Почнало да се мръква. Браминът бил много добре настроен. Не станало нужда управителят дори и да го запита отде се е сдобил с чудното гърне: той сам побързал да му разкаже всичко.
Управителят си отишъл. Той не можел да прости на един свой беден подчинен, че има предмет, какъвто самият той няма и не може да има. Още през същата нощ заповядал на четирима от своите слуги да подпалят хижата на брамина и да откраднат гърнето.
Към среднощ хижата пламнала. Раздали се викове: „Пожар! Пожар!“ Тъй викали ония, които били подпалили хижата. Семейството на брамина спяло. Слугите на управителя влезли и се развикали: „Какво чакате? Искате да изгорите ли? Бягайте по-скоро!“
Додето наскачалите дойдат на себе си, гърнето било грабнато и отнесено. Хижата изгоряла. Браминът и семейството му останали на улицата. Това, да кажем, не било още страшно: времето било топло, та можело да се спи и под открито небе, докле се издигне нова хижа. Обаче гърнето — чудотворното гърне, което хранело цялата къща — липсвало. Дълго ровил браминът пепелта дано го намери, ала напразно. И следа нямало от него. А да изгори, било невъзможно.
Първа се досетила за станалото жената на брамина. Тя му рекла:
— Видя ли докъде те доведе твоето самохвалство? Управителят е видял пожара и е пратил слугите да ни вземат гърнето. Па не е чудно и сам той да им е поръчал да запалят нашата хижа.
— Вярно е — признал си тоя път браминът. — Аз излязох много глупав. Друг път ще си мълча.
— Каква полза от твоето мълчание занапред? Нали ни взеха гърнето!
— Аз няма да оставя това така. Ще вървя още сега да си го искам.
И той отишъл при управителя. Но оня бил предвидил всичко, на брамина казали, че господарят не е у дома си. Той отишъл и втори че и трети път но получавал все същия отговор. Най-после изгубил търпение и се развикал, че по заповед на управителя била запалена хижата му, за да му откраднат гърнето. Слугите го хванали и така наложили гърба му с тояги, че браминът трябвало да лежи полумъртъв на пътя четири часа, докле дойде на себе си.
Когато се домъкнал до къщи, той казал на жена си:
— Само едно средство има, невясто: да отида още веднъж при моя зет, чакала. Ще го запитам не би ли могъл да ни помогне с нещо.
— Не ти трябва да отиваш. Със своята глупост ти изгуби вече два безценни дара, които той ти даде. Бъди сигурен, че тоя път ще те изпъди — и то с пълно право.
Но браминът не я послушал. Отишъл при чакала и му разказал историята за завистливия управител, пожара и открадването на гърнето.
Зет му го изслушал, па казал:
— На глупавите хора, дядо, нито бог може да помогне, нито дяволът. Но тъй като аз не съм ни бог, ни дявол, ще се опитам за последен път да ти помогна. Помни: за последен път! Ако изгубиш подаръка, който ще ти дам, да не си дошъл вече при мене!
Той влязъл пак в пещерата и изнесъл оттам един чувал, здраво завързан.
— Вземи тоя чувал! — рекъл. — В него има един боздуган, вързан с въже. Отиди най-напред при златарката, после при златаря в града, най-сетне — при управителя. Развържи чувала и като хванеш въжето, заповядай на боздугана: „Удряй, додето ти кажа да спреш!“ По тоя начин ще си върнеш онова, което са ти взели. Само дано не се излъжеш да отвориш чувала, когато си сам: тогава ти ще изядеш боя.
Тъстът поблагодарил на зетя си, но не бил много доволен от подаръка. Преди всичко не му се вярвало, че чувалът ще му свърши някаква работа. Както го носел, чувалът изглеждал празен. Колкото и да пипал, браминът не напипвал в него ни въже, ни боздуган.
„Тоя път зет ми ме излъга здраво — си казал той. — И до тоя позор доживях, най-близките ми роднини да се подиграват с мене.“
Идело му да хвърли чувала. Но защо пък да не го развърже — да види има ли нещо в него?
