пътеката, дигнала престилка и почнала да бере в нея гъби, коприва и ягоди. Той дошъл при нея, запрял се и я попитал:
— Добър ден, бабо! Какво правиш в тая гора?
Тя му отвърнала:
— Ех, синко! Какво да правя? Нямам си нигде никого, сама съм останала на света — без син, без дъщеря. Нали видиш: бера коприва и гъби, да сваря чорба, та да хапна.
И продължавала да бере и да охка. Момъкът я гледал, гледал, па я съжалил. Току й рекъл по едно време:
— Бабо, и ти си сама, па и ние с моята булка сме сами. Ей в оная голяма кула живеем. Ако искаш, ела с мене — да живееш при нас. И на булката ще помагаш, колкото ти сили държат, па и за хляба си няма да се грижиш!
Бабата се разплакала и му рекла:
— Ех, синко, Бог да ти позлати устата за тия добри думи! Ако искате да ми направите това голямо добро — да не се мъча и да не гладувам, да се не лутам по тия пущинаци, много харно ще сторите.
Тръгнала тя с него, та отишли в кулата. Кара-Стефана изгледала изпърво бабата накриво и запитала мъжа си:
— Каква е тая баба, що ми водиш?
Ала той й разказал как видял бабата в гората, че бере коприва, гъби и ягоди, как му дожаляло за нея и как й предложил да дойде да слугува у тях за един хляб. Тогава Кара-Стефана отвърнала:
— Щом е така, нека остане да помага; ще има хляб и за нея. Да става, каквото ни е писано!
Тя рекла: „Да става, каквото ни е писано!“ — защото нещо й казвало в сърцето, че тая баба не е добра, но нали самодивата си била изгубила силата, откак потънал пръстенът, тя вече не можела да познава хората — кой какъв е. И бабата останала у тях да слугува; тя угаждала във всичко на Кара-Стефана и самодивата почнала да я обиква. Един ден, когато мъжът бил по лов, магьосницата попитала господарката си:
— Невесто, тоя момък нещо роднина ли ти е?
— Мъж ми е — отвърнала самодивата.
— Ааа, мъж! — рекла бабата. — Трябва да е голям юнак.
— Юнак е — казала Кара-Стефана. — Един цар беше пратил срещу мене войска — колкото е на гората шумата. А той изби цялата войска.
— Така ли? — зачудено викнала бабата. — Ами, като ти е мъж, верен ли ти е?
— Верен ми е — казала самодивата. — Веднъж му бях дала пръстен, а той го изгубил, като си миел ръцете на извора. От мене повече жали и тъгува по загубата.
— Еее, като ти е верен, защо не ти каже къде му е силата?
— Не ми е казал — рекла Кара-Стефана, — ала и аз още не съм го питала.
— Ето — рекла й бабата, нали ти казвам аз, че не ги е верен! Да ти беше верен без да го питаш, щеше да ги каже. А щом не ти е казал, кой знае на коя е дал твоя пръстен, а пък тебе лъже, че го е изпуснал в извора!
Като чула тия думи, на Кара-Стефана се свило сърцето. Вечерта, щом се прибрал мъжът й от лов и отишли да си легнат, тя го запитала къде му е силата. Той не рачил да й каже, но тя настояла.
— Щом не ми казваш къде ти е силата — рекла му тя през сълзи, ти не си ми верен. Кой знае на коя си дал пръстена, що ти бях дала от ръката си, а пък тогава ме излъга, че бил паднал в извора.
Юнакът й рекъл тогава:
— Това ли ти била мъката! Щом питаш, да ти кажа: силата ми е в сабята, която ми подари моят баща на умиране. Тя е магьосана сабя: щом я насоча срещу някого и река: „Умри!“ — той умира. Там ми е силата.
А в това време бабата стояла отвън до вратата и подслушвала. Говорили, що си говорили мъжът и жената, па легнали да спят. А вещицата ги издебнала, додето спали, открехнала вратата, вмъкнала се на пръсти в стаята, изтеглила сабята на юнака и я насочила към гърдите му. Сетне рекла: „Умри!“ — И той умрял. Като видяла, че не диша вече и че сърцето му не тупка, тя излязла навън, хвърлила сабята в едната река, а в другата — ножницата й, па се върнала в кулата и си легнала.
