войска била избита: спасили се малцина.
Веднага след победата Иван се върнал. Но князът видял, че конят му е опръскай с кръв чак до седлото. Той разбрал, че неговият любимец е голям юнак. В това време се върнал и Алиострог с войската си. Той бил посрещнат най-тържествено, като победител. След като отслужил благодарствен молебен от признателност към бога за победата, царят заповядал да намерят юнака и да го доведат в двореца. Но колкото и да го търсили, не могли да го намерят. Научил се за това оня царедворец, при когото служел Иван Ковача. Той отишъл при царя и му казал:
— Господарю, при мене живее от няколко години момък, чието потекло не знам. Той вече два пъти отива на бой и два пъти се връща с окървавен кон. Изглежда да е голям юнак.
Царят заповядал да му го представят. Довели Иван Ковача. Всички познали в негово лице оня юнак, който разбил турците. Видял го Алиострог, че е хубавец, едър и силен. Оженил го за дъщеря си Клеопатра и го настанил в двореца.
Не минало много време и царят умрял. Иван се качил на престола да управлява аринарското царство. Турският султан чул, че неговият враг се е възцарил. Като знаел, че не ще може да си отмъсти със сила, той решил да постъпи хитро. Въоръжил голяма войска и й заповядал да се разположи на границата между Турция и Аринария. После извикал един свой паша — някой си Беграр, — преоблекли се като просяци и отишли в аринарската столица. И други свои хора накарал да се преоблекат и да чакат по-нататъшните му заповеди.
Един ден, когато царят бил на лов, двамата просяци се спрели пред двореца и протегнали ръце за просия. Царица Клеопатра се разхождала из градината. Тя ги видяла и им дала милостиня. Когато султанът видял хубавицата Клеопатра, той й казал:
— Иска ми се, светла царице, да видя меча от яка стомана, с който Иван Ковача разби два пъти турците.
— Кой е този Иван Ковача? — попитала Клеопатра.
— Царят на Аринария, твоят мъж.
— Аз не съм се омъжила за ковач. Моят мъж е княз.
— Кой ти каза, че е княз? Той ли?
— За такъв го мислят всички. Ако не беше княз, баща ми не би ме дал нему.
— Не е княз, царице, ами е ковач.
— Тогава трябва да е голям юнак.
— Не е и юнак, царице. Неговата сила е в оръжието му. Отнемете ли му го, ще бъде слаб като дете.
Царицата заповядала да донесат меча. В това време султанът й казал кой е той.
— Отдавна те искам — рекъл й той, — но баща ти не те даде на мене, а на някакъв си ковач. Ти си родена да бъдеш царица на моето голямо царство, а не робиня на Иван Ковача.
Клеопатра много се наскърбила, като узнала, че баща й я е дал на мъж от долно потекло. Тя се надумала със султана да му помага.
Донесли меча и тя му го дала, а той го връчил на пашата Беграр и му пришъпнал да заповяда на войските да настъпят към столицата.
Още същата нощ турците обсадили престолния град. Царят заповядал да му оседлаят коня и да му донесат меча. Коня му оседлали, но меча не намерили. Тръгнал сам той да го търси, но не го видял никъде. Запитал жена си. Клеопатра му казала:
— Вчера идваха някакви просяци. Може те да са го откраднали.
Нямало време за разправии. Иван грабнал железния си боздуган, яхнал коня и повел войниците извън крепостта. Като развъртял боздугана си, той си пробил път до средата на турската войска. Но там го пресрещнал пашата Беграр и го пронизал с меча. Иван Ковача паднал мъртъв. Султанът надвил. Той влязъл в града и се оженил за Клеопатра.
През това време Фьодор, Ива-новият баща, поглеждал всяка заран коня. Оня ден, когато убили сина му, той пак влязъл в обора, но видял, че конят е окървавен до коленете. Фьодор се разплакал. Със сълзи на очи оседлал коня и го яхнал. Конят го отнесъл на бойното поле, където лежал още трупът на убития цар. Бащата слязъл от коня и целунал сина си по челото, па се разплакал отново.
