чутура, та и лошото, което е между нас, да стане на пепел.
Оня се разсмял подигравателно и рекъл:
— Пепел ли? Пепел ти давам, колкото искаш. Да не мислиш да я превръщаш на златни пари? Ето я там, цяло купище. Вземи си.
Съседът си взел шепа пепел и си отишъл, след като се поклонил на домакина.
В Япония хората обичат най-много пролетта, когато цъфнат вишните и сливите, та се размирисва на хубаво. Разцъфтят ли се дървесата, целият народ се весели и празнува. А още през зимата градинарите посаждат в топлици малки дръвчета, които цъфват преди Нова година. Те продават бъчвичките с тия цъфнали сливи и вишни на богаташите, за да украсяват с тях къщите си.
Зимен ден било, когато кроткият човек тръгнал към царския път с малка торбичка, в която била сложена пепелта.
Дълги редици вишневи дървета стърчали от двете страни на пътя, но те нямали не само цвят, а дори и листа. Декемврийският вятър свирел между клоните им. Човекът се качил на едно от най-високите дървета. Тъкмо се бил покатерил, отдалече се задал на кон князът, придружен от голяма свита. Придворните много се почудили, като видели, че тоя брадат мъж, доста стар наглед, не само не бърза да слезе, ами се и усмихва от дървото, като гледа княза.
— Луд ли си бе? — викнали те по него още отдалече. — Скоро слизай!
Но старецът все стоял горе и се усмихвал. Сам князът се възмутил и заповядал да го снемат и отведат в затвора. Тъкмо когато придворните се затекли да изпълнят тая заповед, те видели с ужас, че оня на дървото бърка в торбичка, вади пепел и я хвърля наоколо си. Изумели от страх и гняв, придворните се натрупали около своя повелител — да го запазят от пепелта.
Ала колко се почудили, като видели веднага след това, че по тях пада не пепел, а уханен вишнев цвят и че всички дървета наоколо се покриват изведнъж с едри бели цветове!
Тутакси подир това старецът слязъл от вишнята и паднал, та се поклонил на княза, както бил обичаят. Управителят, възрадван на чудото, извършено в негова чест, поканил човека в двореца, дето му дал голямо угощение, всички го обсипали с почести и накрая го изпроводили, като го надарили богато.
Не ще и дума, че тая случка не минала незабелязано. По градове и села се заприказвало за голямото щастие на добрия човек, когото князът удостоил с такава висока чест. Когато се върнал в родното си село, всички наизлезли да го посрещнат. Посрещнали го с такива почести, каквито не бил и сънувал.
Той заживял отново в селото, както преди. Ни той сам, ни жена му се подгордели след станалото. Като помнели своята предишна бедност, те продължавали да помагат на всички, които живеят в неволя.
Съседът му щял да се скъса от завист.
— Гледай го тоя простак — викал той на жена си. — Какви чудеса му е дошло на ума да направи с проста пепел! Та ако той може да направи това с пепелта от моето огнище, аз ще направя нещо много по- голямо. Отде да знаех, че тая пепел била чудотворна? Какво ще кажеш, булка? Да направя ли едно чудо, та