Той се спрял сред гората и развързал чувала. От него изскочил един тежък боздуган, вързан с дълго въже. Браминът хванал въжето и като посочил дърветата наоколо, казал:
— Удряй, боздугане, докле ти кажа да спреш!
Добре, но изглежда, че боздуганът не бил навикнал да бие дървета, а хора. Като почнал да удря брамина по гърба — удрял, удрял, удрял, та го смазал от бой. Толкова бързо падали ударите по гърба на брамина, че той не можел да си поеме дъха и да каже: „Стига!“
Най-сетне, съсипан от бой, той успял да промълви: „Спри, боздугане!“ — и боят престанал.
Браминът трябвало да полежи доста в гората, докле събере сили, за да продължи пътя си. Отишъл си при семейството, но не казал никому нищо за новия дар. Чак на другия ден рекъл на жена си:
— Отиди при златарката и й кажи, че сме посели дини, по-едри от предишните. Ако иска, нека дойде да си купи.
Златарката дошла много зарадвана. Но щом прекрачила входа на запустялата градина, браминът развързал чувала и поръчал на боздугана да почне своята работа. Засипали се удари със светкавична бързина. Чул се гласът на брамина, който държел въжето:
— Ако не донесеш всички скъпоценни камъни, които отне от нас с хитрост, боздуганът ще те пребие.
— Ще ги донеса! Ще ги донеса! — викала жената. — Само дръпни проклетия боздуган, да ме не бие!
Браминът прибрал боздугана и златарката донесла скъпоценните камъни. Цял ден трябвало да ги пренася: толкова много били те. Само няколко от най-едрите не донесла, но срещу тях дала на брамина толкова много пари, че още на другия ден на мястото на пепелището почнала да се гради не хижа, а висока къща.
В това време браминът се запътил за града. Той бил решил да накаже оня златар, който му отнел малките скъпоценни камъни и го набил, па го нарекъл и крадец. Тоя път браминът бил облечен богато. Златарят не познал, че пред него стои същият човек, който — облечен в дрипи — бил дошъл да му предлага шепа скъпоценни камъни.
— Помниш ли ме? — запитал го браминът. — Аз съм същият оня нещастник, когото ти нарече и луд, и крадец, и лъжец. Скоро върни скъпоценните камъни, които ми взе!
Златарят рекъл учудено:
— Не мога да разбера за какви камъни ми говориш. За пръв път те виждам.
Тогава браминът развързал чувала. Боздуганът почнал да бие наляво и надясно: и господаря, и слугите му, и минувачите, които се били притекли на виковете — да видят що става. Дошъл и съдията, който живеел насреща. И той изял доста бой. Всички се изплашили и завикали на златаря:
— Дай му скъпоценните камъни, разбойнико! Дай му ги по-скоро, че тоя проклет боздуган ще пребие и нас по твоя вина!
Златарят, разбира се, побързал да даде на брамина отнетото, за да спаси живота си.
Като се върнал у дома си, браминът пратил една от дъщерите си да отиде при управителя.
— Ще го поканиш на обед — рекъл. — Ще му кажеш: „Моят баща е получил от нашия зет ново гърне, което готви много по-вкусни гозби от старото. Татко те кани на обед.“
Момата отишла. Управителят, който бил подочул нещо за внезапното разбогатяване на брамина и бил видял, че на мястото на някогашната хижа се издига нова къща, много по-голяма от неговата, полюбопитствувал да узнае отде е взел съседът му толкова пари.
„Какъвто е глупав бъбрица — си казал той, — и майчиното си мляко ще изкаже. Веднага ще узная всичко.“
Той тръгнал на гости у брамина, като взел със себе си и слугите, които били подпалили хижата и откраднали гърнето.
Браминът посрещнал управителя много любезно, ала не го почерпил ни кафе, ни сироп. Докле дойде време за обед, само си приказвали.
Когато гостите прегладнели, домакинът рекъл на съпругата си:
— Невясто, я дай чувала!
Управителят си помислил:
„Новото гърне на съседа ще да е от злато: затова го държи в чувал.