Тогава конят му рекъл с човешки глас:
— Фьодоре, господарю мой! Прободи ми корема с ножа си, па се скрий зад мене. Ще надойдат гарвани със своите гарванчета да ме разкъсат. Ти хвани едно от тях и го не пускай, додето не ти донесат от оная вода, която отравя, ако се даде на здрав, и съживява, ако се даде на мъртъв.
Ковачът направил, каквото му казал конят. Когато разпрал корема на добичето, прилетяло цяло ято гарвани да кълве. Фьодор хванал едно гарванче. Всички гарвани се разбягали, само една гарга останала. Тя била майка на хванатото.
— Моля ти се — рекла тя на ковача с човешки глас, — пусни чедото ми. Каквото поискаш, ще ти дам.
— Донеси ми тогава от водата, която и трови, и съживява. Гаргата полетяла надалеч. Тя се спряла отвъд Воклонската река, в земята на цар Редозъб. В градината на тоя цар имало извор, от който течала чудотворната вода. Тъкмо тогава слугините на царя били излезли на реката да перат царювите дрехи. Гаргата прилетяла и грабнала най-тънката риза на Редозъб. Слугините се разплакали. Те погнали птицата, а тя кацнала на едно високо дърво и им рекла:
— Ще ви върна ризата, ако ми донесете две стъкла от чудотворната вода.
Момите донесли водата и гаргата им дала ризата, грабнала стъклата и се върнала на бойното поле. Фьодор взел водата и пуснал гар-ванчето. Сетне налял от оживителната вода в устата на сина си и на своя кон — и те оживели здрави и читави.
Фьодор прегърнал своя син. Иван му разказал всичко станало, а сетне му рекъл:
— Ти си върви сега, татко, а аз ще се разправя със своите врагове. Той видял един селянин, който бил тръгнал на пазар. Спрял го и му казал:
— Искаш ли да спечелиш много пари?
— Искам — отвърнал оня. — Но как?
— Ето как: аз ще се превърна на хубав бял кон със златна грива и опашка, а ти ще ме отведеш в двореца на султана и ще ме продадеш. Ще поискаш за мене хиляда жълтици.
— Добре — съгласил се селянинът.
И наистина, Иван се преобразил на великолепен бял кон. Гривата и опашката му били златни. Отвел го селянинът в двореца. Царят го купил веднага: не искал да изпусне такъв хубав кон. От тоя ден той често отивал в обора да види добичето и да му се полюбува.
Веднъж Клеопатра го запитала:
— Защо честиш в обора? Що има там?
— Купил съм си златогрив кон, та отивам да го наглеждам. Няма такъв кон никъде по земята.
Царицата разбирала от магии: научил я бил Иван, додето живеела с него като царица. Тя се досетила и рекла:
— Тоя кон не е кон. Иван Ковача е. Убий го!
И султанът заповядал да убият коня. Но докле царят и царицата си приказвали тъй, чул ги оня царедворец, при когото живеел Иван, преди да се възцари. Той отишъл в обора и казал на коня:
— Царицата поръча на султана да те убие.
— Нека ме убие — рекъл конят. — А ти заповядай да съберат кръвта, която ще изтече от главата ми, и да я смесят с ярмата, що дават на царювите бикове.
Така и станало. Слугите влезли в обора и отсекли главата на коня. Но една слугиня дошла и подложила кофа — да изтече кръвта в нея. После изсипала кръвта в коритото с ярмата. Биковете и кравите изяли Ярмата. На другия ден една крава се отелила. Тя родила теле със златни косми.
Съобщили за това на султана. Той отишъл да види телето. Много му се харесало. Оттогава ходел всеки ден да го гледа. Царицата забелязала това и запитала мъжа си:
— Ти почна пак да отиваш в обора често-често. Що правиш там?
— Гледам златовласото теле — отвърнал той. А тя казала:
— Това теле не е теле, а Иван Ковача. Заповядай да го заколят и насекат на късове!
Придворният чул и тоя разговор. Той казал на телето що е заповядано да сторят с него. А телето