На сутринта бабата станала рано и почнала да мете из къщи. Станала и Кара-Стефана. Князът още спял. Дошъл обяд, той все не ставал. Минал обяд — и бабата запитала самодивата:
— Да не ти е нещо болно момчето, невесто? Обяд мина, а то не е станало още.
— Успал се е — отвърнала спокойно Кара-Стефана. — Уморен беше снощи: цял ден лов е гонил по гората, па и снощи до късно седяхме, та приказвахме. Не си е още отспал.
Чак когато слънцето превалило към заник, Кара-Стефана влязла в стаята и повикала мъжа си по име; той не се обадил. Приближила се, побутнала го: не мръднал. Отвила го — и какво да види: той лежи мъртъв, студен — вкочанял. Викнала да плаче самодивата, кулата зацепила от плач. Притекла се бабата, и тя се престорила на скръбна, заплакала и занареждала — колкото за лице. Цяла нощ Кара-Стефана плакала и се тръшкала от мъка и жал. На заранта бабата почнала да я теши:
— Хайде стига, невесто! И главите да си откъснем от скръб, той няма да стане. Умрял — умрял: Божия воля било, та така станало.
Но Кара-Стефана не можела да се утеши. Тя все плачела и нареждала. А бабата й думала:
— Стига, стига! Ако толкова го жалиш, ще си затриеш от жалби живота. Хайде да излезем за малко по гората — да се разтушиш. Хайде, стига плака!
Излезли по гората. Ходили насам, ходили натам, а по едно време завалял силен дъжд. Къде да се укрият от дъжда? Кулата била далеко, гъсти дървета наоколо нямало. Бабата отвела Кара-Стефана при кюпа и влязла вътре. Влязла и самодивата. Тогава бабата прошепнала:
— Хайде, кюпе, дигни се, та ни отнеси в онова царство, отдето си дошъл!
И кюпът полетял като орел, та ги отнесъл всред царските дворове.
Като видял Кара-Стефана, царят много се зарадвал. Той дал на бабата голяма награда, па наградил от радост и грънчарите, та дори и чираците им. После отвел Кара-Стефана в двореца и я попитал иска ли да се венчае за него. А тя рекла:
— Какво да правя? Сега съм в твои ръце. Види се, че е било орисано — твоя жена да бъда. Да се венчаем, но преди това четиридесет дена сватба да правим, а после да ми върнеш пръстена, та чак тогава ще склоня да ти стана жена.
Царят весело отвърнал:
— То се знае. Аз съм цар — и ако не празнувам сватба повече от другите — срам за мене!
И той поканил всички царе и крале, що имало по околните земи, всички царедворци, хора от царско коляно, учени, войводи и още много народ: събрали се толкова гости, че нямали брой. И сватбата продължавала цели четиридесет дена.
Дошли на сватбата и тримата побратими на царския син. Седнали на трапезата и почнали да си приказват. От дума на дума, дошло им на устата и за оня юнак, който едно време ги оженил.
— Помните ли — запитал един от тримата — оня момък, който ни доведе и ни направи царски зетьове, та сега се веселим и живеем толкова хубаво? Той все казваше, че е царски син: дали знае някой от вас какво е станало с него? Уж тръгна късмета си да търси, а пък оттогава нищо не се чу за него.
— Да ви кажа, братя — рекъл оня, който, щом си затвори очите, узнавал къде какво има и къде какво става, — нашият побратим е много пострадал. С измама го е магьосница убила — и сега лежи мъртъв в една висока кула. Никой няма край него, а жена му е доведена тука — и тоя цар иска тя насила да му стане жена. Какво да направим, та да му помогнем?
— Той е умрял — рекъл другият, който можел десет души да носи на гърба си. Толкова добро видяхме от него: да идем поне да го заровим. Качете ми се на гърба — да ви отнеса.
И те се качили на гърба му, той полетял и скоро-скоро ги отнесъл пред кулата. Слезли там, влезли в кулата и видели своя побратим, че лежи вкочанял на леглото. Тогава тоя, който знаел де що има, рекъл на оня, който умеел да плува като риба:
— Побратиме, спусни се в тия две дълбоки реки, дето текат под кулата: в едната лежи сабята на нашия побратим, а в другата — ножницата. Ако човек насочи ножницата към някой мъртвец и му рече: „Съживи се!“ — той ще оживее. Я ти извади сабята и ножницата — да съживим нашия побратим!
