Та рекох пък аз да те запитам не знаеш ли някого, който има скъпоценни камъни, но едри, по-едри от тия на златарите.
Съдията се хванал тоя път в клопката.
— Знам един човек — рекъл, — който има. Ще ги взема от него и ще ти ги донеса да ги видиш.
И той му донесъл още на другия ден скъпоценните камъни. Везирът видял, че са същите, каквито ги описвал търговецът.
— Добре, ще кажа на халифа, че съм намерил. Той ще те назначи навярно.
И наистина, халифът го назначил началник на съдиите. Съдията бил извън себе си от радост. Не знаел как да се отблагодари на великия везир за препоръката. Нали е началник на всички съдии, търговецът не ще посмее да се оплаче никому. Па и да се оплаче, къде му са свидетелите? Никой няма да му повярва. Избрал той няколко от най-едрите скъпоценни камъни, отнесъл ги на везира и му казал, че му ги подарява за спомен.
— Купих ги — рекъл — от оня приятел, за когото ти говорих по-рано.
Везирът отнесъл скъпоценностите на халифа. Повикали търговеца. Той ги познал. Но халифът му казал:
— Твоето дело още не е заведено. Ще си отидеш вкъщи и ще си мълчиш, додето не се свърши цялата работа.
А на везира поръчал да измъкне някак оня скъп пръстен, който бил останал от прадядото на търговеца.
Великият везир отишъл при съдията на гости. От дума на дума той му казал, че халифът имал намерение да смени министъра на правосъдието, но не знае кого да назначи вместо него.
— Трудното е — рекъл, — че има мнозина желаещи, и то все хора, достойни за такова място. Аз му подхвърлих няколко думи за тебе, ала той каза само, че щял да си помисли. Очевидно е, че ти имаш много съперници. Що да направим?
Съдията се замислил. Много му се приискало да стане министър. Съкровището на търговеца той отдавна вече смятал за свое собствено. Гордостта му била порасла много от деня, когато го назначили главен съдия. Властта му се видяла нещо твърде хубаво и привлекателно. Защо пък да не стане и министър? Доста е да угоди с нещо на халифа — и той ще го назначи. Решил да му подари скъпоценния пръстен.
— Изглежда — казал, — че нашият господар иска от нас да му покажем кой колко го обича. Аз имам един много хубав и скъп пръстен, достоен само за царска ръка. Всред венец от рубини и смарагди блести на него едър елмаз. Дали би го приел халифът, ако му го подаря? Как мислиш ти?
— Щом смяташ, че пръстенът е като за цар, подари му го. Но подаръкът за халифа трябва да бъде нещо наистина извънредно рядко, скъпо и хубаво. Инак няма да бъде приет.
— О, колкото до това, бъди спокоен! Втори пръстен с такава хубост няма, уверен съм. Ей сега ще ти го покажа.
И той донесъл пръстена. Везирът го разгледал най-внимателно. Той го обърнал и видял буквите О и П.
— Пръстенът е много хубав — рекъл. — Не се съмнявам никак, че нашият господар ще го приеме с удоволствие. Но какво значат тия две букви? Той ще ме запита навярно и аз ще трябва да му дам отговор.
Съдията не бил обърнал дотогава внимание на буквите. Забъркал се. Помълчал, па казал:
— Тия букви означават Омар Правоверният. Тъй се е казвал моят вуйчо, който е подарил тоя пръстен на майка ми.
— Добре — рекъл везирът. — Аз ще занеса подаръка на халифа и ще му кажа това. Той ще те повика, за да ти поблагодари.
Същия ден халифът извикал главния съдия в своя чертог. Търговецът бил също повикан в двореца, но му наредили да почака в друга стая. Когато влязъл и направил предписаните поклони, съдията казал на халифа:
— Моля слънцето на правоверните да не се оскърбява от моя нищожен подарък. Не хубостта на дара ще покаже колко обичам своя господар и колко съм му благодарен за неговите милости към мене, а моето желание да му направя малка радост.
— Благодаря за скъпия подарък — рекъл Харун ал Рашид. — Пръстенът е наистина много хубав и аз го приемам с голяма радост. Но аз не те повиках само за да ти благодаря. Има нещо по-важно. Тия дни ми предстои да сменя министъра на правосъдието, който е вече стар и иска да си прекара в почивка останалите дни от живота. Мнозина са желаещите за това място; за да се спра на едного, реших да повикам всички и да им предложа да решат едно дело. Който го реши най-справедливо, него ще назнача. Другите изпитах. Само ти оставаш.
Съдията се поклонил отново.
— Ето каква е работата — казал халифът. — Един богат гражданин дал на някой си свой познат или приятел голяма сума пари да ги пази, докато се върне от Мека, дето отишъл на поклонение. Свидетели нямало. Когато се върнал и си поискал парите, оня му рекъл, че не е получавал от него никакви пари. Как мислиш ти: виновен ли е тоя човек?
Съдията не подозрял нищо. Той си рекъл на ума: „Халифът ще назначи оногова, който се покаже най- строг.“
И като погледнал халифа право в очите, отвърнал:
— Не ще и дума, виновен е, светило на правоверните. И много е виновен.
— Да, тъй отговориха всички. Но нали няма свидетели? Прав ли ще бъде съдията, ако го накаже? Никой не е видял гражданина, когато е давал парите на познатия си.
— Ако хората не са видели, видял е Аллах — да бъде прославяно името му на вечни времена.
— Добре — казал Харун ал Рашид. — Какво наказание мислиш, че заслужава тоя виновник?
— Смърт чрез обесване.
Халифът заповядал да повикат търговеца. Оня се явил.
— Познаваш ли тия скъпоценни камъни? — го запитал царят, като му показал ония, които съдията бил подарил на везира.
— Познавам ги. Те бяха преди време мои, но онзи, комуто ги бях поверил да ги пази, ги е присвоил, както се вижда.
— Ами тоя пръстен познаваш ли?
— Познавам го. И той е от моето съкровище. На вътрешната страна на кръжилото му има две букви: О и П.
— Какво значат те?
— „Обичта побеждава“.
— Защо са писани там?
— Пръстенът е останал от моя прадядо. Казват, че той обичал една мома от богато семейство, но техните не му я давали. И той тръгнал по чужбина да работи, за да спечели пари, та да вземе момата. Цели десет години работил, натрупал пари и тогава му дали момата. Той подарил на жена си тоя пръстен, като поръчал да издълбаят на него двете букви за спомен.
— Добре — казал халифът. — Иди настрана. Нека дойде чиновникът, който държи списъците на гражданите.
Когато чиновникът дошъл, царят го запитал:
— Има ли в семейството на главния съдия някой човек, по име Омар, с прозвище Правоверния?
— Няма — отвърнал оня. — В целия род, от седем колена насам, не е записано такова име.
— Да дойде сега чиновникът, който държи списъка на имотите.
Дошъл и тоя чиновник.
— Има ли извадено свидетелство, че новата къща на съдията и чифликът са заплатени напълно?
— Те са заплатени в брой, и то веднага. На продавача не дължи нищо.
— Добре. А записано ли е съдията да е получил голямо наследство или много пари от някой свой роднина?
— Не е записано. Той е наследил от баща си само една малка къща.
— Вървете си всички. Нека остане само съдията. Когато всички си излезли, халифът казал на главния
